BALKANI
   English   Български
Борис Минков - Имаме повече сълзи, отколкото вие сълзотворен газ

Западната цивилизация е настроена към колонизиране на пространството. Всички технически постижения, както изобщо всички идеи са проекции на това желание. Вследствие на стремежа към колонизиране на пространството влиза в сила общото правило, че всеки познава най-слабо най-близките си. Така познаването на другия преминава през явни властови механизми, през желанието за подчиняване и физическото притежаване на чуждото. Възможно ли е изобщо да подариш нещо на другия, без да имаш претенции да разполагаш с него – с другия така, както с подаръка? Всеки подарък ли е троянски кон?
Независимо от това, че тъкмо литературата е отворила очите на хората за троянския кон, тя опитва да изведе диалога от рамките на принудата и натиска. Защото създава ред, който излиза извън властта на всички възможни институции. Когато гръцките анархисти казват „Имаме повече сълзи, отколкото вие сълзотворен газ“, на езика на югоизточноевропейската чувствителност това вероятно е преводът на „The Punk is Not Death“. И в същото време е подновяване на прекъснат разговор през времето и пространството. Традицията на гръцкия анархизъм е един от малкото съвременни примери за художествено търсене на свободата по нашите балкански земи. Подобен мащаб, а и сходна чувствителност се постига може би само още в пърформансите на Марина Абрамович. В „Ритъм 0“ (Неапол, 1974) самата авторка се представя като обект, до който на помощна масичка са разположени всевъзможни предмети и инструменти: роза, бръснач, пистолет… Апелът към зрителя да направи нещо на изложеното тяло с предметите означава покрай другото и това: съществува повече телесност, отколкото можете инструментално да подчините. Акцията „Ритъм 0“ завършва с успех, тоест завършва малко преди Абрамович да бъде действително умъртвена от своята публика. Истинската опасност винаги е била основна притегателна сила на литературното. В пърформансите и анархистичните прояви от 70-те години насам литературното захвърля книжните си окови и работи по-непосредствено за разговора между хората. Съвременните анархистични акции в Гърция обвързват южните ни съседи по-силно с традициите на Западна Европа, отколкото смъртта на Байрон.
Може да се каже следното: Обстоятелството, че по тези ширини не съществува друга издателска поредица за съвременни балкански автори може да се обясни с това, че общуването между отделните общности на полуострова става обикновено през контрола на политиката и държавата. Политиката вижда в затварянето на литературата в границите на книжното свое уютно убежище. На това може да се противодейства с повече неканонични автори и текстове, с бягане от устойчивите жанрове и литераторските моди. И, разбира се, на първо място с деструктивно поведение, напускащо белия или отчасти почернения лист. Защото например и лекотата, с която централният персонаж в „Животът и възгледите (политеа?) на Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис бива прокламиран у нас като типичен гръцки дух, е политически дразнеща, както и съкращаването на заглавието на книгата. Разбира се, на това политическо менгеме, налагано посредством троянския кон на снобизма върху разбирането му, е неизгодно да озвучи например транзиторното (и в същото време стиловото) светоусещане на Кавафис: не съм елин, не съм грък, аз съм елинистичен.
Политическото разбиране за гръцкото неслучайно поддържа еснафското клише, според което гърците са хора на живота (най-често твърде мързеливи), които идват в България заради евтиното следване и евтините момичета; а поради своето трудолюбие българите са добре дошли за здравата работа в Гърция, а когато успеят да вдигнат глава, се събират на Площад Омония.
Винаги ми е правило впечатление, че в своята издателска практика Георги Гроздев съзнателно бяга от формулите на сигурния успех, които обаче са политически хлъзгави. Когато през 90-те години другите издателства се надпреварваха да преиздават стари творби на утвърдени автори, в своята библиотека „Книга с автограф“ издателство „Балкани“ публикува новите, спорни, дори на моменти дразнещи книги на писатели като Димитър Коруджиев, Георги Мишев и Георги Марковски. Свидетелствам за това, че в издателство „Балкани“ не само не се страхуват от критиката, но и предлагат сътрудничество и приятелство на критикуващите.
Отварянето на богати възможности за полемика, сблъскването на приемане и отрицание продължава в списанието „Литературни Балкани“ и в поредицата „Балканска библиотека“. Тук наред със задаващите световни мащаби творци, като Георгиос Сеферис, Янис Рицос, Иво Андрич или Исмаил Кадаре, се превеждат и не толкова известни писатели. По такъв начин самата поредица създава свой контекст и премества акцента от самия факт на превеждане към историята на въздействие. При това и тук, когато включва творби от Нобелови лауреати, издателството посяга най-често към произведения, останали извън широката популярност, като причудливата в своя жанров избор книга „Езикът и чудовището“ на Георгиос Сеферис или „Прокълнатия двор“ на Иво Андрич. Благодарение на поредицата българският читател се запозна с важни за съвременната гръцка литература книги, като „Носталгията на змейовете“ на Димостенис Куртовик, с особено силната поезия на Харис Влавианос, напомняща тъкмо за жеста на напускане на белия лист, за проникването на лирическото в крехката и експлозивна бразда между изострената социална чувствителност и отчуждаващата аполитичност.
Що се отнася до познаването на кипърската литература, там поредицата запълва тотални празноти с „В окото на змията“ на Христос Хаджипапас и „Кипърски разкази“ на Георгиос Пиеридис.

Списание Литературни Балкани бр. 16 2009.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture