BALKANI
   English   Български
Георги Гроздев


Георги Гроздев е завършил журналистика в СУ "Свети Климент Охридски". Основател на издателство "Балкани" (1991). Автор на единайсет книги с новели, разкази, есета и интервюта с изтъкнати български писатели през последното десетилетие.
Носител на награда за къс разказ на името на Елин Пелин за 2002 г.
Негови разкази и романа "Плячка" /2004/ са преведени на гръцки, английски език, сръбски, македонски, хърватски, френски

.


Думи на Вера Мутафчиева за "Снощи минах"


На първо място: завидях на автора за заглавието, което изразява много. Наистина, този автор минава покрай избраните от него случки (не събития, слава Богу!) и герои. И ги гледа с добро око. Макар да не извежда отношението си чрез отчетлива поанта, те ми звучат морализаторски ­ в такова определение не виждам нищо лошо, на нашето време действително липсва морал.
Книгата на Георги Гроздев е балканска. Без скоби казано. Днес Балканите не са онова, което бяха. За първи път от десетилетия насам, когато всеки съсед беше враг под номер, ние се опитваме да опознаем тези съседи, техния манталитет и стереотип, не на последно място ­ представите им за нас. Важно е, защото от това зависи много, особено в преспектива. Тъй или иначе, други съседи не ни се очертават. В такава светлина "Снощи минах" носи и познавателен заряд.
Именно като контрапункт на "Съобщение на печата" звучат разказите за изселилите се български турци, подчертано "Адиле" и "Реджеб" ­ лъх на човещина, напук на жестоките неотдавнашни събития у нас. Дали си даваме сметка, че ни интересува съдбата на изселниците от България?
Въпрос на гузна съвест, види се.
Колкото и странно, най-слабо сме си представяли братята македонци, трайно и враждебно двустранно неведение. Без патос и афект, без демонстративен патриотизъм Георги Гроздев очертава не само драми, но и трагедии, предизвиквани от границите и тяхното нееднократно прерисуване върху картата. Граници, пътища, мостове ­ три реалии, които авторът обговаря с художествени, но пестеливи средства. И ни налага неизговореното заключение: на това трябва да бъде сложен край! Сякаш го изговарят героите му, нарочно подбрани из ниските слоеве на балканските общества. А го илюстрират съдбите им, доста безрадостни като цяло. Живот... Свят... ­ дето викат турците с примирение.
Една книга, която ще свърши работа.

11.XI. 2000 г., София




Думи на Генчо Стоев в предговора към книгата "Божии трохи"

ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ е интересно явление в българския литературен пейзаж. Още като млад журналист той успя да разчупи канона на тоталитарните издания. Така например във в. "Поглед", издание на Съюза на българските журналисти, неговото упорство роди единствената по онова време ексцентрично бунтарска рубрика "Неканени мисли". Още тогава около него се събраха рояк непокорни пера, за да споделят с публиката онова, което не можеше да бъде казано другаде. Оттогава е и нашето лично приятелство - над трийсет пъти съм участвал в тази рубрика и повече заради личността на Гроздев, отколкото за самия вестник.
През годините на промените той създаде свое издателство - "Балкани", като продължи да селекционира около себе си интересни текстове и личности. И когато българският книжовен пазар беше удавен от евтината субкултура на богатите страни, и когато се смяташе, че родното книгоиздаване агонизира, той се втурна в едно благородно и "безразсъдно" начинание да издава поредица от новородени български творби. Тя стана известна под названието "Бялата библиотека" и всички имена на достойни писатели пожелаха да се наредят в нейната серия. Друг такъв акт у нас не съществува.Така той превърна своите черни гологани в златни.
Безспорно, за да събереш хора около себе си, трябва да притежаваш нужния магнетизъм, освен това пишещите са капризно племе, и не биха се групирали около човек, когото не признават за свой. Да, у Георги Гроздев без съмнение тече проверената кръв на писателския клан. Той го доказа вече с няколко сборника от хубави разкази, част от които присъстват в представената книга.
Сюжетите на разказите му идват от няколко посоки. Така например ще срещнем някъде скромния човек, объркан на кръстовището между две епохи, да търси своето ново място, преди да са стихнали още социалните трусове. Ще видим и героя, странстващ из балканските страни, воден от жаждата за нови човешки пространства (авторът сам е обходил полуострова с мечтата да издава едно многоезично списание на име "Балкани". Останаха броеве от него, остана и много опит, много любов за споделяне.) Има и един друг, трети извор на вдъхновение - това е природата - земята на ловеца, на човека с пушката. И ако в първите две посоки той е един от пионерите на неизгазените проблеми, съпътстван от всички рискове на първопроходците, то в третия случай, в ловните сюжети, авторът разработва и доразвива една стара традиция в българската литература.
Аз вече заблазявам на гръцкия читател, който тепърва ще разгръща тези зрели страници. Той ще бъде преселен за мерено време сред хубавите български гори, реки и езера, ще усеща колко живот кипи в тях - и страстен, и стаен, и звучен, и пъстър, доловен от силните, първични сетива на бродещия мъж, на човека с пушката… И тука е една от моите най-големи радости: уж е настървен, а се усмихва с благодарност, когато сачмите са подминали патицата! Струва ми се, че броди не за да убива, а да възпява тържеството на живота, красотата му. Това не е ловецът тръгнал за мръвки, а естетът-пантеист, озовал се в лоното на своя храм.
И така, нека с тия думи да въведа сред гръцките читатели още един българин, който може да им бъде сроден.

Генчо Стоев (77) е първият носител на голямата общобалканска литературна награда "Хемус"- Балканския Нобел, връчена му лично от министъра на културата на Гърция - 16.12.2000 г., Солун, за романа му "Цената на златото".




Послеслов към книгата "Божии трохи" от Вихрен Чернокожев
ПРЕДИ ДА ОТКРИЯ книгите на Георги Гроздев, поназнайвах нещо само за издателските митарства и журналистическото битие на автора им. От журналистическото можене невинаги става добра белетристика. Но разказите на Георги Гроздев, появили се с вълната Нова българска проза през 90-те години на отминалото столетие, ме изненадаха. Те са стъкмявани с любов и настър-вение, с надежда. Не просто за по-предно място в литературата, а заради "нещото, което да повдигне погледа ни към човешките корени в небето". Ако го има.
Кръстосвайки с мисъл и въображение не само българските, а и балканските друмища, Георги Гроздев не се уморява да прехвърля мостове от човек до човека и от народ до народ. Води го убеждението, че без мостове човек изгубва и себе си, и другите, а животът подивява и корените му побесняват. Особено тук, на Балканите, където често се случва "на отиване едни мостове да ги има, а на връщане - да ги няма".
Стара като света е тая приказка: открай вре-ме, за да не се изгуби, човек търси небесните си корени, ала все не му достига една сричка - да го избави от атавистичните му бесове, та да не се усеща изпаднал от Бога. Библейското "Лов за лъвовете са дивите осли в пустинята -тъй и сиромасите са пасбища за богати" съдържа утешението: тъй върви светът, така е отредено - едни да са преследвачи и ловци, а други - техни жертви. Само че в новелата "Бесни корени" - великолепна, гъсто тъкана проза - библейската притча има апостроф: Човекът е сам с пушката си, ледена като смъртта, а птиците летят винаги заедно ("Хазарт"). Кой тук е жертвата, и кой ловецът?
Глиганът - за разлика от преследвачите си - не се прави на нещастен и на герой пред смъртта. Предсмъртният му напън е да изхвърли семето си, та да не го остави в тялото, което ще загине. Ала колко струва неговата космичност пред слепите дула на "мръвкарите"… Кой тук е жертвата, и кой ловецът?
Разказите на Георги Гроздев искат да сдобрят човека с останалия по-добър свят: горите и планините, елените, сърните, яребиците. С какво, питат те, ние, хората, сме по-добри и по-мъдри от тях, които свеждат небесните корени, небесната милост към нас. Отговорът се подразбира: комай с нищо. В сълзата на умиращото куче ("Кучешки живот") Керезата изведнъж се вижда "малък, сплескан и никакъв". Не е, не е само кучешка тая история, щом събужда другия у нас.
Разказите на Георги Гроздев понякога из-глеждат почти документални, но в тях има една неназовима отвъдност, призрачна, неопитомена красота. Естеството го е научило да чете дивечовите следи като отвъдсловесност; научило го е на мълчание. Ясното звездно небе звънти над овесените класове; по черния път подскачат жабоци; една калинка спи и сънува капката роса, в която ще се огледа в утринта. Тук човекът го няма, той е допуснат да бъде само четец зад кадър.
Все повече си мисля, че Георги Гроздев е писал "Божии трохи", за да се спаси от трохите на всекидневието. Гроздевите разкази имат благородната илюзия, че могат да спасят човека от самия него. Няма да скрия: по-интересни са ми ония негови герои, които са успели да се отскубнат от примката на битовизмите. Превъзмогнали несбъдливостите си, те тръгват да узнаят какво има "по-нататък". Някои засядат в бездната между световете - нито отсам, нито отвъд, хванати в тясното и тъмното на живота. Малцина като Паско ("Удавник") ще стигнат други светове, или като Анчо ("Адиле") с обелени и кървави колене въпреки всичко ще се измъкнат на светло.
Отвека (и докога ли?) Балканите са все синоним на разделения, етнически конфликти, политическа нестабилност. Една постоянна болка пулсира в балканските разкази на Георги Гроздев: не само у нас, а и по света душата на Балканите остава непозната. Може би поради постоянните ни бягства назад в историята, където другият, другото често се мисли като враг. "Адиле", "Реджеб", "Граница", "Червените фенери", "Дългът на Каравелов", "Самуил", "Охрид" не са просто фрагменти от безбрежността на живота и смъртта, доброто и злото, силата и справедливостта из балканските кръстовища. Разказите на Георги Гроздев упорно запълват пукнатините, които сами сме отворили в балканските темели и мостове. Те предизвестяват времето на балканската съобщност, когато всичките балканци от разните краища на полуострова ще се изправят не спорещи кой е по-велик, а в собствената им сила, дарба и доброта. Ако надмогнем границите на разделното си мислене в традиционните национални категории, границите на разделението сами ще паднат и душата на Балканите ще е цяла.






ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ за романа "ПЛЯЧКА"


БЕЗКРАЙНОСТТА
НА АБСОЛЮТНИЯ ЖИВОТ

Вихрен Чернокожев


Който си мисли, че „Плячка“ е поредната сага за родните ни мутри и мутреси – по добре да не отгръща следващите страници. Един ден романът на Георги Гроздев сигурно ще се чете не само като класическа анималистична проза. Същината на неговата „природност“ е, ако не да преодолее, то поне да направи по-поносима метафизическата безизходица на битието. Над тоя отдавна отделен от нас, човеците, свят, който по навик назоваваме природа, не тегне задължението непременно да има съдба. Глиганът е свободен да убива (не заради отмъщение) или да бъде убит; той не превръща естествения кръговрат на живота в трагедия. За разлика от преследвачите си не се прави и на нещастен или на герой пред смъртта; предсмъртния му напън е да изхвърли семето си, та да не го остави в тялото, което ще изгние. Ала колко струва неговата космичност под слепите дула на „мръвкарите“?
Кой тук е плячката и кой ловецът? – не това е най-важният въпрос, на който Хънтъра е тръгнал да търси отговор из гори и полета. Подир дивечовите следи – долу на земята и горе в небето – той е узнал нещо много по-важно: природата непрекъснато се самоотрича, за да живее. Тя малко знае, но много може. Тя даже и не подозира, че е мъдра – в това е нейната мъдрост. Не й трябват изкуства – защото сама си е изкуство – в обреченото мълчание на кошутите например сред уморената и озлобена вълча нощ.
Романът на Георги Гроздев не напада, не обсебва с изненада, с мирис на барут това наоколо – затова и ще се запомни. Не просто редом с анималистичната проза на Емилиян Станев или Йордан Радичков. Той е различен, макар че и в него живее Елин-Пелиновска милост към естеството. И поезия, която има куража да не слага нищо в рамка – това, което ни заобикаля, не е творба за холна украса.
Играта на живот и смърт не ни принадлежи; ние сме само част от нея и то не най-добрата част. Бързата красива кошута, Заека, Елена, който винаги идва – живи и диви – са гости от други светове, в които най-често сме само нашественици.
Генчо Стоев беше писал че Георги Гроздев, който броди с пушка „не за да убива, а да възпява тържеството на живота“, е „интересно явление в българския литературен пейзаж от 90-те.“ Изреченото от майстора на „Цената на златото“ и „Циклопът“ не е клише; той знае цената на думите. (За Генчо Стоев не мога да мисля в минало свършено време.) Но още веднъж ще повторя: Прозата на Георги Гроздев не е просто част от тоя литературен пейзаж, тя внася в него нещо свое, различно. Различно не само от оскъдицата на панелните хора или новобогаташките ловно-туристически екзотики. Амбицията на Георги-Гроздевия роман не е да подрежда, очовечава или „вкултурява“ природата. Той просто излъчва (отвъд думите) оная забравена вече простота: сами да се превърнем на природа, когато всичко ни говори. И да се върнем там, където винаги сме били, на пътя, който всъщност никога не сме напускали.
И Хънтъра, и самотно реещата се в простора гъска, като „троха, търкулната от ръкава на Бога“, и пациентите на д-р Лина Бижева – Ния
Нестинарката, Мълчаливата, Кукера и Генерала, които „свестните“ са обявили за луди – не са просто част от безнадеждно разпиления житейски пъзел. Както природата и те носят своето предчувствие за свобода, чистата духовност, отвързана от алчните вериги на всякакви желания и притежания.
Светът струва повече, неизмеримо повече от нашата представа за него; не го плячкосвайте из засада с пушка, дума или мисъл.Всъщност единствено човекът става плячка, пленник на собствените си страсти, които цял живот е обречен да носи като дреха или като рана – това е рефренът на „Плячка“. Ако сами плячкосваме душите си, не е ли това наглост, мор, които зверовете не познават. Има ли изход от тоя плен? Въпросите винаги са повече от отговорите...
„Плячка“ е философски роман за абсолютното като тайнство и като воля. Изключително нюансивна, действена проза с особено внимание към детайла, която излъчва естественост, сигурност, овладяност.
Природата не знае нищо за морала, не изпитва жалост или гняв, състрадание, обич, омраза. Тя няма никакви илюзии за смисъл. Мечката, еленът, сърната не могат да са злобни или безволеви както, да речем, домашният пудел, попил неврозите на господаря си. Напуснат от най-близките си, от всички предишни желания, надежди, носталгии, Хънтъра – тоя изчезващ вид рисков човек – всъщност се опитва да улови безкрайността на абсолютния живот. Не някъде отвъд, а тук и сега.



ЗА РОМАНА "ПЛЯЧКА" ОТ ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ

Проф. Светлозар Игов


Българската литература, казват, имала богати анималистични традиции. Може би защото ги създават майсторите на разказа - Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Йордан Радичков.
Старият критик Иван Мешеков се усмихваше иронично на твърдения та, че Емилиян Станев "познавал добре" природата.: "Познава я от книгата на Брем "Животът на животните"!"
Можем ли да познаваме "природата"? Тя е мълчалива тайна, за нас тя е само огледало, в което оглеждаме себе си. За Елин Пелин животните са съжители в бита и съучастници в труда на селянина. В "Ако можеха да говорят" на Йовков животните са паралелен свят на човешкия в хармонията на мирозданието. За Емилиян Станев в животните е "тайната", която търси и в човека.
Дворянинът Тургенев чрез "Записки на ловеца" открива за руската литература, че и селяните са хора, човешки същества.
За Хемингуей ловът е и мъжествена авантюра, и удовлетворяване на писателско любопитство, и светски снобизъм.
Ловът в различни исторически епохи е означавал различни неща
за човека - и опасна битка за оцеляване, и начин на препитание
/поминък/, и спортно състезание , и отдушник на агресивни инстинкти, и светско развлечение, и демонстрация на социален престиж.
Като млад критик бях поделил пародийно българската проза на две основни направления - ловджийско и рибарско. Ловджийското представяше екстравертни творчески нагласи, екшън-проза. Рибарско то удовлетворяваше контемплативни интровертни нагласи, себевгледаност на човека в съзнанието му, разгръщаше психологически анализ. Неслучайно психологическата проза обича "водната" метафорика - "поток на съзнанието".
Романът на Георги Гроздев не е "ловджийски роман" /поне не е само "ловджийски"/, макар че в него има лов и действието се развива в и край ловен резерват - място на поминък за едни, на търсене на авантюра - за други, терен за плячкосване - за трети.
Романът на Георги Гроздев не е и само "анималистична проза", макар че в повествуванието животинският "персонаж" е равнопоставен на човешкия.
"Плячка" е по-скоро социален роман-притча вгледан в “природата”.
Българската действителност след "промяната" обикновено се мисли с катастрофични метафори. Семантиката на заглавието "плячка" изглежда обаче по-адекватно за тази действителност не само поради своята полисемия.
Животните също могат да бъдат един за друг "хищници" и "жертви" в човешкия поглед, но в природата има екологическа "хранителна верига", а не "плячка". Само хората могат да се "плячкосват" един друг, защото не са само "природа".
Не бих казал, че Георги Гроздев е изцедил докрай сюжетния и смислов потенциал на персонажните конфигурации, които е заложил в романа си, но "Плячка" е добър роман. А може би не ги е изцедил защото само загатнатата притча би се превърнала в прекалено еднозначна плоска алегория. Недоизказването е по-добрия вариант в литературата от свръх-казването.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture