BALKANI
   English   Български
За романа "ПЛЯЧКА" от проф. Божидар Кунчев

РОМАН ЗА АБСУРДА И СПАСЕНИЕТО
Професор Божидар Кунчев за романа “Плячка” на Георги Гроздев

Торо, знаменият автор на “Уолдън или Живот в гората”, още през първата половина на 19 век беше проумял колко несъстоятелно е съществуването на цивилизования човек. Прекалено много условности, едно недопустимо отдръпване от духовността за сметка на безплодния рационализъм и отблъскващия прагматизъм, живот без онези поетични пробуждания на съзнанието, без които човешката екзистенция е завършена безпомощност. Един живот без светлината, която трябва да бъде постоянно в човешкото сърце, ако сърцето иска да остане човечно. Хенри Дейвид Торо отричаше подобна човешка реалност. Призован от духа на Природата, на трайното и висшето, което той откриваше на всяка крачка, щом напусне стесненото пространство на цивилизования човек, той ратуваше за първозданното, за онова, което човек го има в себе си, но после го е затлачил в периферията на уморената си м о д е р н а душа. От времето на Торо изтече твърде много вода. Човешката ситуация през отминалия век ни даде всички основания да я наречем трагична. Очевидно тя няма да бъде по-различна и през новия век, защото съзнанието на човека е все така н е щ а с т н о, сиреч притиснато от една житейска философия, в която няма нищо духовно. Все така подвластни на н е о б х о д и м о с т т а, все така далеч от порива към с в о б о д а т а, сиреч към онова равнище на съзнанието, където няма порочност и фалш, ние си оставаме роби на себичното, на “колективните страсти”. Светът, в който живеем, няма нищо общо с висшата представа за свещеното, за духовната красота и действително моралното. Кризата ни продължава, предпоставена от нашата неспособност за прераждане, за едно духовно пресътворяване на участта ни в аспекта на това, за което сме предназначени. И животът ни има жалката стойност на явление, което не може да бъде разположено по високите етажи на духовната йерархия. Ние сме п л я ч к а на самите себе си, на демоничното, което не можем да прогоним от душите си, на долнопробните си инстинкти, които сме облекли в пъстрите дрехи на м о д е р н о т о, за да не си личи колко сме обсебени от евтините съблазни от времето и колко сме далеч от надвременното.
Новият роман на Гроздев, така сполучливо наречен “Плячка”, трябва да бъде прочетен тъкмо в насоката на мислите, които споделих дотук. И в насоката на проблема за нашето себепознание. Авторът ни среща с персонажи, въвлечени в събитията на пространство, където се съизмерват абсурдът и непостижимата мъдрост на природния свят. Изводът не може да бъде друг, освен, че съвременният човек е абсурден, същество, което е гибелно отдалечено и от Природата, и от Духа. Той наистина е плячка на себе си, защото е изгубил своето автентично съществуване. Изгубил е чувството си за истински значимото, понесъл е убийствените удари на времето, на историята, на това, което Бердяев нарича “царство на Кесаря”. Той не разполага със себе си, не притежава своята свобода, отклонил се е от пътя, по който се върви към постигането на идентичността. Контрастът между него и Природата е толкова по-осезателен, колкото по-точно се вглеждаме в различните мащаби на присъствие. Колко нищожен изглежда човекът, съпоставен с логиката и хармонията в царството на Природата. Тя не бяга от себе си, там всичко живее според предзададения смисъл, а човекът иска да избяга от себе си, усещайки, че е загубил с м и с ъ л а на живота си.
Чужденци, които идват на лов в резервата, тъй като са отегчени от своята цивилизованост. Едно изоставено село, метафорично представящо драмата на българския живот в преходното време. Бракониер, който убива с ненаситната си порочност всичко, което му се изпречва пред погледа. Една лекарка, довела в затънтеното село, където е останал само един жител, няколко луди – също жертва на времето, на историята, на това, че не са могли да окажат съпротива на издевателстващия социум. И Хънтъра – главният герой на романа, който без уговорки ще наречем “последен мохикан” от племето на онези, които все още питат, които знаят, че има Истина и че те трябва да я намерят и изстрадат. Но и Хънтъра, който е назначен в ловния резерват, за да го пази от прекомерната човешка агресия, също е п л я ч к а като останалите персонажи. И той е жертва, и той има своята драма, за която не може да забрави въпреки духа и свободата, живеещи в него. Щастливата авантюра с американката Мери ще притъпи за малко болката, предизвикана от това, че собствената му дъщеря е продадена в чужбина като “бяла робиня”. Тази авантюра ще бъде миг, един красив миг, равнозначен може би на щастливите мигове, които му дава животът в Гората. И този миг ще бъде последван от убийството, което извършва в името на едно възмездие, и което придава допълнителен трагизъм на живота му. Следователно и Хънтъра не разполага с окончателното си спасение. А в романа всъщност се говори по един или друг начин постоянно за Спасението. Човекът трябва да бъде спасен. Душата му трябва да бъде спасена и светът трябва да стане отново нормален, защото не само Хънтъра поставя под въпрос “нормалността на света”. Поставя го и доктор Бижева, която не е престанала да вярва, че има лек срещу безумието на човешката действителност и той е в състраданието, в милосърдието, в това, че трябва да се вярва на доброто в човека. Поставя го, макар и по особен начин, и Змея, този нагъл търговец на човешка плът, който ще бъде убит от Хънтъра. Поставя го с това, че въплъщава в себе си чудовищните мащаби на съвременното българско Зло, породено от факта, че обществото му е позволило да прави, каквото си поиска.
“Къде е третото ни око? Защо сме го загубили? Заради грехове ли ни е отнето? Какви сме били, когато сме го имали? “. И това са част от въпросите, които ни задава романът. Това са въпроси, които очакват бързия си, но и толкова труден отговор. Гроздев не бърза със своите отговори. Той не ги дава директно. Той не иска да бъде нравоучителен. Нравоучителна е вместо него Природата. Еленът, Заекът, малките и по-големите твари от царството на Гората ни говорят с това, че са в съзвучие със своя свят, а в човешкия свят няма съзвучие и нормалност. Животните, за които пише Гроздев, прекосяват пространствата на една вселена, която не е изменила с нищо на изначално вложения в нея замисъл. А хората, за които ни разказва романът, са изгубили своята вселена или имат трагичното съзнание, че тя е заплашена и обречена. Хънтъра знае колко нетрайно е всичко под човешкото небе. Знае също, че “За тайните на Мирозданието ключът е у нас”, но и той не знае със сигурност дали ще се познаем истински и дали ще намерим пътища, водещи към “пределите” на душите ни. Хънтъра изпитва траен и силен възторг от Природата. Той иска да бъде с нея, иска и собствената му природа да бъде неконвенционална, мъдра, извън лъжата. В своите стремежи той е отишъл твърде далеч, но гневът му остава. Раната остава незараснала, защото “цивилизованият” свят му отнема детето, най-скъпото, на което е могъл да се радва. И така трагичното напомня за себе си до последната страница на романа, който има само привиден край. Защото истинският му ще бъде, когато поставените в него въпроси получат в реалния живот правдиво разрешение.
Едва ли е нужно да казвам, че романът на Георги Гроздев заслужава нашите адмирации. И заради белетристичната дарба на автора, и заради изключителната сериозност на проблемите, които са поставени в това тъжно повествование.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture