BALKANI
   English   Български
Димитър Коруджиев


Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за Вас?

Всичко. Колкото и важни да са били за моето лично изграждане великата руска литература, френската проза от миналия век и т.н., колкото и по-значителни да са те от нашата литература, без нея аз не бих могъл и тях да преживея истински. Трябва чрез родната поезия и проза да оживеят в теб всички "матрици" ­ културни, народностни, психологически, които носиш в себе си като българин, за да си способен да разбереш стойността на други културни постижения, на чужди духовни търсения.

Кои са книгите, които са Ви дали най-много, и кои са тези, от които Вие сте взел повече, отколкото сте предполагал, че е възможно?

Много са. От някои книги съм получил такова чувство за пълноценно общуване с голямата литература, без което животът ни на тази земя няма действителна стойност. Ще бъде крайно претенциозно обаче да твърдя, че съм се учил примерно от Достоевски или Томас Ман. Аз съм толкова малък в сравнение с тях, че дори да има тук или там в творбите ми някакво тяхно плодотворно влияние, то е съответно умалено като резултат според степента на възможностите. Тези двама автори са постоянна величина в живота ми. Но не зная какво да кажа оттук нататък, защото ще се получи стандартното изброяване на любими писатели ­ Чехов, Фокнър, Кортасар, Борхес и пр. ­ крайно непълен и нахвърлян списък, който поднасям с неудобство, защото не вярвам някой да се интересува какво ми е харесвало през годините.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Още има силно влияние, но писателят и поетът вече не са законодатели на морала, идеите, съвременната чувствителност. Те са по-скоро утешители в някакви моменти от живота на човека, играят отвличаща роля или нещо друго. Във времето на моето детство казаното от един голям писател все още звучеше като закон, поне в личен план. Сега не е така. А как ще се променят нещата с навлизането примерно на Интернет в живота на хората, това не мога да предскажа.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо българската специфика на този лек?

Няма културна криза ­ в галериите, концертните зали, в издателския живот, в театрите кипи по-бурна дейност отвсякога. Има криза на морала. Има и духовна криза. Грешка е да се смята, че културата е факторът или по-точно единственият фактор, благодарение на който духовната криза може да бъде преодоляна. Културата не "храни" най-високите полета на духа, те са обект на религията. Там културата може интуитивно да проникне, но не може да даде яснота и голяма светлина. Ето защо понякога неграмотният праведен християнин е по-духовен човек от някой друг, който се занимава през целия си живот с култура. Библията ни дава универсалния отговор: когато един народ забравя Бога, онова, което го очаква, е лошо. Ние сме забравили Бога. Защо да се чудим тогава, че не ни върви? Защо да се чудим на моралния разпад? Човек влиза в концертна зала, слуша хубава музика, после влиза в кинозалата, гледа вълнуващ филм и малко по-късно мами или краде. Моралът е пряка последица от духовността. Защото духовността се гради върху вечни принципи. И върху съзнанието, че всяка твоя постъпка или дума те спасяват или погубват.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творил ­ нали освен на волята творчеството е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Нямам усещането, че някаква тайнствена и загадъчна моя същност е играла роля, докато съм творил. Но човек може би не познава себе си. Понякога други хора виждат у него неща, които той не знае или не разбира. В някакъв смисъл ние живеем един полусъзнателен живот. Мигар мога да обясня откъде идва у мен усета ми за езика, доколкото го имам, как точно се ражда една добра фраза? Работата и професионализмът наистина са нещо, без което не може. Но ако те развиват мисленето, а прозата е мислене, не бива много-много да анализираме как влияят върху чисто художествената дарба. Инак току-виж сме я загубили.

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Семейната среда, споменът за нея, нейните традиции. Отношенията с жена ми и децата ми. Отношенията с много приятели. Добрите чувства на доста читатели и въобще на доста хора - мога само да благодаря на Бога за това. Непрекъснато би трябвало да благодарим на Бога за хубавите неща в живота ни. Човек и сам дава упование на себе си, като опазва съкровената си същност. Най-големите ми надежди са били свързани с моя наистина интензивен, но и доста объркан духовен живот. През какво ли не съм минал ­ езотеризъм, окултизъм, източни учения и т. н. Колкото и разхвърляни да са такива търсения, те винаги оставят чувството за нещо, което ще откриеш всеки момент, за нещо много важно, което непременно ще се случи. От няколко години считам себе си за православен християнин и това е най-светлият за мене в духовно отношение период от живота ми, изпълнен с най-големи надежди.

Как си представяте България в края на следващия XXI век? Какво е за Вас Времето?

Как бих могъл да си представя каква ще е България след сто години? Духовността, която решава съдбата на всеки народ, прилича на вълна. Тя залива хората, понякога като че ли неусетно, просто се спуска от въздуха. За съвсем кратък срок стотици хиляди хора могат да се променят и това да се окаже спасително за страната. Но дали ще бъде така? Колкото до Времето, никога не съм имал за него някакво специално усещане извън онова, което е познато на всеки ­ бързото или бавното му преминаване, което зависи от много неща. За мене то е преди всичко съд, който не бива да остава празен. Един пълноценен живот, чиито дни са наситени с мисли, дела и стремежи от най-добро естество, превръща времето в препълнен съд.

Изминалите сто години ­ с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Със своята неспособност да изградим сами съдбата си такава, каквато я искаме. Една от причините е точно това неосъзнаване на връзката между духовност и национална съдба. Разбира се, откъснатите от страната чисто български области са една рана в душата на всеки от нас. Но не ме боли толкова за тях, колкото за отделните жители, губещи постепенно своята идентичност. Всъщност Вашият въпрос е толкова труден и обширен, че отговаряйки на него, аз вече губя желание да продължа. И причината е, че самият отговор предполага критика на собствения народ, позоваване на грешките му, изреждане на недостатъците му. Начел съм се на такива неща. Толкова много се порицава и тъй малко се дава надежда. Стъмни се в душите ни и някой като че ли разпалва нарочно този процес. Нужно е лично усилие, за да преодолееш негативните внушения. Пък и какво казваш с някоя очевидна констатация?

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Пак ще кажа, че съм твърде малък, за да правя такива предвиждания. Човек не знае как ще се развие собствената му съдба в близко време, какво остава за глобални неща. Едно е ясно, обществено-историческите закони, постулирани от марксистите, не съществуват. Колелото се завъртя обратно. И слава Богу, че не съществуват. Животът така е много по-интересен. Съществуват Божиите закони, които се отнасят до съдбата на отделната душа. Има видима история на хората, има и скрита духовна история. Втората е по-важна и първата е нейно отражение. От гледна точка на духовната история най-важното е да бъдат спасени възможно най-голям брой човешки души. Тя много трудно кореспондира с чисто земните представи за успех, добро бъдеще и т. н.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Със склонността си да говоря прекалено сериозно и да търся духовния план на човешките отношения точно днес, когато на власт е цинизмът. Човек наистина става смешен.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрал, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Естествено е да кажа ­ избирам вечната книга. Но така поставен, въпросът оставя и другата възможност ­ защото доста от вечните книги са ми донякъде познати. Като оставим шегата настрана ­ торбата със злато никога не ме е интересувала. Не го казвам, за да си създавам някакъв образ. Просто нямам отношение към богатството. През целия си живот се учех да живея със сравнително малко пари и да взимам от живота известна радост, донякъде и с тяхна помощ. Радост или по-точно ­ дни и часове, когато ти е пълно на душата.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът Ви от Вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно Ви признаха?

Много е трудно днес на младите. По-рано имаше строга система на утвърждаване, както беше с всяко нещо в комунистическата епоха. Излизат няколко положителни рецензии в "Пламък", "Септември", "Литературен фронт", "Пулс" и новата ти книга е утвърдена, а ти ставаш име. После полека-лека следват натрупванията. Другите проблеми ­ политическите, административните, личните, остават скрити за публиката. Ако имаш късмет, няма да ти попречат много, ако нямаш ­ ще попречат, макар да пишеш добре. "Късмет" е лековата дума, но не ми се връща сега към онези времена. Днес всичко е толкова хаотично и неясно. Въпреки това поне в своя възрастов кръг младите могат да се утвърдят. Колкото до останалото ­ още не са създадени механизмите за по-широко обществено признание. Но животът ще ги роди. Самият аз съм от късметлиите. Не написах нито една партийна фраза в белетристиката си, а получих бързо известно литературно признание. И аз не знам как стана. Може би роля изигра фактът, че бяхме група с Рашко Сугарев, Георги Величков и Любен Петков, която узакони безсюжетния психологически разказ в българската проза. Сам всеки от нас щеше да бъде по-скоро съсипан. Имаше и много добронамерени критици, които успяваха да изпреварят евентуалните политически удари, да създадат име на книгата. Изкарваха я приемлива, но и даваха сериозна представа за нейните качества. Живял ли си в условията на диктатура, знаеш колко сложна е тази борба, тази еквилибристика.



Книги от автора:

  • Тайнственият бард

  • Спасителят и ние
  •  Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

    :: нагоре :: назад :: начало :: 
    (c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
    Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture