BALKANI
   English   Български
"Сборник доклади за Ньойския диктат"


Национална научна конференция по повод 85-та годишнина на Ньойския диктат (27.ХI.1919), цена 15 лв.
Издава: Съюзът
на възпитаниците на Военните
на Негово Величество училища,
Школата за запасни офицери
и Родолюбивото войнство и гражданство

Съставител: Николай Предов
Редактор: Никола Рухчев

СЪДЪРЖАНИЕ
Предистория и същност на Версайския подход
към следвоенните проблеми през 1919 година
– д-р Николай Предов 3
Основни клаузи на Ньойския диктат от
27 ноември 1919 г. –
проф. д. и. н. Веселин Трайков 14

Военните клаузи на Ньойския диктат и
отраженията им върху българската войска
– полк. о.р. инж. Никола Рухчев 21

Политическите последици на Ньойския диктат
– проф. д-р Пламен С. Цветков 31

Икономически последици на диктата –
проф. д-р Тилчо Иванов 35

Бежанският въпрос в България след Първата
световна война
– д-р Александър Гребенаров 43

Българите във Вардарска и Беломорска Македония
1919–1941 г.
– проф. д .и. н. Димитър Гоцев 49

Ньойският договор, тракийският въпрос и
българският излаз на Бяло море
– проф. Иван Филчев 54

Трагедията на българите от Западните покрайнини
(1919–2004) – Зденка Тодорова 59

Добруджанският проблем 1919–1940 г.
– д-р Володя Милачков 67

Равносметката за България (1919–2004)
– чл. кор. д. и. н. Георги Марков 72

27 ноември – ден на гнева или празник на победите
проф. д. и. н. Светлозар Елдъров 76

Ньойският договор, европейските фактори,
балканската им геополитика и защитата
на България
– о. з. полк. доц. д-р Димитър Зафиров 83

Ньойският договор и Военното училище
– полк. доц. Марко Златев 100

Ньойският диктат и гражданско-военните отношения
у нас (1919–2004) – д-р Николай Предов 106

Ньойският мирен договор от 27.IX.1919 г. и отражението му върху българската войска и нейното материално-техническо осигуряване – о. з. полк. д-р Тодор Предов 116

Българската военна наука в условията на Ньойския
договор (1919–1938) – д-р Сево Явашчев 125


РАВНОСМЕТКАТА ЗА БЪЛГАРИЯ (1919–2004)
Чл. кор. д. и. н. Георги Марков

Свободата на никой от нас не е получена даром. Едва ли има семейство в България да не е принесло жертва пред олтара на Отечеството. Погиналите за България дават пример за себежертвеност, която ако не можем да достигнем, то поне нека да почетем подвизите им. Историята отдавна ги е приела в лоното си и нека потомците си спомнят за тях в забързаното ни всекидневие. Една древна мъдрост гласи: „Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.“ Нашите герои, чиито безкръстни гробове са осеяли пръснатите из Балканите бойни полета, и то извън съвременните държавни предели, отварят понякога заслепените от себичност или немара очи.
България се намесва в Голямата война на страната на Централните империи, за да осъществи своето национално обединение, което за нея е единствена и върховна цел. Териториалните искания се простират в етнически и исторически принадлежащи й земи. Българската армия не позволява на Съглашението да спаси Сърбия, Румъния и Русия, както и привлича, и задържа на Южния фронт войските на 4 велики сили и на 4 балкански държави. Българските офицери и войници печелят своите битки в Европейския Югоизток, но политиците избират съюзници и противници. Световната война се решава на друг фронт – 3ападния.
Генерал Стефан Тошев написа книга със заглавие „Победени, без да бъдем бити“. Наистина не е срамно да се признаеш за победен от една световна коалиция. Превъзходството не е в качествата на човеците, а според числеността на хората и оръжията. Голямата война могат да спечелят или загубят Великите сили, а техните съюзници трябва да ползват и да си теглят последиците в зависимост от своя принос. Победата се разделя между големите и малките победители, а поражението – между големите и малките победени. В края на краищата за българите остава само славата от битките, а териториалните придобивки се падат на съседите.
България слага оръжие върху „14-те точки“ на президента Уилсън, а й се налага правото на победителите. Провъзгласените принципи на всенародно допитване и национално самоопределение се оказват желани заблуждения за тези, които се надяват на някаква макар и относителна справедливост. Когато наказват българите на Парижката конференция за мир през 1919 г., нейният председател Жорж Клемансо не пропуска да изтъква, че те си заслужавали Ньойския мир, защото са виновни за продължаването на Световната война с 2 години. Така била спасена Османската империя и отворен пътят на Централните сили извън континенталната блокада, а същевременно се попречило да бъде отворен пътят към Русия и там избухнала Болшевишката революция. Макар да се съдържа и известна истина в твърдението на френския първи министър, в историята освен истина има и справедливост. България скача в пламъците на световния пожар не за да осъществява германския икономически и геополитически план за „Средна Европа“ до Индийския океан, а за да „поправи неправдата“ от 1913 г. Това, че тя не успява да спечели достойния за нея мир съвсем не означава, че е виновна и неправа. В историята правото и силата често се разминават.
Ньойският диктат от 1919 г. потвърждава Букурещкия диктат от 1913 г. спрямо Добруджа и Македония, жестоката неправда, която българите се стремят „да поправят“ с участието си в Първата световна война. Съглашението не допуска плебисцит в „спорните територии“, като условие за мандата на Обществото на народите. Нещо повече, от българската довоенна територия са отрязани половината Кулско, Царибродско и Босилеградско (Западните покрайнини), както и Струмишко в Македония, или общо 2566 кв. км площ. Западна Тракия е отнета заедно с „ивицата“ по долното течение на р. Марица, за да бъде предадена на Гърция (8712 кв. км). Икономическият излаз на Бяло море е неосъществим поради неотстъпчивостта на победителите. Или както остроумно се изразява Александър Стамболийски пред гръцките делегати: „Вие ни запушвате портите и ни карате да минаваме през комина.“ Беломорието се оприличава на една протегната ръка към Цариград, която все някога ще се умори и отпусне.
Обезоръжаването на България я прави незащитима в средеца на Балканите. „Доброволческата“ войска не може да надхвърля 20 000 души, чието основно предназначение е да поддържа обществения ред. Жандармерията, полицията и „горските“ не бива да са повече от 10 000 души. Пограничната стража се свежда до 3000 души. България няма право да разполага с танкове, бойни самолети и подводници, а военният флот се състои от 4 миноносеца и 6 моторни лодки, но без оръдия и торпеда – само за носене на полицейска служба. Същевременно победителите се въоръжават „до зъби“ и се заканват да поддържат „вечен“ следвоенен „ред“.
Победителите пресмятат, че единствено те са понесли разрушения, загуби и щети, които победените са длъжни да им възмездят. България е натоварена да плати 2 250 000 000 златни франка с 5% лихва в течение на 37 години. „Виновницата“ поема и всички разноски по съглашенската окупация. Военните обезщетения, наречени „репарации“, не могат да бъдат издължени дори с цената на целия държавен бюджет, и то в злато. Общото национално богатство се оценява на около 8 000 000 000 златни лева! Над Париж обаче се носи отмъстителният вик: „Победените трябва да платят!“
Договорът за мир от 27 ноември 1919 г. е внесен за разглеждане и приемане в Народното събрание. Всяко друго поведение означава възобновяване на военните действия и окупация на България от настръхналите за още мъст съседи. Правителството осъжда диктата с думите на опозицията, но Стамболийски не вижда как може да бъде отхвърлен и войната да продължи за България. Той залага на бъдеща ревизия с мирни средства „в името на онези принципи, прогласени от Уилсън“: „Неправдите не могат да бъдат вечни.“ За жалост, неправдите се възпроизвеждат с още по-тежки условия.
Народните представители одобряват Ньойския договор за мир на 5 януари 1920 г., подчертавайки, че териториалните клаузи не са съобразени с правото на народите на самоопределение, нито е извършено допитване до народната воля, а наложените обезщетения не отговарят на икономическите възможности на разорената страна. „Доброволчеството“ във войската поставя България пред допълнителни финансови трудности и заплаха за вътрешния ред. Диктатът не подлежи на обжалване и влиза в сила с царски указ № 50 от 15 януари 1920 г. Принудителното ратифициране не означава признаване на жестоката несправедливост за българите, която не може да бъде справедливост за техните съседи.
Обещаните от Уилсън „права и справедливост“ на Балканите си остават на хартия. Наложената силом съглашенска геополитика не признава допитването и самоопределението, а издига в култ „стратегическите граници по целесъобразност“. Главозамаяните победители въвеждат своя „Версайски ред“, при който „виновните народи“ биват наказвани заради греховете на техните политици. Четиридесет милиона европейци остават да страдат под чужда власт. Загубената Голяма война поражда обществени сътресения, граждански кръвопролития и създава основата за появата на тоталитарни диктатури. На всичко отгоре победителите стоварват върху победените и „вината“ за разпалването на Световната война.
Маршал Фош изчислява невероятно точно, че всъщност не е сключен мир, а само едно твърде дълго примирие за 20 години! Наистина примирието не означава мир, а затишие до новата най-голяма война. Трайният мир може да бъде единствено справедливият, основан на високо провъзгласените „принцип на народностите“ и „волята за самоопределение“. „Малките“ победители се оказват „хищните чакали на голямата победа“. Така човечеството получава две десетилетия за „отдих“ между двете световни войни. Победителите се позовават на самия Бисмарк, че „договорите се сключват, за да се спазват от по-слабите“. После те допълват заплашително, че „ревизия значи война“. Победените обаче им отвръщат гневно: „Няма вечни договори!“
Вятърът на историята рядко надува платната на държавния кораб, а понякога и обръща посоката. Загубените победи се смесват с проиграните възможности. Второто десетилетие на XX в. е изпълнено с толкова съдбоносни събития, че пътят на България изглежда предрешен. „Поправянето на неправдата“ от Букурещ (1913 г.) довежда до нова още по-страшна неправда в Ньой (1919 г.). Поредният опит за решаването на Националния въпрос през 1941 г. отново в съюз с Германия зачерква България в червено през 1944 г., за да бъде потвърдена неправдата пак в Париж през 1947 г. Студената война е поредната загубена през 1989 г., макар някои да са по-малко победени, а други повече – като България. Причинно-следствената зависимост е в дъното на сполетелите ни беди през миналото столетие.
Единственото, което един народ може да спечели от толкова загубени войни, са ценните изстрадани поуки за настоящето и бъдещето. Историята не се повтаря, но понякога се завръща и напомня за себе си. Ние, българите, трябва да се гордеем с предците си, дръзнали да поставят свободата до живота. Един народ може да бъде насила поробен, но не и силом освободен. Макар да загуби войните, нашият народ доказва на света, че знае да мре за своята и за чуждата свобода.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2022 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture