BALKANI
   English   Български
Вера Мутафчиева


Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за Вас?

Тук явно очаквате задължителния отговор, но ­ в името на откровеността ­ ще ви разочаровам: аз твърде късно опознах родната ни литература. Родителите ми твърдо държаха от дете да науча чужди езици, а за тази цел избраха оригинален метод ­ разрешаваше ми се да чета само френски или немски книги, каквито у нас се намираха изобилно и каквито ми купуваха при вещ подбор. Включително и руските. Тъй, преди да се впусна в четене на български (четях стръвно, непрекъснато), бях вече навлязла значително в чуждоезичната класика. Може да е било наистина за добро: вече на полузрял акъл изконсумирах нашата. Непременно за добро беше: схванах я в контекста на цялостния европейски литературен процес.

Всъщност нормално е, мисля си, повече от българската класика да ме е интересувала съвременната ни литература. За щастие тя бурно се разви и диференцира именно през срока на нашето поколение читатели. Това важи с пълна сила за езика, поетиката, изразните похвати. До днес се стремя да я следя и анализирам. Нека признаем обаче, че сега то не е лесно ­ извънредно обилни са българските книги, новите автори, проявите им.

Кои са книгите, които са Ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взела повече, отколкото сте предполагала, че е възможно?

Е, тук вече е невъзможно да бъдат изброени, а и не съм сигурна, че даден автор е в състояние да посочи модела, който следва. Смес от голям брой компоненти е личното творчество, не винаги те са осъзнати като влияние, подражание.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Въпреки риданията, че изящната словесност отстъпвала пред агресията на електронните медии и препускащи нови технологии, не виждам съдбата й трагична. В края на краищата през всички исторически етапи съвсем не всеки индивид е бил встрастен в книгите; четещите са били и са определен процент население. Не смятам, че днес този процент намалява ­ напротив. Колкото до авторите, те във всяко време с нещо са се съобразявали. Ако не с цензурата, то с пазара. Място за вайкане няма и това си личи: сега биват писани и издавани многократно повече книги от преди.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо българската специфика на този лек?

Ние по правило вземаме себе си за специфични, особени, главното ­ злощастни. Кое всъщност сочим като културна криза? Навярно това, че днес държавата не отделя материални средства в желания от творците размер. Но и по-рано от такива стимули се ползваха броени хора, останалите пробиваха с доста мъки, ако не се и оказваха недопуснати до духовна дейност. Безусловно е, че ако за някого тя бива кръвна необходимост, намира и лек за изявата си. Творческата реализация винаги е била въпрос на индивидуална инициатива, така е и днес. Нека погледнем само броя на издателствата, на изданията! Сравними ли са с показателите отпреди десет години? А това, че творецът се чувства недозаплатен, не е сегашна констатация. Струва ми се забравяме, понеже не сравняваме заплащането на творческия труд преди и сега. А парите никога и никому не са достигали.


Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творила ­ нали освен на волята творчеството е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Тайна, тайнственост, загадка и разгадаването й... Мисля, че това са категории, обект на науката психология на творчеството. Вярно, тя често ни изненадва до пълно наше несъгласие с изводите й. Така е, загдето няма двамина автори, еднакви по натюрел и осъзнатост. Най-трудното е да познаеш себе си, да се самоанализираш. Че и защо ли? Нима публиката има представа за методите на медицината (от които зависи здравето ни) или на математиката? Защо именно от писателя искат постоянно да се саморазкрива?

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Работата ми и моята работоспособност. Нямаме право да търсим източника на собствената си енергия извън нас, абсурдно е.

Как си представяте България в края на следващия XXI век? Какво е за вас Времето?

Не си я представям. Актуалността е така динамична, лабилна, мобилна, че всяка прогноза би била шарлатания. Що се отнася до Времето, сполучливо изписано от Вас с главна буква, то е вездесъща и всеобемаща категория. Можем най-многото да се стараем да го разберем или опишем, но то всякак ще остане много по-обширно от представите ни за него. Личното ми, съвсем недоказуемо усещане е, че то представлява не линия, а точка, която побира минало, настояще, бъдеще. Подреждаме ги изолирано за по-просто опериране на мисълта ни.

Изминалите сто години ­ с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

По-точно те са сто и двайсет, макар това число да води след себе си продължението "тъмнини дълбоки". Факт е, че духовният кипеж, сътворяването на институции и свързването на българско със свободния свят са били много по-интензивни преди Освобождението. Там срещаме и неоспоримо бележитите личности на нацията ни. Види се, чуждата власт някак си е потискала в обществото ни проявите на кариеризъм, завист, унищожителна злоба, каквито наблюдаваме след държавната ни независимост. Тъй или иначе ­ до ден днешен ­ у нас всяко общополезно действие среща непромислено противодействие, а рушенето често надделява по обсег над съзиждането. И все пак, въпреки наглед непреодолимите мъчнотии, въпреки вродената негация срещу позитивните явления, за същите сто и двайсет години е извършено немалко. А що ли би било, ако енергиите, разходвани за махленски битки и скодоумно надвикване, биха отишли все за съзидание! Нямаше да си имаме равни поне на Балканите.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Смятам себе си за шантава и дори обичам да се преекспонирам като такава.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрала, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Не се обиждайте, но този въпрос е юношески. Ако някой Ви отговори, че би предпочел вечната книга пред торба злато, той ще бъде голям шегаджия. Понеже с торба злато би могъл да се сдобие с всички вечни книги и ги подреди в абаносов шкаф. За какъв избор е дума, когато посоченият никога и пред никого не е бил поставен? Няма и да бъде.


Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът Ви от Вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно Ви признаха?

Разбира се, че изпъкват и ще изпъкват нови имена ­ нали сме свидетели на това; защо пътят към читателя днес да бил "труден и неясен" ­ че кога го виждате като по-лек? Всеки автор започва от анонимност, откриват го малцина, харесват го броени читатели, обикновено със закъснение. Ако упорства ­ сиреч не поставя пред сполуката си кратки срокове и неизпълними условия, ами си пише книгите, ­ вероятно е да успее, ако... Тъкмо тук се крие условието, с което авторът поначало е несъгласен: присъствието или отсъствието на талант. Иначе казано, способността или неспособността да работи над производството си, да подобрява качеството му. Къде по-лесно е да обвиниш публиката и времето, и литературната критика, макар тя да не създава или ликвидира авторите. Не съм наясно дали лесно или трудно съм се добрала до признаване; зная само, че упорито се трудех.

Бихте ли посочила Вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече ­ от българската и световната, включително балканската литература?

Искрено казано ­ не бих. Не живеем през XIX век, когато писателите са били шепа хора, а малочислената читателска публика е била в състояние да познава изцяло творчеството им. Днес ние плуваме, често без компас, в океан от произведения и винаги изпитвам несигурността, че вероятно не съм прочела най-хубавото. Антологиите в наше време донякъде станаха излишни. Крайно диференциран е читателският вкус, та няма защо някой да ми предлага тъкмо своя. Сигурна съм обаче в друго: докато бъда жива и оката няма да се наситя на четене, да правя нови радостни открития съвсем за себе си.

Книги от автора:

  • Навиканите Балкани

  • Нека се сбогуваме с XX век

  • Засега

  •  Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

    :: нагоре :: назад :: начало :: 
    (c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
    Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture