BALKANI
   English   Български
Ивайло Петров


Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за Вас?

През юношеските години ­ забава, любопитство, тайна, а отпосле ­ жизнена необходимост.

Кои са книгите, които са Ви дали най-много, и кои са тези, от които Вие сте взел повече, отколкото сте предполагал, че е възможно?

Нашата и чуждестранната, и на първо място ­ руската класика. Учил съм се от ония автори, които са ми допадали.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Малко е "огрубена" или така ни се струва ­ нова чувствителност, ново възприемане на света, нови изразни средства. Това е естествено след дългогодишната ни изолация от световния литературен процес. Отново ни се налага да лекуваме детските си болести на зряла възраст, не само в литературата, но и в изкуството изобщо, и да обявяваме за новаторство, авангардизъм и пр. неща, които са постигнати в света преди повече от половин век. Но литературата ни скоро ще "тръгне в такт" със световната, което съвсем не означава, че у нас не са се създавали и не се създават литературни ценности.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо българската специфика на този лек?

Пълна културна криза, струва ми се, няма, в смисъл, че духовната ни енергия е налице. Липсват материални средства за бързата и пълна изява на културата. Лек за това са и трудът, и усилията ни да не допускаме културата ни да се превърне в сметище на чуждестранни боклуци.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творил ­ нали освен на волята творчеството е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Понякога имам чувство, че друг е писал някои от текстовете ми. Този друг е може би инстинктът.

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Доброто. Моето и всеобщото. Желанието да живея щастливо, да отгатвам тайните на живота и да преодолея ужаса от смъртта. И още много неща.

Как си представяте България в края на следващия XXI век? Какво е за Вас Времето?

По-добре от сега. А времето е дейност. То създава и руши. То е единственият и безпристрастен съдник на делата ни.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Песимистичен оптимист, ако мога така да се изразя. Балканите винаги са били оръдие на великите сили поради географското си положение. Както може би е и сега. Но каквито иронични и обидни епитети да ни лепят, историята по най-безспорен начин показва, че "барутният погреб" е първоизточник на тяхната култура и цивилизация.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Искате да кажете с коя своя слабост мога да се пошегувам публично? Че една ли е, две ли са те, да ги назова?

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрал, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

При днешната криза бих избрал не само торбата със злато, но дори и една златна пара. Преди тридесет години сигурно бих предпочел вечната книга.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът Ви от Вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно Ви признаха?

Не съм сигурен дали са ме признали. А нови имена ще изкласят. А може би вече и изкласяват. Духът на една нация е винаги жив.

Бихте ли посочил Вашата лична антология или колекция от имена, автори на прозата, които цените най-вече ­ от българската и световната, включително балканската литература?

Много са, и наши, и чужди. Невъзможно е да ги изброя, без да пропусна незаслужено някого.


Последният голям романист


Започваме разговора скоро след като преминахте билото на 80 години. Да са ви честити! Леки и лесни ли бяха тези години?
И леки, и тежки, и лесни, и трудни, според времето и възрастта ми. През годините човек възприема света и оценява по различен начин събитията, които му оказват влияние и променят отношението му към живота.
Вие сте автор от учебника по литература, жив класик, както казват. Какво си мислехте, когато бяхте на ниските стъпала в литературата в онова далечно добруджанско село? Вярвахте ли, че ще успеете някой ден?
Когато живеех в малкото добруджанско селце, не бях прочел нито една книга освен учебниците за първоначалното училище и не знаех що е литература. По-късно, когато учех в гимназията, започнах да чета художествена литература и да съчинявам стихове. Не съм вярвал, че ще постигна литературен успех. Съчинявах си стихчета, защото ми бе приятно. Не съм имал самочувствие на писател, нямам го и досега. Съмнението в литературната ми дарба винаги ме е съпътствало. По-правилно е може би да се каже, че винаги съм бил раздвоен, особено когато започнах да чета световните автори. Не с месеци, а и с години съм прекъсвал писането, но след това отново съм взимал писалката. Изглежда, че инстинктът за писане е по-силен от съмнението и раздвоението.
През пустиня от изпитания ли върви роденият, истинският писател или през планини от мълчание? Нали в писателския занаят е важно не само писаното, но и премълчаното?
Умението да се премълчават някои неща е може би умение да се казват между редовете, което не всички пишещи притежават.
Разказвали сте ми за цяла галерия от образи в детството, от които би се родил цикъл балкански разкази... Сред какви хора живяхте в първите си години? Какви бяха техните вътрешни опори? Взехте ли нещо от тях?
В най-ранното си детство живях с неграмотни, но простодушни, добри хора, къщата ни бе „татарска“, вкопана половин метър в земята, плетена с пръти и замазана с кал. Имаше две стаи и пещник (пещ за печене на хляб и други неща), в едната стая спяха дядо, баба, чичо и двете ми лели. В другата – майка ми, баща ми, аз и сестричката ми, майка ми и баща ми спяха на пат (креват със сламен дюшек), аз и сестричката ми – на пода.
През детството на дядо ми и баба ми не е имало училище в селото, по-късно, когато се отворило училище, баща ми ходил само месец, защото дядо заминал на война (Балканската) и баба имала нужда от помощник вкъщи и на нивата. Тя родила единайсет деца, от които останали живи само четири. Другите седем умрели от разни болести. Баба разказваше как погребали петото дете и когато се върнали от гробището, заварили шестото мъртво.
За хигиена, разбира се, и дума не можеше да става. Майка ни се опитваше да ни държи нас, децата, колкото се може по-чисти, къпеше ни понякога в едно дъсчено корито, но това съвсем не бе достатъчно да се опазим от общата нечистотия, в семейството ни често имаше и въшки. Майка ни водеше с тях изнурителна борба, изпарваше дрешките ни и редовно ни пощеше, но гадинките не изчезваха напълно. Колкото до бълхите, тях никой не се опитваше да ги изтребва. Те извираха от-всякъде на скачащи пълчища и безмилостно ни ръфаха по цели нощи.
В селото ни нямаше лекар, няколко пъти в годината идваше един фелдшер от съседното село да инжектира хората против някоя епидемия. Селяните сами се лекуваха с баене и разни треви. На седем или осем години се разболях от малария. Започвах да треперя от студ при най-висока лятна горещина. А след това треперех от най-висока температура. Майка ми ме излекува с къпане във варени орехови листа. Веднъж съседското куче се спусна върху мен и захапа дрешката ми, трябва да съм изпищял така силно, че майка ми изскочи от къщи и ме взе на ръце. Както и да ме успокояваше, аз виждах оголените зъби на кучето, треперех от страх и не можех да се успокоя. Тогава майка ми ме заведе при съседката, баба Йорговица, която лекуваше за страх. Тя ме накара да легна зад вратата на стаята, хвана ме за глезените и ме издигна с краката нагоре. С едната си ръка държеше глезените ми, с другата – машата. С единия край на машата докосваше глезените ми, с другия почукваше на вратата, като шепнеше някакво заклинание. От липса на лекарска помощ умряха и двете ми братчета. Едното на две, другото на четири години.
Хранехме се на голяма, ниска и просмукана от мазнина софра (или паралия). Топяхме със залци в манджата, а чорбата сърбахме с големи дървени лъжици, всички седяха с подбити колене на пода. Масата навлезе в бита ни, когато постъпих във втори прогимназиален клас и дивеехме вече отделно от голямото семейство. Дотогава пишех домашните си на пода. Слагах тетрадката върху рогозката по-близо до прозореца и лягах по корем. Прескачаха ме като предмет и никой не се сещаше да ми скове нещо като масичка или някое сандъче.
Макар и несръчни, груби и неграмотни, всички от семейството ни бяха трудолюбиви и честни. Само един- единствен случай, и то още от младостта на дядо, опетнява честта на рода ни, случай на невероятна жестокост. Дядо имал шестима братя. Когато бил на седем години, единият от братята му се оженил за мома от съседно село. Трябва да е била от по-заможно семейство, защото донесла за зестра дванайсет златни пендара. Както бива на село, младите жени не свалят накитите си, работят, лягат и стават с тях, а на хорото тъй се друсат, та пендарите им да дрънчат колкото може по-силно.
Най-големият от братята, Гочо, не бил женен, нещо необичайно за селски момък. Губел се с месеци и никой от домашните му не знаел къде ходи и с кого се среща. Гочо хвърлил око на пендарите на снаха си и една нощ влязъл с брадва в стаята на младоженците. Пръв го усеща брат му и скача от постелята. Гочо го убива с един удар, но невестата се събужда, скача на крака и хваща с две ръце брадвата. Според показанията на Гочо пред съда двамата дълго се борили. Влачил я из стаята, удрял я с юмрук, докато успява да изтръгне брадвата от ръцете й и я убива. В другата стая чуват виковете й, отиват да видят защо вика, но Гочо се измъква на двора с пендарите и изчезва в нощта. Скоро го залавят и го осъждат на смърт. Вкъщи често разказваха за тази трагедия и сочеха мястото, където се бе разиграла. Точно на това място спяхме аз и сестричката ми.
Този трагичен случай е изключение в живота и нравите на рода ни, всички бяха трудолюбиви, морално устойчиви, търпеливи и скромни, не помня някой да е посегнал на чуждо. Както всички в селото, и ние не заключвахме вратите на къщата, когато излизахме навън.
На седем или осем години вече вършех полезна стопанска работа. През лятото в най-усилната работа по жътва, вършитба и возитба пасях нощем конете, за да могат мъжете да почиват за следващия ден. Стърнищата биваха пресни и неотъпкани, следите от току-що извозените снопи още личаха, нощите светли и ласкаво-прохладни след дневния зной, тишината така чувствителна, че гласовете на хората кънтяха като в затворено пространство, а пръхтенето на конете и дрънчането на букайте им се чуваше отдалече.
Тези чудесни летни нощи, наситени с дъха на пшеница и свежа трева, с безброй звезди и сладостна отмора за хора и добитък, често минаваха под знака на кражби на коне, събирахме се на групи, постилахме чулове и ямурлуци върху стърнището и лягахме да спим. Възрастните се уговаряха да наглеждат конете на смени, но капнали от умора, заспиваха бързо. Ние, малките, възбудени от възможните кражби на коне, будувахме и разговаряхме до късно. И ето че на сутринта рано-рано из стърнищата се разнасяха тревожни гласове. Стопаните търсеха конете си, тичаха насам-натам и се вайкаха. Границата минаваше на около километър и половина от селото ни и влашките цигани прекарваха откраднатите коне бързо и лесно на румънска територия.
Тези кражби на коне покрай границата, сватбите, коледните и новогодишните празници, седенките, селските сборове, раждането на агънцата, теленцата и кончетата, зимите, през които преспите затрупваха вратите на къщите и сутрин мъжете прокопаваха пътеки из двора, сватбите, кръщенетата и игрите – ето събитията, поднесени от самия живот, които задоволяваха духовните ни нужди и занимаваха детското ни въображение не по-зле от Братя Грим, Андерсен и други писатели.
Наскоро открих сред книжата си една пожълтяла снимка, изпратена на баща ми през 1943 година от град Измир, Турция, изпратил я бе Шевкет. Стои прав като манекен и усмихнат така, че да се вижда дългия до под коленете му балтон с два реда светли копчета и колан с тока, на гърба на снимката пише с химически молив на чист български език, че се е снимал специално с този балтон, за да покаже на баща ми „усталъка“ си, че е станал вече самостоятелен шивач.
Когато завърши първия клас на прогимназията, започна да учи шивашкия занаят при баща ми. На първо време седеше на малко столче и „шиеше“ парче плат с празна игла. Когато свикна да си служи с напръстника, баща ми му даде да шие с конец, да подшива две парчета с бял конец, да шие с машината, да взема мярка на клиентите и да крои.
Баща му Белял наминаваше от време на време да пита дали „слуша чиракът“, беше около четиридесетгодишен, слаб, облечен по европейски, лицето му бе жълто-кафяво, повяхнало, или както казваха съседите, тутунясало. Палеше цигара от цигара и не я държеше в ръка, а в устата си, тъй че димът пърлеше лицето му. Когато в селото имало двайсетина турски семейства, той събирал децата и ги учил на „четмо и писмо“.
Шевкет усвои занаята, на четвъртата година се яви на изпит в града и получи майсторско свидетелество, на тоя ден баща му донесе у дома живо агънце да си направим курбан по случай събитието и каза, че отсега нататък семейството му ще коли курбан на този ден за наше здраве.
В селото бяха останали само три семейства и от година на година осиротяваха – синовете и дъщерите им не можеха да се женят и омъжват, дядо Шакир, единственият железар в селото, имаше двама сина и една дъщеря, имаше и внуци. Единият му син не можеше да се задоми, нито дъщеря му да се омъжи. Верските предразсъдъци не допускаха смесени бракове и турските семейства ходеха да се сватосват в далечния Делиорман. Старееха самотни и това бе причината да се изселят в Турция.
Третото семейство бе на бай Мустафа. Той държеше бакалница, а имаше и земя. С неговата жена се сближи най-напред майка ми, родителите й бяха преселници от Тракия в съседно село и знаеха турски, майка ми също знаеше турски от дете и това я сближи с жената на бай Мустафа, може би никой мъж в селото, освен съпругът й, не бе виждал лицето на леля Анифе, ходеше навън от дома си с фередже и шалвари, а лицето й биваше закрито тъй, че се виждаше само блясъкът на очите й. Така увита и скрита като пашкул, тя малко общуваше със съседите си и говореше трудно български. Идваше у дома, но рядко, и то когато баща ми не бе вкъщи, носеше на мен и сестричката ми бонбони, леблебия, халва и други лакомства и разговаряше с майка ми на турски. По-удобно й беше да се среща с майка ми у дома си, защото се чувстваше по-свободна, сваляше фереджето и забрадката и тогава я виждах истинска – средна на ръст, леко закръглена, с бяло, невиждало слънце лице, големи влажни очи и „писани“ вежди.
Случи се така, че първите ми спечелени с труд пари бяха от бай Мустафа. Освен с бакалия, той се занимаваше с продажба на яйца и кокошки в града, събираше му ги един стар турчин от съседното село, който се разболя и почина, по онова време бях на тринадесет години и вкъщи вече се говореше, че трябва да продължа образованието си в града. Баща ми искаше да ме изучи я за доктор, я за адвокатин, я за офицерин, суха пара да печеля, да се оженя за жена с къща, та човек да стана и живота си да живея. Но нямаше пари да ме издържа в града. И отиде при бай Мустафа и го помоли да ме вземе на работа, той се съгласи и още на другия ден ми даде една плетена от лозина кошница, една тенекиена халка да прекарвам през нея яйцата и да връщам маломерните, даде ми пари да плащам каквото купя.
Работих през две летни ваканции. Лятно време в най-усилната полска работа по къщите оставаха само бабите. Те бяха много доволни, че в тези горещи дни отивах на крака да им купувам яйцата, свикнаха с мен и щом извиквах от улицата, излизаха с пълни престилки, имаше дни, когато отнасях по две кошници яйца на бай Мустафа и той ми даваше по някой лев.
Спомням си с какво чувство на гордост се прибирах у дома и предавах спечелените левчета на майка си да ги скъта, докато тръгна на училище. За две лета работа те не бяха кой знае колко, но все пак стигнаха да си купя учебници за първия клас на гимназията, чифт обувки, пуловер и други дребни неща.
Бай Мустафа имаше син Тасин и дъщеря Бехра, с Тасин бяхме връстници, а тя бе по-възрастна от нас с две години, не носеше фередже, събираше се със сел-ските момичета и се обличаше като тях. Тя бе най-красивото момиче в селото. Не ходеше на тежка полска работа и лицето й, за разлика от лицата на другите момичета, загорели и загрубели от знойното лятно слънце и от вятъра, изглеждаше тъй нежно и красиво, че жените от махалата казваха, че е „писана икона“. Бехра се омъжи на осемнадесет години за мъж от далечно село. Когато той дойде да я вземе, закри лицето й с фередже и я качи на каруцата. Женихът бе около четиридесет и пет-петдесетгодишен, слаб, с провиснали мустаци и огромна чалма на главата. Всички от махалата се бяхме събрали пред къщата на Бахра да я видим за последен път и да я изпратим. Когато женихът й помогна да се качи в каруцата, жените заплакаха от жалост към нея, че отива в незнайно село да живее с такъв стар и грозен мъж. Изпратихме я до края на селото и гледахме каруцата, докато изчезне в далечината.
В селото ни имаше още една бакалница. Собственикът й бе Тодор Гърка. Преди да се разделим от дядовото семейство, живеехме в долната махала и пазарувахме от него. Пазаруваше най-често баба – газ, сол, маслини и други домакински потреби – и винаги ме вземаше със себе си. Гъркът бе мълчалив човек, даваше покупките на баба и вземаше парите. Често в бакалницата го заместваше жена му, едра, усмихната и, за разлика от мъжа си, любезна и приказлива. Всеки път ми даваше по някое бонбонче, парче халва или рожков, южен плод, подобен на зряла акациева шушулка, но тъмнокафяв и едър. Помня и досега образа на гърка, защото по-късно, когато учех в гимназията и четях съчиненията на Вазов, видях, че Гърка поразително прилича на него.
Единственият калайджия в селото бе арменецът Аведис Сарбегян. Живееше с жена си и дъщеря си в малка къщичка насред селото. С баща ми се сближиха като колеги занаятчии. Понякога сядаха пред къщата ни на малки столчета един до друг и тогава се виждаше, че си приличат като братя. И двамата бяха леко оплешивели, с еднакъв овал на лицата и еднакви късо подстригани мустачки.
Жената на Аведис рядко наминаваше у дома при майка ми, и то пътьом, говореше неправилно български и това, изглежда, й пречеше да общува с жените от селото. Аведис говореше правилно езика, но с акцент, който му придаваше особен чар. С баща ми си помагаха с каквото могат. Аведис калайдисваше всички съдини у дома по няколко пъти през годината, а баща ми кърпеше или шиеше дрехите му.
След 1945 година, като много семейства, и нашето се изсели във Варна, изсели се и семейството на Аведис. Там двамата приятели продължиха да се срещат. В селото ни живееше и унгарско семейство, мъжът се казваше Малай, а на жена му името не помня. Имаха син Франц и две дъщери – Гита и Илона. С по-малката, Илона, учехме заедно до последния клас в прогимназията. Малай е бил офицер в унгарската армия. През 1919 година в Унгария се установява съветска власт и той емигрира, за да се спаси от репресии. Трябва да е бил много уплашен от новата власт, за да се добере чак до нашето селце на опашката на България, на километър и половина от румънската граница. Малай станал машинист на първата вършачка, която закупил един от заможните хора в селото. Откарваше я с огромен трактор по харманите, където стопаните струпваха снопите на кладни и не се отделяше от нея по цели дни и нощи.Жената на Малай бе парализирана и често го виждахме да я носи на ръце и да я поставя на пейка пред къщата, в която живееше. По-голямата му дъщеря се омъжи за едно момче – бръснар в съседното село, а Илона – за един унгарец, който работеше на пристанището във Варна, той бе пленник от войната. През войната унгарската армия се биеше на страната на Германия и след погрома й много унгарци бяха взети в плен от нашата армия и откарани у нас. Освободиха ги след година или две и тогава Илона се омъжи за един млад унгарец и замина с него за Унгария.
Между другото Малай е единственото действащо лице в романа ми „Хайка за вълци“ с истинското си име, биография и професия.
Имахме и десетина цигански семейства. Те живееха в северната страна на селото в малки бордеи, замазани с жълта кал. Лятно време се хващаха на полска работа в по-заможните семейства или чиракуваха. Зимно време някои жени ходеха по просия от къща на къща. Всяко лято циганчето Сали пасеше конете на съседите ни. Когато станах на пет-шест години, нашите ме изпращаха да паса конете като много други деца. Чичо ме качваше на една от кобилите, откарваше ме до пашата и се връщаха на работа в село или на нивата. Понеже конете от махалата се откарваха на една и съща паша, Сали започна да ми помага вместо чичо ми. Той бе дванадесет-тринадесетгодишен, изглежда, че му се искаше да ме покровителства и се гордееше с това. Момчетата конярчета често се скарваха и сбиваха, но мен никой не смееше да докосне, защото Сали бдеше над мен като ангел-хранител. Хранехме се заедно и през целия ден прекарвахме един до друг. Свикнах с него и го обикнах така, че страдах, когато не можехме да ходим заедно на паша.
Когато станах на неговите години, той бе вече женен за момиче от съседните села. Отиде да живее при жена си и повече не го видях, спомням си с умиление за него.
Може ли да ни запознаете с родителите и роднините си?
В детството ми майка ми бе светлолика, с топли кафяви коси и също такива очи. В сравнение с останалите от семейството на баща ми, несръчни и грубовати, тя изглеждаше като „писана“ – „тънки вежди гайтанени“, кипра уста, като с „пара рязана“. Нечистоплътността и дебелокожието на мъжовото й семейство съсипваше нервите й. Беше щастлива, когато заживяхме отделно от голямото семейство, баща ми купи една малка къщичка, която се намираше в турските гробища насред селото и в нея бе живял ходжата преди години, когато турците са се изселили в Турция. Къщичката имаше само една стая, но още с настаняването ни баща ми построи до нея килер с навес за лятна кухня, майка ми се почувства като в свое малко царство.
Малко преди да се отделим от общото семейство, баща ми реши да стане шивач, защото земята ни не можеше да ни изхранва. Ходи за известно време да учи занаята при шивач от съседното село и можеше да шие шаечни палта и панталони. Между другото успя да се ограмоти покрай мен и сестра ми, научи се да чете и смята, колкото да си води сметките. Не бе прочел нито една книга, та така и не разбра с какво точно се занимавам и как си вадя хляба.
Ето с какви хора живях в детството си – примитивни, простодушни, трудолюбиви, освен кражбите на коне през границата, в селото не се помнеше ни една кражба, ни едно убийство или съпружеска изневяра, нямаше политически партии, които разделят и озлобяват хората, нямаше корупция и криминални произшествия.
Ваш земляк е и Йордан Йовков (по география на творчеството си). Какво от неговата поетика сте искали да постигнете?
Йовковият реализъм е мек и благозвучен и някак романтизиран, ако може да се допусне подобно съчетание, дори от отрицателните му герои се излъчва някаква симпатия, която не ни позволява да ги съдим безапелационно. Нещо повече, ние им съчувстваме или поне не бързаме да ги поставим на ръба на пропастта. И това именно е трудно да се определи у Йовков – примирен ли е със злото като с „другата страна на човека, без която не може да съществува, или вярва в житей-ската еволюция, в която доброто неминуемо ще възтържествува. Героите му не гледат със страстна надежда към бъдещето, държат се здраво о настоящето и в него намират нравствени сили и упование да го осмислят и преживеят. Много от тях изнемогват от пагубни страсти, но Йовков ги компенсира с благородство, тъй че читателят вместо да се отврати от тях, е готов да им прощава. Албена е престъпница, защото тя всъщност, волно или неволно, внушава на любовника си да убие съпруга й, но хората й съчувстват, вместо да я съдят. В този разказ може би най-ясно е изявен неговият любим похват да контрастира. Срещу смразяващата стихия на злото, породено от необуздани гибелни страсти, изведнъж се възправя благородството на човека, покоряващо с дълбоко и искрено самосъзнание за извършения грях. А това вече е катарзис в стила на християнската изповед, която събужда съчувствие в отзивчивото човешко сърце.
Сарандовица (и младата, и старата) е жестока в своя практицизъм. Тя стои на дъното на всички събития, конфузни и трагични, които се развиват около нея. Тя е идеен подбудител на тези събития и Йовков не скрива, че тя се възползва най-безогледно от слабостите на другите, но в същото време се опитва (и успява) да я оневини както в собствените й очи (тя не изпитва угризение), така и в очите на нейното общество. И тази метаморфоза се извършва с помощта на вечното, изпитано и безпогрешно средство – женския чар. Между другото не си спомням друго произведение в нашата литература така потопено в атмосферата на една толкова срамежлива, дискретна еротика. Всички са влюбени в Сарандовица (и старата, и младата) и нито един не смее да изрази пряко и настойчиво чувствата си. Деликатност, свойствена само на простите и етични хора, чужди на цинизма и арогантната самоувереност, които не се чувстват достойни за една такава красота.
Социалните сблъсъци у Йовков не кипят от огъня на непримирими противоречия. Героите му не се осланят на външни сили в порива си към щастие, а преди всичко на собствените си нравствени добродетели. С право или не, Йовков ни внушава да търсим и откриваме злото най-напред у себе си, защото личното зло е източник на обществените злини. Което ще рече, че борбата за съвършенство е индивидуална, започва отвътре, от тайнствените глъбини на човешката душа и оттам се пренася в обществото. Затова героите му като че са обвеяни от полъха на една миротворна и меланхолна топлина.
Възхищавах се от таланта му на голям и сладкодумен разказвач, но не съм се учил от него, както и от други писатели. Живял съм и съм работил в друго време. Време на революция, на остри класови борби, които взеха хиляди жертви, време на много човешки драми. Започнах да мисля, че в нравствено отношение човечеството е непоправимо, така че не можех да възприемам и изобразявам живота като Йовков.
Йовков става писател с разказите си за Балканската война, в която участва. Наскоро препрочетох всичко от него на тази тема. Има нещо, което е в пряка връзка с разговора ни, сравнението между българите от началото и края на ХХ век? В чия полза е сравнението? Какви са разликите?
Мисля, че ако се съди по обществените нрави в началото и края на ХХ век, сравнението е в полза на българите от началото на века. Много от характера на българина, както и много събития от онова време са ни известни от литературата и историята, които ни дават основание да направим горното сравнение. Разбира се, че животът и тогава не е бил идеален. Имало е войни, имало е бедност и прояви на всевъзможни пороци, но времето през първата половина на века е може би най-бурно, несигурно и жестоко в нашата най-нова история, време на класови борби и революция, които струваха живота на десетки хиляди.
Бюст на Йовков в Борисовата градина няма, а много от паметниците са свалени, издраскани, изпочупени... Новото време на свобода и демокрация не забелязва такива подробности, измъчва ли ви това?
Бюст на Йовков в Борисовата градина все още няма. От години се опитвам да открия причината за този пропуск. Ходих в софийска община да питам някои от общинарите, ходих и при кмета, но никой не ми обясни защо паметник на Йовков не е поставен при други наши известни личности в градината. Председателят на Съюза на художниците Христо Харалампиев ми каза, че има бюст на Йовков, правен от скулптора Старчев още преди години, но не е бил поставен в градината, най-вероятно за това, че Йовков бе обявен след 9 септември 1944 година за буржоазен писател. Измъчва ме това, и не само мен, че демокрацията се превръща в анархия.
Културата е преди всичко памет. Има ли лек за нихилизма и чуждопоклонството?
Малките и бедни народи са като децата. Както те подражават на възрастните в поведението, вкуса и начина им на живот, за да постигнат тяхното материално и духовно ниво и обикновено усвояват не най-доброто от тях, защото то се усвоява най-лесно и бързо. Струва ми се, че тази е главната причина за чуждопоклонството и нихилизма.
Били сте с Живков на лов. Успяха ли да ви го простят вашите конкуренти? Какъв смисъл влагате в понятието съперник, конкурент в прозата?
С Живков съм ходил на лов само един път. Той канеше на лов всички ловци от творческата интелигенция. Покани ни с Радичков. Никой не ми е споменавал за този лов. В понятието съперник или конкурент не влагам лош смисъл, тъй като едното и другото означават (или би трябвало да означават) благородно съревнование.
Кои ваши творби цените най-високо и разминава ли се оценката ви с тази на публиката, на официалната критика от миналото и сега?
„Преди да се родя и след смъртта ми“, „Хайка за вълци“, „Божи работи“ и някои разкази. Не съм обаче сигурен дали е истина. Трудно е за автора да определи с точност кои от произведенията си обича повече или по-малко. Всички са негови рожби, но някои са се „родили“ с известни недостатъци и именно те са може би по-малко оценявани. От отзивите на читателите и официалната критика се вижда, че оценките им за книгите ми са, общо взето, добри.
Откъде и как тръгва идеята, мисълта за един разказ, новела, роман? Колко дълго износвате идеята и текста на един роман? Според Достоевски дори 10 години не са много за обмисляне идеите и образите на роман, а Томас Ман твърди, че не пише за нищо, което няма дълбока и интимна следа в душата му още от най-ранни години.
Трудно е да се отговори на този въпрос, тъй като при различните автори процесът е различен, различен е дори при един и същи автор.
Понякога животът ми е поднасял сюжети, с които съм „обличал“ идеите, и обратно – идеята се е раждала първа и е искала сюжета си. Преди години в разговор с приятели единият каза по някакъв повод: „Съдят се хора за лошите им постъпки, какво би било да съдят за добри дела!“
Това ми бе достатъчно да измисля сюжета на повестта „най-добрият гражданин на републиката“. Бързината, с която измислих сюжета, подсказва, че у мен бе назряла идеята да осмея бюрократизма. Главният герой се удостоява със звание „Най-добрият гражданин“ чрез съдебен процес.
В други случаи се е налагало да обмислям роман с месеци и години, защото с времето се появяват много подробности в отношенията между действащите лица, както и нови събития. С една дума, неведоми са пътищата на творчеството. Голяма отговорност поема онзи, който се наема да обяснява тази магия. Ето защо не смея да твърдя, че съм казал истината по този въпрос.
Кой художествен образ цените и с какво годините, които отминават, ви дават допълнителни аргументи за самочувствие?
Привличали са ме най-вече драматичните образи. Те са търсещи, неспокойни, страдащи, следователно най-вярно отразяват живота. Това не означава, разбира се, че само с драми се прави изкуство. Животът е трагикомедия и предоставя условия за всички жанрове.
Никога не съм имал високо самочувствие, съмнението в това, което правя, винаги ме е преследвало. Имало е време, когато не съм посягал към писалката две или три години. През това време съм се борил със съмнението си и все пак съм го преодолявал.
Аргументи за самочувствие? Колкото и да е странно – Шекспир, Гьоте, Толстой, Достоевски и други гении. Когато съм чел тези велики писатели, неволно съм се сравнявал с тях и съм виждал, че не стигам до коленете им. Не само аз, но и хиляди като мен са на толкова ниско ниво и все пак работят според възможностите си. Писането на книги не може да спре, тъй като всички пишещи не са гении. Ако авторите на книги са само гении, то в световната библиотека ще има около стотина или двеста тома. Освен това милионите читатели предпочитат посредствените книги, защото ги разбират по-добре от гениалните.
Виждате ли с какви абсурдни съждения се опитвам да оправдая графоманията си?
Наричат ви мизантроп, скептик, моите лични впечатления са съвсем други. Освен сърдечност, бърз контакт и тънко чувство за хумор ще отбележа нещо, което е рядкост във вашето поколение творци. Генчо Стоев ги определяше (и себе си в това число ) като поколение на динозаврите. Отиват си гордо, но не мутират в новия еволюционен тип писател – „всеяден бозайник“, създаван от пазарната конюнктура сега. Учудва ме чувството ви за самокритичност, умението да не се вторачвате само в тезата, а бързо да я съпоставяте с антитезата. Изненадва ме и прозорливостта в кратките и съдържателни оценки за персонажи от литературната фауна, в които съм се убеждавал след време и от личен опит. Имате ли приятели сред писателите? За кого от тях са останали добри спомени и чувства? Вашият по-обстоен отговор много ще подпомогне след време новата ни литературна история.
Често са ме наричали скептик, а някои критици дори са го писали. Този епитет ми го лепнаха в социалистическо време правоверните партийци или тъй наречените бодряци, едва ли не като политически грях. Тогава писателите, а и всички дейци на изкуството, се задължаваха да служат на великата идея, да обещават най-светло бъдеще на народа. Че идеята е велика, това не може да се оспори, но дали не е само теория, която не може да се осъществи на дело? Животът е безкрайно сложен и противоречив, какъвто е и човекът. Човеш-кото сърце е арена на бога и дявола, казва, струва ми се, Достоевски.
Мнозина са ме иронизирали задето съм писал, че животът е възходяща спирала на страданието (че в един човек живеят най-малко двама души), че мъдрият няма идеали (заглавие на една от книгите ми), че ако животът е рай, човекът не щеше да идва на белия свят с плач, а със смях и т.н.
Тези мисли са ме обладавали, когато на „арената е побеждавал дяволът“. Мнозина ги тълкуваха като черногледство и са ме питали защо все пак хората живеят, след като животът им е страдание. Защото инстинктът за живот е по-силен от смисъла му. Защото животът е борба с природата, която не е много благосклонна към човека.
Дали съм имал приятели сред писателите.
Дълготрайно приятелство съм имал през младите си години с някои критици, които за съжаление не са вече между живите. Първият е Минко Николов, когото младите писатели вероятно не познават. Той претърпя странно развитие, изпратиха го в Източен Берлин за няколко години да преподава български език в тамошния университет. Пишеше ми редовно и във всяко от писмата му забелязвах промяна във възгледите му за литературата и за изкуството. Когато се завърна от Германия, още на първата ни среща сподели, че досега е бил „кон с наочници“ и че виждал изкуството и живота като най-ограничен догматик.
В Берлин се свързал с колеги литератори, които тайно му давали книги клкто от Западна Германия, така и от цял свят, за които говореше с увлечение и възторг. Споделяше с мен най-интимните си мисли и чувства и аз забелязвах, че с времето го завладява песимизъм и отчаяние. Той се самоуби по най-жесток начин – влязъл във ваната и нарязал цялото си тяло с ножче за бръснене.
Седмица преди самоубийството дойде у дома да се сбогуваме – трябваше да замина за ГДР по покана на едно издателство, което бе издало моя книга, преди да се разделим, поседнахме на една пейка пред нашето жилище и той ми каза: „Искам да заспя и никога да не се събудя!“ Когато се върнах от Берлин, той се бе самоубил.
Много години бяхме приятели и с Иван Пауновски, също литературен критик. Той бе човек с твърд характер и същевременно с тънко чувство за хумор, беше учил в СССР и познаваше руската литература може би по-добре от всички наши критици.
Лятно време когато заминавах на почивка в провинцията, му давах ключа на жилището си, за да работи по-спокойно. Ходех в Балчик, наемах стая, за да мога да ходя на лов из Добруджа. Една есен Иван дойде с мен, наехме две стаи в една къща и прекарахме заедно около месец и половина. През деня работехме, а вечер се разхождахме край морето. Иван не бе ловец, но идваше с мен на лов. Когато се завърнахме в София, той ми подари повестта, която „тайно“ от мен написал в Балчик, разказва как сме прекарали там, къде сме ходили и за какво сме разговаряли. Тя не е печатана.
Почина млад от коварна болест.
С Радичков, Дончо Цончев и Дико Фучеджиев имахме дългогодишно приятелство. Четиримата ловувахме заедно около десет години. След отиването ми в Балчик, където прекарвах в продължение на двадесет и пет години по седем-осем месеца, „Великолепната четворка“ се разпадна. Срещите ни малко по малко оредяха, а и възрастта си „каза думата“. Имам чудесни спомени от дружбата си с тях.
Дългогодишна дружба ме свързваше и с Емилиян Станев. Той и жена му пожелаха да ми станат кумове и ми надянаха брачния хомот. Сам ме намери в клуба на журналистите една вечер и ме покани на своята маса. От тази вечер станахме приятели. Споделяше с мен най-подробно творческите си планове, така че знаех сюжетите и съдържанието на много от разказите и романите му. Слушах го с внимание и удоволствие. Беше словоохотлив и можеше да говори с часове. Една вечер ми разказа цялото съдържание на романа „Иван Кондарев“, който бе започнал да пише. Ласкаеше ме приятелството, с което ме удостояваше писател като него и желанието му да споделя с мен не само творческите си планове, но и личните си проблеми. Ловувахме заедно много години.
С покойния Симеон Султанов бяхме дълги години приятели. Живеехме на един етаж врата срещу врата и общувахме едва ли не като членове на едно семейство.
Години наред другарувах с Иван Радоев, а с Найден Вълчев и сега се срещаме.
Сега се срещам редовно с много по-младите от мен Луко Захариев, Васил Кинов и други.
Имах и други приятели, но не смятам за нужно да споменавам имената им, за да не ги оскърбя. Някои от тях години наред не излизаха от дома ми, но след така наречената промяна през 1989 година изведнъж престанаха да общуват с мен. За подобни развръзки съм чувал от много познати. Причини – политически. Мога да общувдм с хора с различни убеждения, но не и с фанатици.
Бяхте ли канен на политическата софра след Десети ноември? Беше ли подкрепяно името ви чрез спонсорства, синекурни длъжности, какви са фактите от ваша гледна точка? Лош имидж ви се приписва и около медийните битки в НСРТ, може ли писателят да има партия? Не е ли литературата по-висша от политиката?
Не съм подкрепян чрез някакво спонсорство. Не мога да кажа дали литературата е по-голяма от политиката, но от историческите сведения се вижда, че водят началото си от древни времена и са необходими за развитието на обществото.
Писателят може да има партия в смисъл на лично отношение към живота, стига да не е фанатик, да гледа трезво на събитията в обществения живот и да не ги подчинява сляпо на личните си идейни убеждения. Това, разбира се, е много трудно и малцина могат да го постигнат. Опартизаняването води до порочни пристрастия. За съжаление у нас все още има партизанщина, която се изразява в политическо разделение на народа и интелигенцията, разделена е черквата. Разделени са и писателите. Как могат да се проповядват християнска вяра и морал, щом не се спазва заветът на Христос: „Обичай и врага си!“ Много често членовете на едно семейство имат различни вкусове или разбирания за живота, но не се мразят.
Какво мислите за Младите и Старите в литературата? Вас ви критикуват с извънлитературни аргументи в литературни издания?
Млади и стари в литературата винаги е имало. Младите обикновено смятат, че старите са старомодни традиционалисти и се стараят да създават свое оригинално творчество. И това е естествено, тъй като всяко време има свой морал и вкус, своя концепция за изкуството и живота. Това показва, че човешкият дух не закостенява и се стреми към нови постижения.
Имало е хора, които са ме критикували с извънлитературни аргументи и това са критики най-вече от политически характер.
Четох наскоро някъде, че гледате змии на вилата си в Балчик, за да не ви идват гости и да не се охарчвате?
Да, имаше такава клюка в един вестник. Какво е дало повод за тази лъжа, не зная. На всичко отгоре тя е и съвсем нескопосна. Как може да се дресират змии да стоят до дворната ми врата зиме и лете, за да не допускат гости и да не се охарчвам?
Още при строеж на вилата боядисах в черно една стена в приземната стая, а до нея поставих пастелни бои, за да могат гостите ми, ако пожелаят, да се подписват за спомен от гостуването си. На тази стена стоят около стотина подписа на хора, които са ми идвали на гости. Между тях са имената на художниците Найден Петков, Румен Скорчев, Емил Стойчев, Иван Чернев и др., на писателите Георги Мишев, Любен Дилов, Стефан Цанев, Иван Пауновски, Тончо Жечев, Петър Алипиев, Светлозар Игов, Александър Йорданов, Божидар Кунчев, Елка Константинова, Кольо Георгиев и много други. Гостували са ми и много хора от Балчик, Добрич и Варна. През първите години на пребиваването си в Балчик оставахме без гости само пет или шест дни в месеца.
Аз мисля, че като следи човек „свободната преса“, която е всъщност корумпирана и жълта, а също и скарана с елементарните канони на професионалната журналистика, може спокойно да реши – животът ни е некролог, писан от мародери... Откъде научавате истините?
Мнозина журналисти са скарани с професионалната журналистика и я превръщат в клюкаристика. Все пак не бива да отиваме до крайност и да твърдим, че животът ни е некролог, писан от мародери. Във всяко стадо има мърша, както е казано в поговорката, и тази именно мърша може да окепази когото си поиска, без да носи отговорност пред съвестта си и пред закона. И защо да не клюкарства, щом за една плоска пикантерия получава служба и хонорар? Ето защо много безсъвестни драскачи се възползват от свободата на словото, както някои се възползват от така наречената „сива“ икономика.
Откъде научавам истините? От различни източници – от книги, от близки и приятели, от средствата за масово осведомяване, а и сам откривам някои истини. Много истини обаче остават за нас неоткрити, терзаят любопитството ни и остават като вечни загадки. Въпреки това човечеството ги приема като истини и дори ги превръща в свои идеали.
Каква е отговорността на писателя за опазване духа на гражданското общество?
Зависи от характера и склонностите на писателя. Според мен той не бива да подчинява творчеството си само на личните си мисли, чувства и проблеми, макар че и чрез тях може да влияе на обществения дух.
Не съм се занимавал с политика, но обществените проблеми винаги са ме интересували и съм се опитвал да ги отразявам. Живеем в общество и то ни оказва влияние от ранна възраст независимо от влиянието на семейството.
Защо според вас българската демокрация излезе сбъркана?
Демокрацията не е сбъркана. Ние я „сбъркваме“. Нашето общество премина от една крайност в друга, а трусовете от революциите затихват с години. При предишния режим имаше строга цензура в много отношения и за една дума човек можеше да пострада. Сега има пълна свобода на словото. Може да се критикува както отделната личност, така и държавата и държавните ръководители по най-невъздържан начин, като че хората искат да наваксат свободата на словото, която преди им е липсвала. Със свободата на словото, уви, върви и свободата на престъпни, противозаконни действия. Страстите изплуваха наяве и на свобода. Демокрацията е съзнателност и нравствена дисциплина, а тези добродетели се създават с времето и материалното и духовното израстване на обществото.
Човекът е несъвършен и при всяко положение се поддава малко или много на личните си интереси и страсти. Това той сам го е съзнавал и разбирал още от първобитното си съществувание и оттогава е създавал обичаи, закони и различни институции, които са санкционирали престъпните му прояви, сега нашите закони не се прилагат строго и навреме. Криворазбрана демокрация.
Бихте ли могли да оцелеете като неизвестен и начеващ автор сега, в началото на ХХI век? Какви условия липсват? Какво ви даде вашето време, което сегашното отказва на младите в литературата и културата въобще?
Аз и на тази възраст едва оцелявам. Семейството ми живее от пенсията ми, страничните ми доходи са оскъдни и непостоянни, не мога вече да работя както през младите си години, а и повечето издатели не само, че не плащат хонорар, а искат от автора сам да заплаща издаването на книгата си. Някои издатели пък ми предлагат за по-голямата част от тиража сам да си го продавам. Повечето от колегите се намират в окаяно положение.
Преди имаше цензура, но имаше и хонорари за авторите. Щом издателството приеме ръкописа, плаща аванс, а след това при отпечатването на книгата – и целия хонорар.
Как живеете днес?
Казах вече – оскъдно. Непрекъснато мисля как да осигурявам нормален живот на семейството си. Жена ми и дъщеря ми са безработни.
Как живее вашето семейство?
Отговорих на този въпрос, може би трябва да добавя, че не съм сигурен за утрешния ден. Не дай боже пък да легна болен!
Неотдавна имах интересни срещи с известни писатели от Турция, Кипър, Сърбия. Изглежда е български патент липсата на писателски синдикат у нас. Грижата за писателя и книгата в Македония е много по-сериозна, мога да ви разкажа подробности, но ми е любопитно забелязват ли ви нашите писателски гилдии и по какъв повод?
За какви синдикати говорите? Нашето културно общество е все още опартизанено и разделено, синдикат нямаме, но пък си имаме три или четири писателски съюза, два синода и няколко десетки партии.
Писателските гилдии не ме забелязват по какъвто и да е повод.
Генчо Стоев, споменавам го отново, мир на праха му, казваше, че единственото, което е спастрил през годините и катаклизмите, е достойнството. То е, което може да остави в наследство. Кое ви унижаваше преди, кое се опитва да ви омърси сега?
Опитвахме се да живеем и работим с достойнство и мисля, че успявахме. При един строг режим, какъвто бе предишният, трудно можеше да се живее без компромиси, стига те да не са тежки и унизителни, Вярвам, че не съм допуснал унизителни компромиси,
Унизяваше ме (и не само мен, а голяма част от интелигенцията) постоянното подозрение в идейни грехове и вражеска дейност както от страна на хора от съответните служби, така и от отделни лица, фанатично предани на партията, особено тежки и тревожни бяха годините след Девети септември 1944 година, години на идейни и политически пристрастия, лични отмъщения, безотговорни обвинения в предателска и вражеска дейност.
През тези години бяха избити без съд и присъда хиляди невинни хора, променени хиляди човешки съдби. Всеки, изрекъл някакво мнение, различно от официалното, биваше изтълкувано като настроение срещу партията. На едно събрание в Съюза на писателите водещият запита между другото присъстващите коя съвременна литература е най-добрата. Седях на първия ред и той, след като изслуша мнението на мнозина, кой знае защо, запита и мен. По онова време бях прочел Хемингуей и други американски автори и без да се замислям, отговорих, че в наше време най-добра е американската литература. В залата настъпи за миг тишина, а след това се понесе неодобрителен смях и аз едва тогава разбрах, че съм проявил неблагоразумие. Години след това събрание някои заклети противници на всичко капиталистическо намираха повод да ми се надсмиват.
Ето такава мнителност проявяваха блюстителите на партийната правда. Мнозина я използваха пред силните на деня и си „оправяха положението“.
Сега никой не ме притеснява за това, което съм написал по онова време, но имам чувството, че някои ми отмъщават, това се изразява в особеното им отношение към мен и нежелание да преиздават някои мои книги.
В романа „Хайка за вълци“ вие поставихте художествената диагноза на едно време, което при публикуването му нито си беше отишло, нито някой мислеше, че ще си иде. Завиждам на художествената ви и гражданската смелост, от вас съм чувал, че текстът е бил известен преди обнародването му и на хора от тогавашната върхушка. Публикуването му беше издателски удар. Какво остана скрито от масовия читател около акуширането и продажбата на романа?
Повечето от съчиненията ми биваха завършени много преди да ги предложа за печат. Изчаквах благоприятно време. Следях внимателно политическата обстановка, която често се променяше под влиянието на външнополитически фактори, имаше „по-твърди“ и „по-меки“ периоди, когато властта бе по-снизходителна към лични и обществени прояви. Именно в „меките“ периоди предлагах на издателствата някои ръкописи.
Романът „Мъртво вълнение“ бе отхвърлен от списание „Септември“ като „политически неиздържан“. Излезе от печат, когато Хрушчов изхвърли трупа на Сталин от мавзолея. Нашите ръководители бяха много изплашени. Повярваха, че щом е позволено това светотатство над трупа на най-великия човек в света, то краят на съветската власт, а и на нашата, вече е настъпил.
Тодор Живков и Митко Григоров свикаха събрание на писателите в ЦК, на което присъствах и аз. Събранието продължи, ако не се лъжа, три дни. Откри го Живков с кратко уводно слово. Каза, че след събитиятл в СССР очевидно настъпва голяма промяна и в нашия политически живот и добави, че които желаят да се изкажат, могат да говорят съвсем свободно по всякакви въпроси.
Двамата с Митко Григоров седяха на сцената, даваха думата на желаещите да говорят, а те самите три дни не проговориха и това още повече изплаши хората. През това време писателите, които бяха повярвали, че краят на режима е настъпил (едни смутени и изплашени, другите радостно оживени), започнаха да се изказват от трибуната. Някои от членовете на партията започнаха да оправдават някои свои грешки с искрената си преданост и вяра в партията. Поетът Димитър Методиев например заплака от трибуната и заяви, че е живял, творил и действал само в името на партията.
Други злорадстваха. Людмил Стоянов, също повярвал, че е настъпил преврат, се нахвърли срещу Георги Караславов и го нарече грубиян и узурпатор на съюзната власт, дързост, която дотогава бе немислима.
Няколко дни след събранието от издателство „Народна младеж“ дойде при мен Давид Овадия и взе ръкописа на „Мъртво вълнение“, критикът Симеон Султанов го бе чел и разказал съдържанието на някои редактори от издателството.
За романа „Хайка за вълци“ също изчаках по-благоприятно време, първата част бе публикуванд през 1982 година. По това време се усещаше слабият полъх на предстоящата промяна. На първия опит обаче да се печата, в ЦК се възпротивиха, това ми казаха от издателството, както и някои писатели, които имаха връзки в ЦК. Но и Горбачовата перестройка все по-осезаемо се усещаше като неизбежна и от ЦК разрешиха печатането на първата част на романа, при условие, което ми съобщиха, втората да е положителна, т.е. да не е тъй критична като първата. През 1986 година перестройката вече чукаше на вратата ни и втората част на романа излезе от печат без особена съпротива от страна на ЦК, или, по-точно, с мълчалива съпротива.
Някои писатели не харесваха романа и ме обявиха за враг на режима. Повечето от тях са вече покойници и не желая да безпокоя паметта им, а на живите желая още толкова живот и здраве! Да спи зло под камък!
Кое е най-голямото прегрешение на миналия обществен строй спрямо България? Сега мнозина изпитват носталгия по ония времена. България издържа две балкански и една световна война в началото на ХХ век на гърба на българското село. На неговия гръб бе и Втората световна, и „новото“ общество. Не смятате ли, че днес страната ни е без никакъв демографски и социален резерв, защото през шейсетте бе убито селото?
Социалните проблеми винаги са вълнували хората и ще ги вълнуват, защото светът е несправедлив, а както се вижда от досегашното му развитие – и непоправим. Борбата за социална справедливост ще продължава вечно под една или друга форма и ще взима жертви, идеалът за по-съвършен свят надделява над скептицизма, но едновременно с надеждата си за по-съвършен свят, хората не могат да преодолеят собствения си егоизъм, завистта, омразата, алчността, лъжата и много други пороци.
Социализмът на теория е най-справедливият обществен строй, но не е съобразен с природата на човека, опитът да се осъществи чрез насилие се оказа порочен и взе милиони жертви, хуманен идеал не се постига с нехуманни средства.
Това е според мен прегрешението на миналия обществен строй.
Има необяснима пропаст между умствените постижения на човека и морала му. Дали еволюцията ще преодолее някога тази пропаст, дали човекът ще преодолее природата си? Тя е сляп гений, тя сътворява под напора на сляпата си творческа мощ и слон, и мравка, вода и камък, здраве и болест, радост и скръб, красота и грозота, добродетели и пороци... Тя не влага чувства в творчеството си.
Сега мнозина изпитват носталгия по социализма поради временното подобрение на материалния живот, защото не можаха да предвидят, че това е временно поради причини, за които говорихме и че поражението му е било неминуемо поради насилието, с което се е опитвал да се осъществи,
На времето „Нонкината любов“ бе преведена на японски, какво беше селото тогава? Проф. Симеон Янев ви нарича „последния голям писател“ не защото сте най-стар, а защото сте живият корен от най-старата традиция в българската проза – традицията на селската проза, а Тончо Жечев пише в книгата си „Болки от текущото“ за романа „Хайка за вълци”: „Дори само този роман да можехме да издигнем високо, той щеше да е оправдание наше за съществуванието на съвременната българска литература“.
Поласкан съм от двамата критици!
Когато „Нонкината любов“ бе преведена на японски език, в селото бе завършен процесът на кооперирането на земята. Няколко години след превода на книгата при мен дойдоха двама японци – културният аташе със седалище в Атина и представител на издателството. Преводач бе млад българин, завършил университет в Токио. Преди това бяха ходили в родното ми село, за да видят как живеят нашите селяни и по-специално младите хора. Показаха ми и снимки, които бяха направили на къщите и работните бригади в полето.
„Нонкината любов“ била стотната преводна книга на издателството и по традиция то изпращало свои представители да поздравят автора, където и да се намира той по света. Разговаряхме няколко часа, обядвахме, направиха ми снимки и отпътуваха за Гърция. След около десет дни получих вестник от Токио с моя снимка и с текст за срещата ни.
Каква акуратност!
Посещавате ли редовно родния си край?
Повече от двадесет и пет години преживявах по шест или седем месеца със семейството си в Балчик, при ловуването си обходих почти цяла Добруджа. Често ходех и в родното си село Бдинци да се видя с някои връстници и другари от детството. От няколко години прекарваме само месец в Балчик, не ходя вече на лов и рядко отивам до родното си село. Там нямам вече нито един роднина. Още през 1946–1950 година, когато се отне земята, повечето от семействата се изселиха по близките градове. Сега от целия ни род останахме живи само аз, сестра ми, дъщеря й и един братовчед.
Кога за последен път сте били на гробовете на родителите си?
Много рядко ходя, защото и двамата са погребани в две различни гробища във Варна.
Казвате, че често мислите за смъртта? Не е ли тя едно връщане там, където сме били, преди да се родим? Вие съчинихте „Преди да се родя, и след това и след смъртта ми“ – това е класически текст от учебника по литература.
Да, смъртта е може би връщане там, където сме били преди раждането си. В нищото. Ужасът от нищото е създал религиите, които вещаят вечен живот в отвъдния свят. Утешение за хората, за да не живеят в тъмна безнадеждност и страх.
Смъртта обезсмисля живота, да се осмърти нещо, след като е създадено, е безсмислено и дори неморално, защото убийството е неморално деяние. От смъртта всички се страхуват. Само душевно обременените или заклетите фанатици не се боят от нея. Единственият начин да преодолеем страха си от смъртта е да се примирим с нея, а не можем да се примирим.
За смъртта съм мислил още в детските си години. В село смъртта се възвестява от черковната камбана, която „бие на умряло“. Погребалното шествие се вижда от всички, защото минава през селото и плачът на опечалените се чува отдалече. Често съм изпровождал мъртви до гробищата с други деца, гледал съм как спускат ковчега в гроба и как го заравят с пръст. Още тогава съм питал близките си защо погребаният довчера е бил жив, а сега е мъртъв.
Особено тежко ме е потискала мисълта за смъртта по време на войната. Като млад войник бях изпратен с окупационния корпус в Югославия. Бях телефонист в щаба и обслужвах столинеен номератор. Нашият щаб и щабът на германските войски в Югославия се помещаваха в една сграда на края на курортното селце Нишка баня. Почти всеки ден приемах известия за убити наши войници от югославски партизани. Представях си как близките на загиналите приемат скръбната вест и страдат...
Но ето, че един ден и аз щях да бъда убит. Бях се освободил от дежурство и отидох да си взема нещо от ротното помещение. Беше топъл ден в края на август и много жени перяха в малката река насред селото. Водата бе минерална и много топла, там, където перяха жените, се вдигаше гъста бяла пара. В края на малкия площад до самата река имаше тухлена барака, при която спираха автобусите от Ниш.
Когато стигнах до бараката, иззад високия хълм до южния край на селото излетя малък самолет и откри гъста стрелба. Жените изпищяха и се разтичаха коя където види. Самолетът слезе ниско и закръжи над щаба. Мина и над ротното ни помещение. Стреляше по войниците на двора. Те се скрили в сградата, но двама станаха жертва на внезапното нападение.
Самолетът закръжи и над одралата, пилотът вероятно ме бе видял и един къс картечен откос изтрещя в тухлената стена. Влязох в бараката, но в това време на стената се отвори голяма дупка. Съобразих, че ако изляза навън и се заслоня до отсрещната на самолета страна, куршумите не ще ме засегнат през две стени. Така и направих. Самолетът направи още два кръга, пусна един последен откос и отмина.
Когато се върнах в щаба, видях трупа на един от нашите телефонисти пред входа, където го бе заварил самолетът, целият бе надупчен от куршумите, а единият му крак бе откъснат от тялото.
След няколко дни откъм дефилето на река Нишава се чуха продължителни гърмежи и шум от самолети. На сутринта бяхме изненадани от десетки трупове на немски войници, положени в двора на щаба и покрити с платнища. Немските офицери мълчаха, а никой от нас не смееше да ги попита къде са избити войниците. Местни хора очевидци ни казаха, че английски самолети са нападнали германска войскова част в дефилето на реката. Съветската армия наближаваше нашата граница откъм Румъния и немските части у нас бързаха да се изтеглят през Югославия.
През нощта труповете на избитите бяха безшумно и незабелязано вдигнати и откарани нанякъде, няколко дни след това (28 август 1944) немската рота, вероятно със съгласието на нашите офицери ни обезоръжи и ни затвори в една голяма зала на бивш хотел. Държаха ни десет дни в плен и ни освободиха на 8 септември, когато съветските войски вече бяха навлезли у нас.
На 9 септември се прибрахме в Шумен, а след няколко месеца ни изпратиха в Унгария. Там два пъти се разминах на косъм със смъртта, първия път един съветски офицер стреля в мен. Седяхме в едно кафене около двадесет души наши войници и двама съветски офицери. Оказа се, че единият от офицерите, който седеше на края на масата срещу мен, задиря дъщерята на стопанката на кафенето, която прислужваше на гостите. Офицерът, вече добре пийнал, хвана момичето за ръката и се опита да го прегърне. То извика нещо и с рязко движение се освободи от пиянската му хватка. Тогава офицерът отвори военната си чанта и изсипа върху масата цяла купчина унгарски пари, „ето ти пари, вземи ги всичките, само не ме отблъсквай!“ За да се отърве от него, момичето седна на свободния стол до мен и сложи ръка на рамото ми, за да му покаже, че си има приятел. Офицерът извади пистолета си от кобура и се прицели в мен. Нашият войник, който седеше до него, бутна ръката му. Пистолетът гръмна, куршумът свирна покрай ухото ми и се удари в стената зад гърба ми, нашите скочиха срещу офицера и го обезоръжиха.
Около месец след тази случка взводът ни получи заповед да поправим телефонната линия, която свързваше няколко поделения край река Драва, като телефонист трябваше да се кача на стълба, за да проверя къде е прекъснат кабелът, бях стигнал малко над половината, когато откъм близката гора пропукаха пушки. Един куршум се заби в стълба между главата и ръката ми. Освободих краката си от куките, с които се бях покатерил, прегърнах стълба и се свлякох на земята. На куртката ми не остана нито едно копче.
Мисълта за смъртта ми се натрапва от детските години, когато двете ми братчета умряха – едното на две, другото на четири години. Войни, революционни промени с много убийства, та до днес в мирно време, когато смъртта шества по улиците ни. Видял съм стотици трупове в живота си.
Може би под влияние на тези спомени преди години се сънувах мъртъв, легнал, кой знае защо, на пода по гръб, със скръстени на гърдите ръце и склопени очи. Гледам трупа си и си мисля, че е неприлично да лежа на пода. Повдигнах го и го положих на леглото. След време този сън ми подсказа идеята да опиша смъртта си в романа „Преди да се родя и след смъртта ми“. Поне това можех да сторя – да й се изплезя!
Какви литературни награди и признания имате? Когато вторият балкански нобелов лауреат Одисеас Елитис получава наградата, губи за известно време възможността да пише, изпада в криза от страх и напрежение, че публиката очаква вече само шедьоври.
Удостоен съм с Димитровска награда, със звание „Народен деец на културата“ и голямата литературна награда на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Притежавам орден „Стара планина“.
Защо според вас балканските писатели се познават толкова малко помежду си, дори и днес, когато старите бариери ги няма?
Може би защото не изпитват взаимен интерес. Чел съм преди години балкански автори, но съвременни малко познавам. Изглежда, че балканските писатели се интересуват от големите литератури на Запада и Америка, книжният ни пазар го потвърждава.
Един македонски автор – Любиша Георгиевски, който има премиера в поредицата „Балканска библиотека“, написа в своя „Речник на предразсъдъците“ – всичко, което започва с кич, завършва с кръв. Смятате ли, че кичът е в настъпление в постокомунистическа България? Какви признаци бихте посочили за това?
Кич е имало във всички времена и във всички области на живота – в литературата, в живописта, в архитектурата, в модата, в политиката. Което не може да стане добро изкуство, то се превръща в кич. Не съм уверен дали всичко, което започва с кич, завършва с кръв, може би това се отнася до кича в политиката и икономиката.
Не мога да кажа до каква степен кичът е в настъпление у нас, но е безспорно, че открай време е неотделим от битието ни, както впрочем е при всички народи по света.
Какъв пример даваме на децата си днес?
Все по-добри примери се стараем да им даваме да се трудят, да се учат, да бъдат честни и почтени граждани, да не посягат към наркотиците и пр. Но дали ние, родителите, се придържаме към съветите, които им даваме, дали можем да им служим за добър пример? Трудността да възпитаваме добре децата си идва и от обстоятелството, че самите ние не сме съвършени. Децата ни вземат пример не само от нас, но и от външния свят.
В наше време огромно влияние върху възпитанието на децата оказват и многобройните комуникации – радио, телевизия, книги, вестници, театър. По телевизията, наша и чужда, децата непрекъснато гледат насилия, кражби, убийства, секс, резултат от криворазбрана демокрация, така те откриват другия живот, живота на възрастните, подражават му, освобождават се от свян и задръжки, променят нравствената си същност.
Давам си сметка, разбира се, че с възрастта си съдя за съвременните нрави донейде консервативно, от позицията на някогашния морал и все пак не мога да ги възприема безрезервно, казано е – всяко нещо с времето си, т.е. всяко поколение има свой морал, свой начин на мислене, свое отношение към света.
Не бива да искаме връщане на суровите нрави от миналото, когато милиционерите режеха по-късите рокли на момичетата и тесните крачоли на момчетата, още повече че младите хора не живееха като монаси и не се лишаваха от сладостите на интимния живот. Само че тогава младите хора не си позволяваха публично да проявяват интимните си отношения било поради тогавашната строгост на нравите, било от свян, някой ще рече, че всъщност интимните отношения между младите са били същите, само че добре прикрити. В това има истина, в смисъл, че хората са имали нормален интимен живот.
Но защо скрит? Свободата на отношенията между двата пола не са порочни, за да се прикриват. Човекът винаги се е стремял към абсолютна свобода и това е негово изконно право, но тук възниква един деликатен въпрос. Ако постигне или си позволи абсолютната свобода на животните в интимните си отношения, дали не ще загуби човешкото у себе си? Признаците за това са на лице, медиите работят усърдно за това. Вестниците публикуват всеки ден на първите си страници различни произшествия – кражби, убийства, насилия, изоставени деца, продажба и употреба на наркотици от невръстни деца, скандали в барове и дискотеки, телевизиите скоро ще се превърнат в публични домове – убийства, секс, женска голота.
Мисля, че тази голота е в ущърб на жените и се питам защо не протестират срещу това разголване, което отнема магията и романтичната загадка на женската плът, понякога така трагично вълнуваща мъжете и възвеличавана от велики поети. Сега това възвеличаване е превърнато в еротична консумация. Тези отношения наистина освобождават двата пола от драми и терзания в стремежа им към естествено и свободно общение. Да, но това свободно общение не ще ли принизи човека до животното, като го лиши от свян и приличие? Животните не ги изпитват и затова не страдат от лъжа, изневяра и ревност, но пък и не изпитват съчувствие и милост едно към друго.
Те създават поколения по силата на инстинкта и се грижат за тях,докато могат сами да си намират храна. След това ги изоставят и дори не ги познават. Тъкмо това отчуждение заплашва хората, ако загубят чувството си за близост, обич и романтика в отношенията си. Човекът е обременен с пороци, които го довеждат до нравствен упадък, но и инстинктът му за самосъхранение го е предпазвал от този упадък. Историята ни сочи епохи, когато обществото, обезпокоено от нравствен упадък, е бивало принудено да взема строги и дори безмилостни мерки за нравственото си спасяване. Достатъчно е да си припомним времето на светата инквизиция, която е изгаряла на клада хиляди хора, които не са спазвали нормите на тогавашния морал. Подобни сурови мерки по същата причина са били прилагани и в други епохи.
Какъв пример ви даваха вашите родители?
Би трябвало да наследя от тях трудолюбие, скромност и търпеливост при житейски несгоди, но кой знае? Човек наследява качества от най-далечните си прадеди, за които само е чувал в семейните предания.
Имате млада дъщеря, да ви е жива и здрава, скъсана ли е връзката между поколенията? Кое ги от-блъсква и сближава?
Казахме вече, че всяко поколение има свой морал и свой начин на живот. Засега не сме стигнали до взаимно отблъскване и отношенията ни са нормални.
Писателите са самолюбиви, интриганти, безхарактерни, жадни за слава, продажни, завистливи, не живеят, както пишат, някои са пияници, други развратници... По Живково време те бяха и галеници и разглезени. Вярно ли е това? Кои са най-погрешните литературни митове у нас, които писатели – медийни герои, предъвкват с години?
Между писателите, с които съм общувал, не познавам пияници и развратени, естествено всеки от тях си има свои слабости и склонности, но не тъй драматични, че да променят живота и съдбата им, по Живково време не всички са били галеници, имаше и такива, но при тогавашния режим това е неизбежно.
Достоевски казваше: „Страдать надо!“ Как може да се съчетае това писателско кредо с рецептите на касова и масова литература с висок тираж и финансов успех?
Често съм казвал и писал, че животът е възходяща спирала на страданието. Не от желание да изричам афоризъм, а от опита на живота си и от живота на другите.
Като казва, че трябва да се страда, Достоевски не поставя страданието като условие за творческа работа, а като източник на задълбочен размисъл за битието и смисъла му. Той е страдал много, бил е осъден на смърт с няколко свои идейни съмишленици и в последния момент преди изпълнението на присъдата е помилван и заточен в Сибир.
Страданието като всяко друго чувство има различни източници и се усеща различно от хората. Човек страда не само при тежки и тъжни състояния, но, колкото и да е странно, дори когато изпитва най-възвишеното чувство любов. Това най-възвишено чувство е и най-егоистично, то причинява неистово страдание и ревност, а понякога може да предизвика и престъпление. Страданието е лично и се изпитва по различен начин от хората, и то не непрекъснато и в различни степени. Причините за страданието са много и разнообразни, колкото е разнообразно човешкото битие. Понякога дори не подозираме, че страдаме. Осъзнаваме го, когато извършим под влияние на това неподозирано страдание нещо неприлично или осъдително. Дълговременното страдание понякога се превръща в постоянно чувство, което страдащият приема за нормално състояние.
Над какво работите в момента?
Отговарям на въпросите ви и се страхувам отговорите ми да не прозвучат като самоизтъкване. По-късно може би ще се опитам да довърша някои започнати неща.
От колко години се занимавате с живопис и какво замества тя в сравнение с литературата?
С живопис отдавна не се занимавам, от петнадесет години и повече не съм вземал четка или молив в ръка. Това правех в Балчик, когато прекарвах там по-голямата част от годината, там имам стая, в която можех да цапам платна с боички. Живописта е чудесно изкуство. Приятно е да създаваш образи, пейзажи и много други неща с багри. Рисуването не пречи на литературната работа, може да се рисува и същевременно да се слуша музика, да се гледа телевизия и да се обмисля литературна тема, рисуването ми е хоби, най-приятното хоби, което човек може да има, така че не съжалявам за времето, което съм му посветил.
Рисувате ли жена си?
Рисувал съм и нея, и дъщеря си.
Какво е вашето писателско откритие за жената? Не смятате ли, че българката е по-свободна, но и по-безотговорна, отколкото италианката, да речем?
Много велики писатели са постигнали своето откритие за жената и няма място за мое откритие, мога да кажа само всеизвестната истина, че жената и мъжът са свързани завинаги от природата за продължаване на човешкия род. Каквито и противоречия да възникват между тях, те ги преодоляват все в името на взаимната любов, жената винаги е била обект на изкуството на мъжа и възпявана от него.
Странно е, че жената като че не вярва на силата, с която съдбоносно привлича мъжа и се опитва да го държи до себе си със средствата на суетата, т. е. да го съблазнява по най-различни начини и средства с риск да изпада в смешни и неприлични положения.
Българките са като всички жени в цивилизования свят, само че в различни страни и времена проявяват по различен начин характера и същността си. Едни – по-явно, други – по-скрито,
Жената е наша любов, наша радост и страдание, наше вдъхновение, майка на децата ни.
Детето ли е най-голямата надежда на човека?
Децата са наша кръв и плът, радост и надежда, че може би ще постигнат това, което ние не сме успели да постигнем. Ангелската им невинност ни вдъхва доброта и пречиства душите ни от житейските пороци, напомня ни, че животът започва с невинност. За да се осъществят като личности, ние, родителите им, трябва да отдаваме всичко за тях, за да станат достойни наши наследници.
Посочете поне пет неща, за които един писател си заслужава да пише, а един човек – да живее?
За любов и уважение между хората, за свобода, за мир между народите, за трудолюбие, за материална осигуреност, за здрав морал и лично щастие.
Можете ли да сравните днешните времена с някакъв аналогичен период от миналото?
Днешното време може да се сравни донякъде с времето след 1944 година, когато се установи нов режим в най-ранния му период, нова идеология, нова политика, нови закони, нови обществени институции, одържавяване на имоти, объркване и смут у хората, бягство от селата в градовете, съдебни процеси, недоимък и глад, усилия на властта да наложи нов морал и нови отношения между хората, след 15 – 20 години настъпи относително спокойствие, както, надявам се, ще настъпи и сега у нас.
Демокрацията даде възможност за самостоятелен бизнес, свободно пътуване в чужбина и свободна преса. Тя донесе разделение на властите и плурализъм в политиката. Неизбежно ли беше идването на бедността и несигурността? Нямат ли писателите и интелектуалците отговорност, че през 1990 година не предупредиха и не предвидиха онова, което ни сполетя след 10–12 години? Чувам от някои от тях днес, че били излъгани? Така те говореха и за предишния режим, който също ги бил излъгал.
При остри революционни промени, които настъпиха така бързо у нас, бедността и несигурността са неизбежни, връщането на земята и приватизацията са болезнени, бавни и трудни процеси. Селяните, колкото са останали по родните си места, не разполагат с техника за обработване на земята си, индустриалните предприятия не произвеждат достатъчно продукция, така че няма работа за работниците. Всичко това създава условия за безработица, бедност и объркване в обществения живот. Изнесени са от страната милиарди капитали, престъпни групировки и пирамиди ограбиха националното богатство и като резултат от това – безвластие, кървави драми и страх у хората.
Интелектуалците говореха и предупреждаваха, че при тези условия икономическият хаос е неизбежен. Нищо не можеше да го предотврати поради обстоятелствата, за които споменахме. Излъгани са били наивниците и тези, които не са наблюдавали или не са разбирали политическото и икономическото състояние не само у нас, а и в други бивши социалистически страни.
Не е ли българинът лекомислен, безотговорен и неподготвен за новите си отговорности? Не е ли наивен? Според мен от балканските народи ние сме единственият, който няма свой ясен национален идеал в момента, независимо от рокадите във властта и конюнктурата.
Нашият народ не е безотговорен и лекомислен, а още по-малко наивен. Той е малък народ и търпи всевъзможни влияния от по-големите и икономически по-силни народи. Той сега, в наше време, е ограбен, както вече стана дума за това. Ако е наивен и неспособен, щеше ли да има най-добрата икономика на Балканите от 1936–1937 година до 1944 година? Ако е лекомислен и няма свой национален идеал, щеше ли да съхрани националното си единство и култура през петвековното азиатско робство? През това усилно време той е създал народно творчество, каквото малко народи са създали. Вместо да загуби езика си в тези тъмни времена, той го е запазил и усъвършенствал до такава степен, че още в турско време се появяват поети и писатели – класици, които са писали на език, на който ние сега говорим и пишем. Запазил е вярата си, обичта си, създал е и архитектура, на която и сега се възхищаваме, благодарение на високото си национално съзнание българският войник не е загубил нито едно сражение на собствена територия, нито едно знаме не е попаднало във вражески ръце.
Бедността и безработицата, политическите борби, промяната на икономическите условия, на законодателството и обществените институции влияят пагубно на народа, на начина му на живот и на морала му. Това явление не е само наше, то е присъщо на народите в посткомунистическите страни.
Когато съдим за характера на народа, мисля че трябва да се съобразяваме с горните условия. Няма народ с лош характер, лоши са условията, при които живее.
Ако трябва да започвате отначало, бихте ли станали пак писател и защо?
Ако зная, че ще живея както сега в недоимък и притеснение, ще си осигуря някаква работа със заплата и през свободното си време ще се занимавам с литература.

Въпросите зададе: Георги ГРОЗДЕВ





Книги от автора:

  • Циганска рапсодия

  •  Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

    :: нагоре :: назад :: начало :: 
    (c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
    Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture