BALKANI
   English   Български
Георги Данаилов


Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за вас?

Не мога точно да определя дали в ранното ми детство музиката или българската книга са били първа среща с духовността. У дома често звучеше музика, а татко обичаше след вечеря да си налее чаша вино, да разлисти "Под игото" или "Старопланински легенди" и да ни почете на глас. От "Под игото" най-често избираше главата за представянето на "Многострадалната Геновева", Йовков четеше наред и след последните думи от разказа "На Игликина поляна" се просълзяваше. Докато не завършеше четенето, никой не ставаше от масата. Така докосването до българската литература за мен се превърна в обред.

Кои са книгите, които са ви дали най-много?

Затруднява ме този въпрос. Има книги, които човек обича, има такива, пред които се прекланя. Аз, да речем, обичам "Сан Микеле" от Аксел Мунте, "Малкият принц" от Егзюпери, "Тортила флет" от Стайнбек, обичах "Тримата другари", но се прекланям пред "Братя Карамазови" и драмите на Шекспир.

Признавам, никога не успях да прочета от край до край "Война и мир". Обичам и се прекланям пред Йордан Йовков ­ за мен той е чудо и за световната литература. Не мога да твърдя, че съм достатъчно литературно образован, много други неща са ме занимавали през живота ми.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Като че ли словесността става все по-малко изящна. Вече самото определение може би е остаряло или не е достатъчно точно. Но ако говорим за литературата въобще, тя има заплашителни съперници ­ телевизията, видеото, киното. И аз лично намирам, че бъдеще ще има онази литература, която все по-трудно ще се поддава на някакъв вид образно превъплъщение, казано по-просто на екранизация.

Има ли културната криза лек и не убягва ли от погледа българската специфика на този лек?

Да ви кажа правото с израза "културна криза" се злоупотребява. Ако с него се обяснява единствено недостигът на средства за духовна дейност ­ нещата изглеждат прости. Пари. Тогава нека направим едно прекалено смело предположение: министрите и депутатите са се вразумили и най-сетне са разбрали, че който инвестира в изкуството, науката, образованието, той инвестира в икономиката. Щяха ли хората да ходят повече на театър? Щяха ли да се пълнят концертните зали? Щяха ли да се пишат по-добри български книги? Щяха ли те да се четат повече? Едва ли. Необходимо е възраждане, такова каквото българите са преживели преди и след Освобождението. То поражда жаждата за духовност, то кара младите да искат да учат, да искат да творят. В света вече няма обединяващи идеи. Комунизмът се оказа пагубна утопия, национализмът вреден, религиите овехтяват, има религиозна и философска недостатъчност навред. И младите хора са принудени да намират смисъл в развлеченията, спорта, забавленията. Появява се нова разновидност на Ноmо sapiens и тя е забавляващият се човек. Ноmо divertissimus! Но доколкото религиозната нужда, нуждата от общ обект на обожествяването съществува у повечето хора, появиха се заместители на боговете, макар и със съмнително безсмъртие ­ рокпевци, футболисти, артисти, попмузиканти, сексидоли и така нататък. Така че тъй наречената културна криза няма да бъде преодоляна, докато не се появят, ако изобщо се появят, нови хуманистични идеи.

Как си представяте България на края на следващия двадесет и първи век?

Във всички случаи не си я представям с охранявани граници.

С какви ценности и с какви тегоби се отличават изминалите сто години?

С изумителния технически напредък. Познавах един столетник, който в детството си не е бил виждал още влак и през годините пред очите му за пръв път са се появили електрическото осветление, автомобилите, радиото, телефоните, магнетофоните, телевизорите, компютрите. Всичко това в един човешки живот... Било е време в историята, когато в живота на хората с векове не се е появявало нищо ново. Та този столетник казваше: когато аз съм се родил в края на миналия век, хората не знаеха какво става в другото село, отвъд бърдото, сега всеки знае какво става по цялата земя. "А станали ли са хората по-добри", го попитах аз. "Не ­ отвърна той. ­ И няма и да станат!"

Наистина това знание, могъществото на техниката, възможността за комуникации, за връзки между човеците все още не са довели до забележими промени в нравствеността и хуманността. Това, че вече не сме канибали, не е голямо насърчение и се обяснява само с по-големия достъп до храната. Човекът си остава и роб, и потенциален убиец. Изминалите сто години бяха годините на най-много пролята кръв в цялата човешка история и на най-големите заблуди. Кръв продължава да се лее и кой знае кога ще спре, дано успеем мъничко да преодолеем заблудите. Те поне се видяха ясно: комунизъм, фашизъм, национализъм и усилията да господаруваме над природата.

Оптимист ли сте или песимист за съдбата на човечеството?

Аз не вярвам нито в собственото си безсмъртие, нито в това на човечеството. Но ако през двадесет и първия век не се направи нещо обединяващо и целебно за хората и планетата, гибелта ни ще бъде преждевременна.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично?

Обичам да се шегувам със себе си пред хората, но не умирам от радост, когато хората започнат да се шегуват с мене. Това показва, че чувството ми за хумор не е съвършено.

Между една торба злато и една вечна книга, какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Въпросът е подвеждащ. Ако кажа: книгата, всички ще рекат ­ я па този, прави се на велик. Ако кажа златото ­ ще рекат "друго не сме очаквали от него".

Може би трябва да се попита: ако от вашия избор зависи да се запази за поколенията една велика книга, от която е останал само един едничък екземпляр ­ например "Рубайят" на Омар Хайям - за сметка на торбата злато ­ би било друго, но ситуацията става прекалено фантастична. Вие нямате право да ми задавате въпроси, които експериментално не могат да бъдат поставени ­ казал Вернер Хайзенберг. Аз пък ще ви кажа: Вие ми дайте златото, аз ще скрия и книгата.

Бихте ли посочили ваша лична антология?

Антологиите винаги са непълни и поради това несправедливи. Ще опитам:

За българската литература: Вазов ­ "Чичовци", Захари Стоянов "Записките", Алеко Константинов ­ "Бай Ганьо", Елин Пелин ­ отделни разкази, Димитър Талев ­ "Железният светилник", Йордан Радичков ­ отделни разкази.

За Балканската ­ Казандзакис и Андрич.

За световната ­ Чехов, Йовков, Стайнбек, Камю, Достоевски, Оскар Уайлд, Егзюпери... ето случай, когато с облекчение трябва да кажеш и други велики.

Не, не, нищо не излиза...

Книги от автора:

  • Очите на другите

  •  Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

    :: нагоре :: назад :: начало :: 
    (c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
    Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture