BALKANI
   English   Български
"Плячка", Цена 15 лв

ПЛЯЧКА

роман


Думата „плячка“ е с вековна употреба и дълбоки корени. Смисълът є е еднакъв у всички балкански народи. Тя като че ли ги сближава.
„Плячка“ означава:
– „удар“, „рана“, „загуба“;
– заграбено или отвлечено през време на война;
– придобито с грабеж;
– животно, което е нападнато от човек;
– животно, което е преследвано от друго животно;
– получено евтино, без труд.
Основата є идва от „натискам“, „притискам“, „нападам ненадейно, с изненада“. Латинските значения на същата дума ни отпращат към „плен“, „чума“, „холера“, „наглост“, „вадене душата на някого“, „мор“.
Има и второ по-тясно значение в смисъл на „дреха“. Онова, което е на гърба ни, и онова, което е заграбено, е едно и също.




1.
„Който се бои от мечки, да не влиза в гората“. Хънтъра поздравява с поговорка дамата от Америка. Мери е на чакалото. Луната крие лице в раздърпани облаци. Дебнат мечка.
Тя притиска неволно коляно в коляното на Хънтъра. Той се усмихва. Мери съблича ловното яке. Топло е. Тя къса обратния си билет за Америка. (И да не е истина, нека си остане така, та да не се накърнява американската мечта.)
Чакалото е здраво заковано с борови греди. Уплътнено е със стъклена вата срещу съсели и други дребни твари. Те, за разлика от срамежливата луна, щяха да надникнат в тясната стаичка онази нощ. Напоено е с дъх на борова смола, на тютюн, на барут, на американски хормон също. Мирише на неподправен живот. Life, купен за малко срещу добри пари. Скромен билет за пристигане в собствената дива, истинска същност. Мери е била тук! И още много пъти ще бъде.
Тя бяга от слабите. Търсят в нея подобия на майките си. Треперят като плъхове за пари. После за здравето си. Мери мрази мъже, които не могат да губят. Мнозина желаят да я притежават. Не им позволява да смятат, че всичко е достъпно. Обича да не сключва изгодни сделки. Осъжда се на самота, а е хубава. Жадна е за живот. Къде е мъжът, който ще є върне простора на света, ще я изведе от лабиринтите? Инстинктивно го търси.
Мълчаливият ловец я привлича. Непрекъснато е в контакт с него. Не е нужно да му обяснява каквото є да е. Той е като куче. Всичко разбира и винаги е там, където и когато трябва. Не се натрапва. Излъчва естественост, сигурност, спокойствие. Каквото каже – го прави. Не се оправдава. И самосъжаление няма! Сякаш целият свят е негов.

Ракията на Хънтъра, дъхавият качамак топят сърцето. През дерето, оттатък по склона, до самата гора са насипани жито и ечемик. Свине идат редовно. Всяка зима на бялата поляна умират по пет-шест с трофейни глиги. Планината дава.
Кучетата са прибрани. Пердетата – спуснати. Стените имат уши. Всички се притаяват. Дошло е време да онемеят. Лакърдиите нямат край.
През прозореца – наблюдателница и амбразура, Ханс наблюдава с бинокъл. Наднича и през оптическия мерник на карабината. Вътре в окото е черният кръст. Тази вечер ще бъде зачеркнат още един глиган. Един мъжкар, готов да опложда.
Появява се петно. То мърда ту напред, ту назад. Ослушва се. Души въздуха. Хапва вече. Под луната и облаците петното изглежда като валмо от тъмна материя. Подобно на ония галактики от долината на Гъм. Те са на две хиляди светлинни години разстояние от нас. Току виж се щурне из сенките на гората библейският митичен глиган.
Ала и Ханс е атавистично животно. Реди патроните в пълнителя на пушката внимателно и предпазливо, със стаен дъх.
Прожекторът окъпва поляната. Тя става гола. Глиганът повдига зурла. Обърнат е с челото си към прикритието на немеца. Никак не е удобен за улучване.
Примигва и гледа озадачено. Сякаш си търси хавлията в банята. Учуден е от светлия кръг оттатък дерето. Прилича му на космическа чиния. Дали не са дошли извънземните предци да го вземат при себе си? Излита поканата. В плешката му тя пробива своята черна дупка, от която ще излети или в която ще пропадне душата на глигана.
Той вече се мята по стръмното. Рита подлото място. Замира с прехапан език. Струйка кръв се промъква под четината. Попива. Оставя своя код, преди да си замине пред толкова свидетели. В миг глиганът се освобождава от семето си. Да не загине и то с него. Само природата може да го измисли. В смъртта да те сполети оргазъм. Семето също попива.
Хънтъра стиска ръката на стрелеца. Хънтъра винаги дублира. Една секунда след това. Ако глиганът не падне от първия изстрел, да падне от втория.
Сега пропуска. Не иска да отнема лова на Ханс. Сигурен е в него. Мъжете вече са вън, любопитни като деца. Добър изстрел, хирургически. При едрия лов дивечът е на този, който стреля първи.
Космическата чиния изчезва. Ловната хижа изниква отново. Няколко стаи за гости. Просторен хол с камина. Обичаен силует – комин, миролюбиви прозорци. Все едно че нищо не е било. Животните са у дома си. Хората тук са неканени. Гората се отърсва от ехото на изстрела. Десетки живи и диви очи часове след това ще бдят. Ще се озъртат. Стадото на глигана няма да дойде лесно пак. Смъртта му за тях не е сантименталност. Те биха яли и край трупа му. Само ние, хората, обичаме да позираме. Да се правим на нещастни или на герои. Смъртта е мъдро връщане там, където сме били, преди да се родим. Дивите свине го знаят по-добре от нас. Просто ги държи нащрек миризмата, оставена небрежно сега.
След полунощ техните валма ще се търколят отново. Ахмед е изсипал зърна. Те са по-вкусни от корените. Ако човекът на Хънтъра ги забрави, ще бродят трийсет километра. Толкова изминават за една нощ.

От тялото на глигана се възнесе кървава пара, а той изгрухтя. Тъкмо го бяха хванали за крака.
Дърпаха го.
Ритна и скочи. Олюля се. Първите му стъпки бяха неуверени. Сетне се затича. Измъкна им се под носа. Не взеха карабината. Излязоха по ризи, разгорещени и развеселени. Трябваше все пак да дублира. Длъжен е да открие раненото животно. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Всъщност Хънтъра се озова в резервата, след като предшественикът му бе разпран от глиган. Отвори се щатна бройка. Мнозина отказваха назначение в забравения и от Бога край. Хънтъра дойде доброволно. Архиро тъкмо го беше напуснала. Месеци след това дъщеря му Анастасия изчезна.
В храстите край дерето се чуха кучешки писъци. Глиганът отвърна кратко и злобно. Кръвта му го давеше. Гръм събуди задрямалата луна. Мъжкарят заора с бивни в снега. Пързаля се към Хънтъра. Човекът не мръдна. От цевта на карабината се отдели дим с барутен дъх. Кучето, цялото в кръв, се мята с глиганско ухо в уста. Ухото не се откъсва. Хънтъра вика: „Пусни!“ Кучето се откача и пада по гръб. Той го понася на ръце. Зад него влачат трофея на Ханс. Глиганът изхърква отвреме навреме. Всеки път кучето трепва в ръцете на Хънтъра, стряскано от хриповете.

Ханс философстваше: започнат ли да ремонтират пътищата, значи държавата ви стъпва на крака. До петнайсет-двайсет години ще стане.
Ханс обича жените. Умее да изгражда отношения с тях. Особено се разгорещява след лов. Бърза да докаже мъжествеността си и по този начин. Срещу пари дами го следват покорно.
Веднъж счупи легло. Поръча си желязно. Донесе огледала за стените и тавана. Искаше да се наблюдава по време на секс. Ахмед и Данчо влачиха опакованите огледала на гръб. Строшиха едно, докато стигнат до по-малката хижа. От нея се тръгва към мечите бърлоги.
Бъбрят край камината. Ханс е категоричен – истинският мъж пие и се напива поне веднъж на месец до безпаметност. Това е руски обичай!, смее се Хънтъра. Пази се от чашката след като Анастасия изчезна.
Ханс пита: „Колко пъти мистър Хънтър ремонтира прахосмукачката си „Ракета“? Защо не купи нова?“
Редовно се прегръщаха и запяваха:

Искаш ли да си добър съпруг
и жена ти да не шава с друг,
бързай, момко, докато е време,
вземи си жена от Крушовене.

Страстта на чужденеца да стреля развеселява Хънтъра. Той не подозира – Ханс мечтае да е по-добър от него, бленува да е най-страхотният любовник и ловец. Полага непрестанни усилия.

Пътят към сърцето на планината е тесен и стръмен. Ако пропаднеш, измъкване няма. Гората е в топли цветове. Есента си спомня зеленото лято. В пространството се носи паяжина. Лови тъгата, която струи. Гони тайнствен и може би гибелен код.
Навярно никога не ще убият Хънтъра, ако е животно. („Хънтър“ е прозвището на Ловеца, дадено му от чужденците – негови клиенти и приятели. Hunter – ловец, to hunt – ловувам.) Предпазлив е към общите вървища. Сменя внезапно маршрута си. Изплъзва се.
Гръмва сензация от резервата. Надяват се да изкопчат нещо. Вестниците са гладни. С всички средства и на всяка цена – борят се да оживеят, да удължат живота си на еднодневки. Когато ги чете, човек разбира – животът ни е некролог, писан от мародери.
Хънтъра е вдън планините. Затулен в мълчание. Ловът на хора има сурови правила, както и ловът на дивеч. Хънтъра е рисков човек – много пъти гърмян и много пъти убиван. Няма как да го пипнат страхливци, жадни за кръв. Нека първо намерят, а сетне извървят нечовешкия му път. Нека тогава го стигнат. А най-подир – да го улучат с далекобойната си оптика за първа страница. Един наистина жив сред обречени. Такива екземпляри са трофейни. Главата му им е нужна за украшение и доказателство – никой няма да се измъкне.

Билата на планината синеят до хоризонта. Когато тези била бяха голи, Хънтъра носи на ръце пръст и корени. Да я има гората, да има свой честен хляб.
Можеш да убиваш. Можеш и да създаваш. Свободен ли си да избереш едно от двете? Зависи с какво подкупваш бъдещето. В такова време потъна Ловеца на мигове. Как да го преброди? Беше въоръжен и опасен. Беше изчезващ вид.
Лов на елени, много елени, глигани, мечки, вълци, кошути, сърни… Колко изненади преживя вече Хънтъра? Елен умря в двуметров вертикален скок след като бе улучен. Четири мечки изникнаха на пусия за диви свине. Едната се натъкна на Вилхелм. От стрес тя се насра, преди той да го направи. Немецът гръмна с прегърната в съня пушка.
Хълмове се люлеят и като море отдалечават хоризонта. Не е ли това място през девет планини в десета? Някъде там, в неизвестното, имало изоставено село с двама жители. В каменна къща мечка разкъсва овце. Напролет господарите на планината са луди от глад. Яко пасат. Само на трева не се издържа. Вълшебната мас вече се е стопила. Оживяла е мечката. Откърмила е рожбите си.
Рекичка пъпли. Под камъни се крие пъстърва. Отбиваш водата. Вдигаш и събираш. Местните жители преживяват някак само с риба, картофени ниви и овце. Тук често идва банкерът Ханс от Мюнхен. Правил е снимки на дървета, на планини, на небе, на цветя, на каменни къщи по била. На ловни надзиратели, разпалващи огън в снега. Оставил е албум. В него има и рисунки на мечки и зайци. Рисувал, докато си почивал край камината. Сръбвал ракия. Ако се съмнявате в градусите, ловният надзирател Ахмед носи спиртомера. За нелегалното питие не бива да се говори и пише. По същата логика се оказва – животът ти не се е състоял, ако не си бродил в планината.

Поляната е опасна, но не винаги и не за всички. Тя е спасителна в зимните нощи. Не е хищна и сляпа като вълка. Едно изяде, десет удуши. Детската смъртност сред тези хълмове и дерета гони деветдесет и пет на сто. Затуй семето на мъжкаря е от космично значение. Цивилизацията убива инстинктите на човека. Развращава го. Хънтъра недоумява. Големите хайки не изтребиха вълка. Той изтреби приплодите. Глутници скитащи кучета убиват професионално, поучили се от своите довчерашни господари.
Човекът иска да помогне, да измени, да подреди. Разумът е създаден, изглежда, да търси ред във Вселената, хармония в безредието и хаоса. Какво самочувствие – да вярваш, че ентропията на битието ти е подвластна. Красив, но обречен стремеж може би.

Огромен вълк се изплъзва на Вилхелм. Рижия се обадил: „А-у-у-у!“ Хънтъра също. След малко вълкът отново: „А-у-у-у!“ През просеката се вижда – звярът иде. Разсеяният Вилхелм сякаш брои планините. Хънтъра мълчи. Вилхелм дреме. Прилича на манекен в ловно списание – от ботушите до шапката с перо и супероптика. Рижия подава глава наблизо. Вилхелм се стряска. Рижия се обръща и подлага гърди на открито. Някой вие. Сигурно е вълчицата, дето изчезна вдън горите миналата седмица. Карабината на Вилхелм изплющява. Събаря съчки и клони.
Космосът не иска Рижия днес. Изчезва замислен за вълчицата, която го вика. Може пак да се обади. Сега се е скрила от двукраките. Рижия не се уплаши. Видя онзи с перото. Чака я, милата, до последно. Не затвори очи пред смъртта. Стана му леко, докато се спасяваше сетне презглава. Вилхелм гърмя, додето свърши пълнителят.
Вълчицата гледа отнякъде. Тя ще слезе при Рижия тихо с първия за годината сняг. Утре ще навали, навали… Рижия ще потъне в мъдрото є око.
Хънтъра се тресе от смях: „А бе, ние тоя вълк на учебен го направихме. И на Данчо, и на Ахмед излиза. Мамим го. Дойде и го изтървем.“ Чужденецът подразбра нещо от анализа. Усмихва се гузно. Вълк не беше планиран. Чакаха глиган. Убиеш ли вълк, правнуците ще пазят снимката ти.

Мери не иска да слиза от чакалото. Кое е най-свободното животно на земята? – пита Хънтъра. На горския козата и на ловеца жената. Първата пасе, където си иска. Втората прави каквото си иска, докато нейният ловец го няма. Като го отпусне благата ракия, Хънтъра се перчи. Умореният ловец не се дава в любовта на десет бръснари. А защо точно бръснари? Те са отпочинали, все на място пристъпят. Не бродят дни и нощи.
…Американката се пооправи. Въодушевена и затоплена, надникна през прозорчето на чакалото. Мечката била вече в дерето. Седяла глупаво. Зяпала срещу тях. От страх Мери хлъцнала. Хънтъра рекъл да изкара своята карабина през прозореца, та да не губят вечерта откъм лов. Мечокът нямал време да позира. Рекъл „Фу!“ и духнал. Хънтъра прехапал мустак. Блъснал прозорчето. Един такъв голям и широкоплещест. Главата му опирала в тавана. Погледнал виновно Мери. Тя изфучала на свой ред. Мушнала се под лакътя му. Хънтъра не разбрал – упрек или прегръдка било.
– Изпуснахме, видя ли! – издрънкал, обзет от угризения.

Хънтъра често излиза нощем, щом няма клиенти. Да не си търсиш козата? – шегуват се на другия ден с него. Не поема шегата. Избягва отговора. Гледа в земята. Тръгва, без да каже къде отива и кога ще се върне. Къде броди и защо? Кучето му и то мълчи.
В късна доба зърна светлинка. Трепка в гънката на далечен хълм. Било доскоро музей на партизани. В същото дере застреляли навремето точно толкова на брой и от „враговете на народа“.
Сега е „база“ за бели робини. Такава е мълвата. Тарторът е някой си Златю, но му викали Змея. Отвличал моми за ужас на родители и близки. Търгувал с плътта им в чужди земи.
Хънтъра знае легендата. В нея змеят е магьосник, а не похитител. Роден е от змии. Те живеят в корените на вековни дъбове край свети места и оброци. Прокълнат е онзи, който посегне с брадва на такова дърво. Змеят се показва само на харесаната от него мома. Понякога тя става змеица.
Не годеници били момите на Златю, а негови жертви.

Хънтъра е сред лозя край пътя. Обича полския лов. Сменя рефлексите, обстановката. На този лов се стреля повече. Пак е с чужденци в слънчогледови и царевични ниви. Наблизо – язовир с патици. Има и обори. Чудно е, че керемидите им стоят още. Прелитат ята от яребици. Забелязва заек, лисица. Обаждат се и гъски високо над пътя. Това не може да се види в новините – ястреб улавя врабче.
Тревите са мокри и жълти. Листата на лозята са с цвят на бакър. Намира баберки от грозде, изоставена леха с чушки, малка колкото юмрук диня, вече накълвана. Обаче розова и подслажда Хънтъра. Алени шипки – колкото щеш!
Яребица върти свредел нагоре. Улучена в главата. После тупва между чуканите. Закъснял за ятото си пъдпъдък изкушава ловците. Яребиците само това и чакат, за да се спасят. В спотаените бурени заекът ги вдига с върховете на ушите си. Яребица пада с красива парабола след далечен изстрел. Кучетата са настървени да я намерят. Тя потъва вдън земя.
Стряска го едра яребица. Голямо ято се е завъртяло до самите автомобили. Мъжкият е наедрял. Това решава живота му. Остава последен при излитането. Красивата му шия и гърди са пронизани.
Вали ситен проникващ дъжд. Буци кал се лепят по ботушите. Ходенето е мъчително. Ловците са мокри до кокал. Хънтъра върви приведен. Небето е сиво и охладняващо. Замислен е.
Как да направи от калта и водата, след като не е Бог, онова, което да вдигне погледа към небесните ни корени?...
Ловецо на мигове, ти не знаеш. Любопитството води към клопка. Тя очаква човека без шанс за спасение и път назад. Само Аллах, според източната поговорка, е милостив. Докато сме на лов, пропускал да брои дните ни.
Има ранени яребици. Те препускат между обезглавени от комбайни слънчогледи. Бързат да потънат в тревата на забравата. Да се сгушат в дивата си същност. Хънтъра да подритва наоколо – те да се спотайват като натрапчиви мисли, страстни желания, преживени насън, истински и неистински. Да сплетат със сламки, вода, кал, слюнка счупеното от сачма крило. Да го запечатат със звуци – думи в идещите нощи – дълги, студени, зимни. Да се спасят в тъмното. Да се спасяват в светлото. От чакала, от лисицата, от дивата котка, от скитащите кучета… Може би в следващия ловен сезон някой ще ги улучи отново. Те ще се търкулнат смирено в ловната му торба. Той с почуда ще зацъка с език. Смирен на свой ред от несломимия природен закон. Всичко живо да разчита на себе си и само на себе си!

Хънтъра е пропътувал километри дотук. Срещу него идеха снежни талази. Те криеха мъгливо и замръзнало било. В топлите улици на града го поля полицейски буркан. В четири сутринта се скитат пияници. Надуй балона! Разочарован от неуспешната засада, старшината пожелава слука. Дългият и коварен път е пуст. Снегът се оттегля зад билото. В низината пръска дъжд. Насрещни фарове мъкнат зеле, моркови. Закъсал е товарен камион с ремарке – пълен е с тикви. На връщане ще го срещне пак. Само тези и нашите тикви са по пътищата! Джипът на Хънтъра вярно отблъсква пътя зад гърба им. Минути преди уговорката са там. Мястото е символично. Нарича се ресторант „Европа“. Намира се на вечния път Изток– Запад. Всъщност е навес с няколко маси.

След яребичия лов спряха уж за малко под асма. Тъй както бяха кални и мокри. Чужденците се озоваха в селски двор. Озъртаха се любезно. Домакинът чевръсто стовари раницата си. Изприпка до мазето. Виното беше старо. Хлъзгаше се. Обръщаха каните заешка кръв. Човекът подаваше глава от избата и протягаше кана след кана. Така до края останаха прави, спрели уж за малко.
Колко ли часове бяха минали, къде ли се бяха отнесли тъй неусетно? По едно време стопанинът плеснал с ръце: „Бурето свърши!“ Закарал ги с джипа на Хънтъра. Все си повтарял: „Ти си пиян, ти си пиян!“ Даже гърмели по случай годежа на съседката.
Били с розови бузи и побелели от завалелия сняг коси. До днес Хънтъра не си спомня ясно снега, бурето, гърмежите. Носи усещане за умора, за вълшебен унес. За мимолетно блаженство, когато си бил и не си бил. И къде си бил? А ти се иска да се върнеш – точно ти и точно там.

Бог да пази спотаените яребичи сърца в тайнствените треви до следващата им среща с Хънтъра. Пъргави и отривисти – внезапни мисли – да стряскат цевите. Преглътнал вълнението, той да се мери с хладно око. Бързите им криле да ги отдалечават. Под онова небе, в онази вода и кал – с предчувствие за белота, за стъпки в снега. За нещо неочаквано и хубаво, което иде.
Кошута роди тази пролет във високите треви на гробищата. Хънтъра я проследи. Загледа се подир потъващата є сянка. Видя каменни кръстове. Друг свят в друго недостъпно измерение.
С какво ние, човеците, сме нещо повече от тази кошута? Нейният красив скок утре ще увенчае лова на чуждоземец. И отново, и навсякъде бесните корени. Сплитат нозете и дърпат. Изригване на бурени. В тях се губиш, в тях потъваш. Дивата красота се продава. Вратите на къщите са отключени. На закачалките в антрето висят дрехи. Покъщнината си стои. Пещта на селската фурна зее. В отколешна пепел личат следи на изчезнали мишки. Има вълци, чакали, лисици, а и един глиган. Той спи от време на време в училището. През жегите мечокът „Фу“ го изритва.
Ревът на дивото буди Михал Белия и Еню Тъпана. Те не си говорят от години. Двамата жители на изоставеното село.
Всеки по свой път с раница на гръб ходи зиме и лете за хляб до съседно село. Хънтъра следи мечката и забелязва. Михал и Еню надничат през прозорците си, чуят ли гърмежите в усойната гора – горе, на високото. Вдигат бради към небето. Сетне проверяват залостена ли е вратата. Зареждат двуцевките.
Само веднъж Хънтъра слезе в селото. Между плочите на калдъръма струи трева до кръста. Къщите са двукатови, дуварите – каменни. В някои обори сеното е още там, мухлясало.
Хънтъра чу да издрънква джам. Улови човешко ръмжене:
– Тука работа нямаш! Твойта работа е в гората!
Хънтъра схвана. Изчатка предпазител. Пушката е готова за стрелба.
Вече наблюдава от хълма. Силуетът му е призрачен. Някой е слязъл от небето. Спрял се е. Отново се връща, откъдето се е появил. Все едно никога не го е имало.
Искаше да пита за името на селото. Що за хора са старците? От изчезналия свят те май са последните. Кой ще си губи времето да му обяснява? Навремето превърнали църквата в кочина. Да изглеждат по-богати, връзвали големи торби за зоб под главите на конете си точно пред хана в града. После хлътвали амбициозно. Винаги е имало какво да се пазари по тези земи. Дърводобив, пчеларство, всякакъв добитък. Някои се усъмнявали в новодошлите. Излизали уж по нужда навън, а надниквали под муцуната на коня. Празната торба родила името на селото. Следващите времена се зачевали в нея. И вие ли сте от торбата с лъжи?

На връщане от хана Еню Тъпана бил с мома. На по-старите не им стигнало време да я предупредят, или пък не смеели да є кажат. Случило се в каруцата, върху празната кожена торба. Минавали през усойното дере. Там сега Хънтъра е нахвърлил дъски с набити нагоре гвоздеи срещу бракониерски гуми. Изглеждало лесно и позволено. Момичето било съседско. Еню я канил при себе си да не пъпли пеш от града. Била кажи-речи колкото дъщеря му. Мислел си Тъпана, че няма да се противи, щом е весела, доверчива. Щял и нея да прекара ей-тъй, набързо, между другото.
Еню имал този навик да завардва жените, кога самички се връщат от нивата с мотика на рамо и пуснат над очите бял ръченик. Издебвал ги. Докато се огледат, той ги събарял. Навремето кметувал дълго. На кого да се оплачат? Щом веднъж са паднали по гръб – не са ли и те самите виновни? Внимавал да не повтаря жертвите си. Имал принципи.
В гората с вековните великани я срещнал Белия. Там и сега е пълно с жълъди и свине. Както си седял със стадото, зърнал бялата є риза да се издига към билото. Стана хвърляла въже през клон. Срамът я смазвал. Примка обхващала нежната шия. Михал Белия я сепнал. Освободил въжето. Взел я на ръце. Казал:
– Не ! Каквото и да е станало, каквото…
Стана имала нужда да се изповяда, дано се освободи. Оттогава Михал Белия престанал да ходи на кръчма. Внимавал да не се опие. Развързаният му език да не изтърве тайната. Да не замахне към Тъпана.
Той я бил помолил. Тя приела да му бъде жена.
Тайната останала като заровена под шумата коруба. Все едно че я няма. Била жива обаче. Сърцето є биело през годините.
Колко пъти Михал Белия искал да застреля Тъпана!
Дали вече не е дошло времето на разплатата? Никой няма да разбере. Онова въже си стои здраво върху широката греда в обора. Потънало е в праха на времето. То е Енювото въже. От неговата каруца го е измъкнала тя.
Децата и внуците са пораснали. Изчезнали са по градове или в чужди държави. Никой вече не се интересува от торби със стари лъжи.
Една зимна вечер Белия хвърля въжето пред прага на Еню. На разсъмване вълкодава на Тъпана, наречен Горбачов, вие на умряло. Стопанинът му се обесил. Хънтъра чува и слиза с джипа. Внимава да не обере гвоздеите, дето е поставял за други. Брадата на Белия се слива със снега. Залутал се е в пущинака. Хънтъра минава край стареца, без да го мерне. Човекът се преструва, че чете дивечова следа, наведен над собствената си сянка.

Кошута пасе кротко. Луна избелва мрака между дървета. Дивечова нива задрямва край гора.
Ясно небе звъни над овесени класове. По черен път скачат жабоци. Издуват смешно гърди. Разперват непохватно дълги крака. Калинка спи под къпиново листо. Сънува капчицата роса, в която ще се огледа утре.
Черен, извит път ръмжи на завоите. Постепенно утихва. Утрото винаги пристъпя след омаята на съня.
Прехвръкват яребици. Дрънкат хлопки. Плясък на криле се чува далеко.
При всеки шум кошутата вдига глава. Наостря уши. Оглежда се. Вярна е на инстинкта си – да бъде предвидлива и предпазлива. Тя пасе кротко, а очите є засветиха. Лъч на фарове се плисна в тях.
Кошутата пристъпи от крак на крак. Отдръпна се назад. Замърда с уши. Заслепяваща белота се простря пред нея. Усети миризмата на бензин.
Двигателят ломоти монотонно. Животното не мръдна, заковано от светлината. Чуват се псувни. Усетиха, че са настъпили гвоздеите на Хънтъра.
Гората още не е заспала дълбоко. Кошутата прелетя през нея. Поспря под клони. Вслуша се в ударите на сърцето си, в заглъхващите човешки звукове.
Тя е опитна. Преживяла е и други засади. Осмели се да роди в старовремското гробище. Да живее там. В усойните треви като кости се белеят портрети от порцелан. Лица на старци, на млада жена, на дете, на мъж с мустаци. От години никой не идва. Ловец също не е минавал отдавна.
Кошутата потъна в гробището. Рожбата є я чака. Тук намират сочна трева. Овесът, млечната царевица, житото дават повече сила, но са на опасни и далечни места.
То се сгуши в нея и заспа най-сладкия си сън. Какво є трябва на една майка? Храна, за да има мляко, непристъпно убежище. Топлина под звездите да се отпусне и наслади на мига.





2.
Кебо оглежда пещерата. Тя е в усоето. Недалеч от опустялото село. Поколения са живели в китните къщи, под огромните кичести орехи. Изнасяли дъбови талпи за строеж на кораби в далечни земи. Хубав дъб расте тук. От хубаво семе. Надували гайдите под вековните великани. Свирели с часове под небето.
До странния мъж стига предание. В пещерата има оброк и вечно капеща вода. Щом влезе грешник, тя спира. Не сме ли всички такива? Нали грешници е дошъл да спасява Христос, оставил ангелите на небето. Мисълта му се разсея. Облиза устни. Преглътна сухо. Ослушва се дълго. С първите дебнещи стъпки капките застинаха. Не им обърна внимание. Мястото е хладно и проветриво. Такова му трябва. Настръхна.
По същото време доктор Лина Бижева взе трудно решение. Заедно с Ния Нестинарката, Мълчаливата, Кукера и Генерала тръгна към селото на майка си. Само един жител имало още там.
Притаяват се в колата й. Птички в клетка. Носят предчувствие за свобода. Четиримата имат видими подобрения. Защо вече никой не се нуждае от тях? Защо са излишни? Болните жадуват спасение. То им се явява в бяла престилка с шепа хапчета или усмирителна риза. Разделят се с коридорната мозайка от идеално симетрични фигури. Сърфират по нея. Живеят като братя с лекарите. Желанието да стори добро не е убито у доктор Лина. Дали и тя ще стане уморена, безлична, безразлична? Мечтае да спасява души, потънали в тайни. Като всеки учен човек си остава невежа. Не се сеща за още толкоз неща.

Кебо чисти самоделна пушка със заглушител. Разглоби оптическия мерник. Ловко и внимателно го избърса. Въздъхна.
Обречен е на самота от малък. Тогава си гризеше ноктите. Навикът остана и досега. Грапави, накъдрени нокти.
Спомен от детството са и развалените зъби. Толкова шоколад. Намрази сладкото и лелките с хубави крака. Вървяха в комплект. Идваха на гости у баща му. Още невръстен, той разбра. Майка няма. Избягала след раждането. За баща си остана досадна техническа грешка.
Луната е романтична. Нощта – ясна. Парцаливи облаци носи вятърът. Пара излиза от устата му. Кебо сякаш изплю парче облак. Ослуша се.
Дебне в нощната гора. Човек или киборг е въоръженият самотник?
Мечтае за Елена, който винаги идва. Стреля за назидание по всичко, което се движи. Било бременна кошута, било малко животно. Играта на живот и смърт никога не е невинна.

Ния Нестинарката пропада в огън. Сили я прихващат. Обелва очи. Лицето пребледнява. Гази педя жарава. Стъпките є са ситни и бързи. Ситни и бързи. Мирис на горяща плът ли? От нея се носи ведрост, яснота. Играе върху въглени.
Кукера обича да обръща всичко наопаки. Той и със смъртта се шегува. Умира често. Генералът го подритва. Като негова охрана е длъжен да го подсети. Кукера възкръсва. Може ли смъртта да бъде осмяна? Всичко ли е обратимо? Кукерът преобръща нещата. Вратата на времето двупосочна ли е? Доктор Лина Бижева се вълнува. Търси спокойствие за своите хора. Няма да пречат. Ще имат покрив. А какво преследва Кебо? Тя пътува към неговата територия.
Доктор Лина не е максималистка. Колкото могат, докъдето стигнат. Вече се обади в резервата. Храна е осигурена. Ще ги впрегне в работа. Не могат ли да скубят бурени, да чистят изоставени къщи? Трябва им цел и те я имат.

Лина не приема страданието като бедствие, от което да се крие. Търси възможност да го понесе и да се пречисти. Тя не разбира логичния егоизъм на здравия разум – слабият нека загине, а силният – да оцелее.
За нея има път към живота и през болестите, и през мъката. И този път не е нито по-лесен, нито по-малко опасен, отколкото пътя на Хънтъра.
От Мълчаливата не се чува ни стон, ни звук. Мълчи каквото и да става. Мълчи от месеци, години, векове. Змията е нейната орис. Тъй както Кебо е свързан с Елена.

Елена, който винаги идва, е преследван много пъти. Той все идва. Хънтъра го е срещал сам, понякога на лов с чужденци. Знае поверието. Остави Елена да си почине. Да пие вода. Тогава стреляй. Иначе няма да се върне пак.
Елена иде от тъмно и митично минало. Векове не се умори да се връща в благословената си земя. Усеща я с върха на копитата си. Помни, че е жива. Накрая тя и нас ще приюти както милиони други преди това. Сърцето му ще се пръсне.
Има и друго знамение. То не стигна до Кебо. Той много неща пропусна. Даже не забеляза Змията. Тя се засели пред пещерата. Припича се на камъните. Нощем се топли в кухините на корените. Вековните дървета я приютяват. Там прекарва змийските нощи с посестрими.
Елена стъпва леко, безшумно. Въпреки короната си не докосва клонка. Лети в тъмното. Отива при Бързата красива кошута.

Генерала е подробен до точката и запетайката. Непрестанно въдворява ред и дисциплина. Често пита какъв е планът. Той няма свой. Щом се осведоми, се впряга да го осъществи. Възсяда своето магаре наобратно – откъм опашката. Накрачил е обикновена пръчка. Препуска от фланг до фланг, от фронт до тил и обратно. Доктор Лина му обясни. Планът е да стигнат селото. Далечно място, където майка є починала самотна. Там живеел само старец с куче, или никой не живеел.
– Как се казва кучето? – внезапно пита Генерала.

Михал Белия е с бяла коса от младини. Той не съществува в регистрите. Чиновническа грешка обяви мъртвата му съпруга за жива. По документи погребаха стария. Кой ще оправя смъртни актове? Михал Белия е изчезнал. Наяве е тук, но никой не го търси в списъка на живите. Даже си има огромна политическа карта на света. Тя заема почти цяла стена. Океаните са толкова оплюти от мухи, че на места сякаш са се образували нови острови. Често разсъждава на глас пред държавите Белия, често им се кара.
Сложно и оплетено е. Не може да се измисли просто тъй, ако пръстът на съдбата не е замесен. Бройката е точна. Има един официален жител. Той не е същият, ха сега, де! Даже не е от същия пол. Има и куче. То не е неговото куче. Вълкодавът Горбачов е на внезапно обесилия се Еню. Старците се депресират и правят щуротии. Кучето е живо и опасно. То не е на хартия. Вие. Не се плаши от вълци.
Глиган се е заселил в училището отново. Свиня с малки е в църквата. Нали от кочините навремето се пръкнаха почините. За двайсет години да изградим онова, което другите сторват за сто. Да се тъче едновременно на сто, а не на два стана. Думата “почин” е руска. Имаше непрестанни почини, които раждаха герои на труда.
Дивечът, изглежда, интелигентно отгатва. Мечката „Фу“ продължава да спори с глигана за училището. Як рев и грухтене оглася класните стаи. Доктор Лина Бижева и нейните хора няма откъде да го научат предварително. Знаят го само Хънтъра и Михал Белия. Отскоро и донякъде – Кебо.

Селцето е прегърнато от гората. Вече е забравило собственото си име. Хей там, накрая на пътя, в дълбокото дере. След него друго няма. Оттам нататък България свършва.
Не само за болните свободата е с неиздължима цена. Животът е мистерия и за здравите. Психиатрите лекуват последствия, а не причини. Човекът за тях в буквален смисъл е загадка. Човешката версия не е състоятелна. Защо векове се колебаем, вместо да го признаем – нямаме обяснение?
Михал Белия се зае да помага на доктор Лина.
Натрапчиво се усеща още някой. Той наблюдава. Присъствието му се улавя. Мълчаливата вижда злощастната му съдба. Огнен език се плези в нощта. Студеният дъх на смъртта е наблизо. Чува се тъп звук на счупена кост. Свисти въздух от пробит гръден кош. Вече тича насам Елена, който винаги идва.

Миналото извира. Дълбоки пластове лежат на дъното на планината. На дъното на душите. Духове ли са пациентите на доктор Лина? Или разбити от сегашното души? Те са отписани от регистъра на благонадеждните. Може би доктор Лина мисли неправилно. Тя смята, че има какво да стори за спасението им. Дори когато личността се разпада? Дори когато душата отлита, а тялото още остава?!
Кебо мечтае да се отърве от лошите сънища. Влачи трупове. Дере кожи. Разфасова месо. Въздухът е чист. Жива душа няма. А заспи ли – все лоши сънища пристигат. Само Нестинарката може да го утеши, както е било в минали времена. Ще намери ли къщата й? Да иде в ранни зори. Лесно ще я открие. Варосаните стени на стаята са с изрисувани змии и гълъби. Покрив няма.
Хънтъра забеляза от високото, че в селото се движат хора. Месеци наред той дебне бракониера, който все се измъква. Не подозира Михал Белия. Рече си – може да има нещо общо. Скоро стъпи отново в побеснелите треви на калдъръмите. Така се запозна с доктор Лина и нейните болни. Още един готов да помага. С Белия ставаха двама.

Мащехата – съдба иска черната вълна да се пере до бяло. Защо, защо на нас се падна да перем черната вълна? Плачат Нестинарката, Кукера и Генерала. Мълчаливата мълчи. Кой ще ни пожали, кой ще ни погали? Къде е мечката, че да изяде лошата мащеха – съдба?
Лукаво играят пламъците на огъня по стените. Кукера лъсва зъби от тиквени семки. Хлопки дрънчат. Друсат въздуха. Сваля гащите на мома сред село. Кукера ги пълни със сняг. Тя му целува ръка. Той размахва боядисания кочан. Генерала пази своя Кукер. Възседнал е любимото магаре. Обкичен е с тиквени медали и ламарини. Има напивания. Побоища има. Има и ред. До разсъмване дрехите кожи са смъкнати и оставени на кучетата. Кучетата на мрака. Кукерското хоро е свършило.
– Къде са горските жени, дето омагьосват? – пита Кукера.
– Тяхната красота е опасна – предпазва го Генерала.
– В колко часа сме дошли в селото? – сепва се Генерала.
В пусти лозя вместо грозде растат кошути. Отровно биле избуява под чардаци на самодиви.
– В колко часа? – повтаря Генерала.
Стаята на Нестинарката е без покрив. Черните змии и белите гълъби са там. Те са рисувани с въглени по стените. Годините и дъждовете не са ги трили сякаш. Покривът просто липсва, без да е пропадал.
Нестинарката вече шепти. „Наблизо, доктор Лина, има човек с лоши сънища. Той ме търси. Само аз мога да го спася, доктор Лина, само аз. В стаята със змиите и гълъбите“.
Доктор Лина е объркана. Тя непрекъснато се допитва до Михал Белия. Той и този път потвърждава.
Потвърди за мечката, за бялата и за черната вълна. Сега я заведе до потънала в бурени стая. „Хората ти, доктор Лина, говори той, чувстват точно“. Пребледнял е. Не смее да го изрече. Забеляза прясно счупена турска керемида. Стъпкани треви. Някой е стигал до прага преди тях. Това са негови знаци.
Нестинарката се тресе. „Моята стая, това е моята стая.“ Гали змиите и гълъбите. Те оживяват.

В къща от далечна махала, отвън съвсем съборена, а отвътре изкусурена, е бърлогата на Кебо. Роднини го пратиха да огледа имота им. От години не са се връщали. Продават на безценица. Отиде от любопитство. Уби сърна с пистолета си. Животното излезе на пътя. Изглежда не е срещало човек. Гърмя. Тя не побягна. Накрая улучи. Така и не плати на близките. Продължи да идва тайно. Под пропадналия чардак е билето. И красивите жени от неговото детство са там. Има няколко входа и изхода. Сляпа и безнога, с изкъртени врати и прозорци, с дълбок и топъл зимник. В него всичко се намира – от прожектор до сандък с патрони.
Кебо разбира. И Елена го дебне. Животното отгатва. В надиграването с дивото има нещо хазартно, нещо мъжко. Тръпка. С всеки нов изстрел Кебо е на изпит. Точността го прави герой в собствените очи. Такава изостреност на сетивата няма в града. Там той е свитият сержант от ъгъла на тротоара. Полицай с тринайсетгодишен стаж. С месото по магазини и ресторанти кърпи заплатата.
Набезите му са опасни. Идва нощем. Превръща се в някой друг. Кучетата на мрака го обсебват. Кръвта му се запалва. Става вълк.

„Доктор Лина, доктор Лина“, пищи Нестинарката. Силите са я прихванали. „Човекът с лошите сънища е вълк. Ще ни изяде“. Кукера и Генерала размахват дървени мечове. Мълчаливата мълчи.
Питат Михал Белия. Не може да отрече или да потвърди. Разказва им за нощта на кошутите.
В селото имало девет души. Стана си отишла. Чиновниците вече сторили грешката си. Който не работи, той не греши.
– Къде е заминала? – пита строго Генерала. Даже натъртва.
В тревите на забравата, където кошута кърми рожба. Кукерът се просва на земята. Умира. Генерала го рита в задника. Той възкръсва. Мълчаливата мълчи.
„Лесно ви е на вас“, говори Михал Белия. „Обичах я тази жена. Обичам я още…“
– Хе-хе! – показва зъби от тиквени семки Кукера.
„Нека разкаже за вълците, доктор Лина.“ Нестинарката прибелва очи. „Има човек, превърнат във вълк. Има. Виждам го, доктор Лина “.

Подгонени от глада, вълците изтребваха наред. Едни –развъдени тук, други – придошли от странство. Тая зима бяха непримирими. Влизаха в кошари и селски дворове. Разкъсваха кучета и овце. Сенките им прелитаха по заледения сняг.
Воят будеше селото в планинския пролом. Стряскаше съня. Гласовити кучета увисваха на синджирите с една мисъл. Да не би синджирът да се скъса. Да не би наистина да се окажат преследвачи.
Човеците бяха все стари и болни. Изоставени или просто забравени. Те живееха от години без надежда за помощ. Телефон или пък лекар не бяха стъпвали тук.
В собствената издръжливост им бе упованието. Здраво залостени, въоръжени с прътове, ножове, вили, брадви – къде по двама все още, къде самотни – тракаха със зъби.
Дълбокият сняг ги откъсваше още един път от света. Там някъде техните деца се бяха превърнали в панелни хора. Там някъде, където никой на никого не помага. Лете се случваше да дойдат нечии внуци. Да подишат чист въздух, да си наберат мащерка, да сложат в кошницата малини, гъби.
Мястото беше красиво и усойно. Обитателите му – вкопчени в примитивните си къщи. Само заблуден или уморен ловец би могъл да се отбие. Да броди за глътка вода. Водата в околността беше кът.
Имаше кладенче. То не замръзваше през цялата зима. Трептеше бистро през лятото въпреки подскачащите наоколо жабоци.
Тук идваха на водопой живите твари. Изворът бе сбрал навремето и хората. Кошутите все по-често се скупчваха наоколо. Изглежда молеха закрила. Усещаха, че шансовете им за милост от съдбата намаляват.
Гладът беше адски или библейски. Старците и друг път зърваха кошутите, и друг път им хвърляха кора хляб или нещо друго от скромната си трапеза.
Хората бяха разтревожени и за себе си. Сърцата им се свиваха. Заради надеждата си кошутите ще загинат. Те винаги се появяваха една по една, но никога толкова, колкото сега. Бяха стадо.
Нощта не закъсня – уморена и озлобена. Очите на вълците пареха. Стадото се сгъсти и вцепени. Бяха една до друга, една до друга. Телата им се преплитаха – вратът на всяка върху гърба на предната. В средата – малките. Встрани – старите и болните. Лепяха се с последни сили за останалите. Елени с остри шипове – до колене в снега, на най-предна линия.
Зверовете бързо затвориха обръча. Запращяха кожи, захрущяха прешлени. Натръшканите бяха повече, отколкото бе възможно да изядат. Кръвта на хищниците гореше. Вече бе невъзможно да спрат. Живото ги предизвиква с още по-дива паника и омраза. Елените разпориха два млади вълка.
Глутницата най-сетне разби стадото. Всеки тръгна да се спасява, както може. Дълбокият сняг, с корица отгоре, заковаваше жертвите. Те потъваха, връхлитани от сенките. Последните им хрипове и глътки въздух откънтяваха в студените стаи.
Неочаквано за вълците изскърца порта. Сетне втора, трета. Разпилени, отскубнали се кошути хлътнаха в дворове. Старица без ограда отвори и буквално застана на прага. Влетя млада кошута. Сърцето є биеше като камбана. Старата жена я чу, щом тя се залепи за хълбока й.
Залостиха здраво. Подпряха вратата със сандъка, в който навремето женицата бе сбирала сватбения си чеиз.
Все някога щеше да съмне.

Така майката на доктор Лина Бижева спаси кошута. Куче скъса синджир. Хукна с вълците. Връщаше ли се сега? Хънтъра не е срещал подобен екземпляр. Убива наред.
Стигна до там да се съмнява в своите ловни надзиратели – Ахмед, Данчо… Дали не е някой от тях? Ахмед живее със слепия си баща в близко село. Останал е в планината заради него. Данчо е с болни дробове. Въздухът тук е лековит. Веднъж през лятото сестра му идва да го види. Няма други роднини. За да се оправи по-бързо, всеки ден тича. Квартирант е в къщата на Ахмед. Пътуват с раздрънкан от лоши пътища „Москвич“. Заключи им пушките за месец. Остави ги, наистина рисковано, да обикалят районите си без оръжие.
Нямаше ефект. Набезите продължаваха.

Доктор Лина извърши нещо отчаяно. Много искаше да помогне. Безсилието є като лекар я вбеси. Как да узнае дали е сторила в с и ч к о? Заложи кариерата си, името си. За мнозина болестите бяха позорни, а нещастията – неприлични. Колегите є пък деляха хората в беда на благонадеждни и неблагонадеждни. Тя не разбира този ред.
Вярва, че майка є е жива. Само да стигне до селото. Тогава ще го почувства.
„Сигурно съм съвсем нереална, щом отказвам да призная, че след смъртта си хората изчезват безследно и завинаги “.
Майка є е жива, майка є е тук!
Пациентите є са обречени, ако доктор Лина ги затвори в папки със списъци.
Бяга заедно с тях.








3.
Книгите споделят самотата на Хънтъра. Намира време за тях, особено когато е напрегнат, неспокоен.
„Така поради продължителното дране и ядене на диви животни самите ловци се превръщат почти на зверове, макар да си въобразяват, че живеят по царски.“ – пише в трийсет и девета глава, наречена „Различни видове безумие“.
Излезе от хижата с гугла против дъжд. Искаше да се разтвори в мрака. Да усети неща, които му се изплъзваха. Взе и Берта.
Това му се случваше и преди появата на Кебо. Голяма тревога го вдигаше по тъмна доба. Тръгваше веднага.
Наричаше непознатия „хищника“. Неговата безпощадност се съчетава с небрежност. Вчера намери парчета от кожа, захвърлени копита. Кой е той? Защо се появи? Защо изтребва в количества, надхвърлящи каквито и да е лични нужди?
Хънтъра преценява хладнокръвно. Кебо е способен убиец. Той не попадна в нито една клопка: дъските с набити нагоре гвоздеи, ямите, покрити с клони и шума, железния тел с електрически ток и звънци, секретно завардените входове и изходи…
Хънтъра губи търпение. Мисли често за непознатия, мисли и насън. Кебо добре познава гората. Придвижва се бързо. Стреля от умело избрана засада. Много важно – безшумен е. Бързо прибира и пренася жертвата си. Оставя копито, търбух, локва кръв. Няма следи от джип, няма гилзи, следи от ботуши няма.
Намерил е скривалище за месото. Изнася го безопасно и по-късно.
Настървено смуче цигара под закапалия дъжд, без да я пали. Все едно, тази нощ или някоя друга пътищата им ще се пресекат. Разговор няма да се завърже. „Кой кого?“ – това ще е въпросът.
Хънтъра все повече се убеждава, че е длъжен да се превърне в мишена за Кебо. Да поеме неговото олово, неизвестно кога и как, неизвестно къде. След като онзи насочи оръжие, той да му отговори. Хънтъра вдига залога в играта. Залага себе си. Дали оня няма да го надиграе? Дали въобще знае, че Хънтъра съществува?
Лесно се потъва в джендема. Трудно се излиза с товар от там.
Хънтъра остави джипа в усойното дере край извора. Предупреди Михал Белия и доктор Лина Бижева да не се стряскат, ако чуят пукотевица.
Стопи се в мрака. Зае мястото си на високото. Виждаше всички гънки на местността до хоризонта. Хънтъра предполага, че Кебо е с мощен фар и оръжие със заглушител. Не се сеща, че бракониерът убива от шосето, без да влиза в гората. Униформен полицай, който минава през проверките. Нещо повече – багажникът му остава извън съмнение. За да го принудиш да отвори доброволно, има процедура. И то, ако е заподозрян. Месото е вътре.
Хънтъра изкара нощта, без да мигне. Докато се унасяше, думите го нападаха. Той ги пъдеше.
Обсебени сме от лавини думи. Душите ни са превзети от тях. Колцина потъват за дълго като в дълбок сняг във вътрешното си мълчание? Във вътрешните си простори. Дали животните ще поискат да говорят с нас, човеците? Не са ли мълчаливи по своя воля? Имаме ли какво да им кажем ние?
Откакто дойде тук, в натъпканата му с подробности душа се освободи място за съвсем непознат свят. Тогава Хънтъра постави под въпрос нормалността на света, от който идваше.
Света на града, на цивилизацията, в който ние сме плячка за думите, пуснати по петите ни. Ще има ли край това преследване? Вечното мълчание ли ще е неговият бряг?
Доколко са истински думите? Ако виждаме като орела, ако чуваме като кучето, ако имаме обонянието на мечката, ако сетивата ни са десетки пъти по-чувствителни, пак точно същите думи ли ще използуваме?
Те описват само несъвършената ни представа. Вървим опипом през света. Загубени. Защо тогава именно думите ни обсебват? С какво право?
Знаят ли хората какво вършат наяве? Помнят ли какво са вършили насън?
Съмва се. Усеща топлината на Берта.
Хънтъра тръгна внимателно край гората. Мъжът бършеше с длан набъбналите капки по цевта. Берта отърка мокра козина о крачола му.
Дишаше леко, дишаше пъргаво, дишаше диво. Всяко вдишване – живот, всяко издишване – смърт. Тъй всеки миг нещо умира, а друго се ражда, докато вдишваме и издишваме. Вървеше унесен. Нещо изсвистя ниско и напред. Така свистят изстрели със заглушител.

Орелът-камък, сграбчен от гравитацията, падна. Тогава Хънтъра забеляза заека. Ушите му са залепнали на гърба. Ноктите на грабливеца се плъзват. Кръв и козина се разсипва. Отчаян, че няма да се измъкне, легна по гръб. Замаха с нокти, показа зъби.
Орелът се сепна, макар да бе сигурен в схватката. Плясна с криле. Издигна се елегантно и леко. Замаяният заек скочи на крака. Тръсна глава. Хукна към бъдещето си.
Орелът отново пикира. Ноктите му се забиха в гърба. Не можаха да се закотвят там. Дългоухият зае отчаяната си поза. Птицата търси ясен и категоричен финал. Предният ляв крак на заека се прекърши. Разхвърча се и перушина.
Изпляска изстрел. Хънтъра предвидливо заповяда на Берта да легне. Гърмежът изненада и нея. Тя се надигна, но не посмя да стане. След като се стопи димът, ловецът надникна към мястото.
Орелът е разперил криле. Иска да прегърне някого. Главата му е килната. Окото му – оцъклено. Капки дъжд рикошират върху него.
Хънтъра изпъшка. Не искаше да убива, а да сплаши. Да се намесиш навреме в полза на слабия не се случва често, нито е лесно.
Берта скочи от радост. Мушна се под крилете. Подаде глава със заека в уста.
Хънтъра се наведе. Чак приклекна. Сачмите приключиха двубоя въпреки него, както си знаят.
Изненада се от себе си. Беше уморен и нервен. Емоционален – значи уязвим. Нещо непознато за него досега при стрелба. Загубиш ли самообладание, губиш целта. Деликатен като изстрел, припомни си той забравена фраза.

Мъгла се изсипа изведнъж. Падна ниско. Пътят и гората се смълчаха съвсем. Кашлица или счупена съчка се чуват далеко. В такова време всеки бърза да се прибере у дома. Изоставен и самотен си, ако си на път. Спукаш ли гума – не чакай помощ. Никой няма да мине, докато не се навъси утрото.
Първа по тези безлюдни краища е млекарката. Обикаля селата от време на време. В почивните дни някой трабант търси изгубено имане на далечни предци или се разхожда за разтуха.
Нощта иде бързо подир мъглата. Животът замира. Настъпва часът на Кебо. Наднича към гората със специалната си пушка. Къса, лесно разглобяема, с оптически прицел и силен прожектор, закрепен под цевта. Лъчът бележи със знака си сърни, елени, кошути… Чува се слабо припукване. Езиче близва мъглата и се прибира навътре. Навън се измъква облаче дим. Ако не мирише на барут и падналото животно не хрипти, все едно нищо не се е случило.
Кебо наостря уши. Мъглата, колкото и да е услужлива, не донася звук. Тогава той вади брезентов чувал и брадвичка бръснач.
Така Кебо прекарва цяла нощ. Подобно на животните, които изтребва, няма предварителна готовност да се размеква или предава.
Никога нищо не се повтаря. И тази нощ внимателно стъпи край поляната. На нея излизат кошути. Може би Елена, който винаги идва, най-сетне е тук.
В първия миг ще ги открие. Докато те премигват, ще избере целта, ще прикладва и ще стреля.
Пое дълбоко въздух. Прожекторният сноп проби нощта. Пак кошута. Тя хърка и не бърза да умира. Помага є с ножа. Тръпка на облекчение разтърсва топлото тяло.
Тогава пътят се обади. Шумът се изкачва бавно. Между стволовете проблесват фарове. Идат с взлом в територията му.
Набързо покри трупа с клони. Винаги спира с лице към наклон. Отдалечава се, без да пали двигател. Движи се само по асфалт. Не оставя дири по черни пътища.
По-надолу лъкатуши такъв път. Кривна в него. Тъмнината го погълна. Взе раницата, брадвичката и всичко, което ще го изобличи. Притича към завоя, откъдето бе стрелял. Вече е нависоко. Онези нищо не подозират. Осветяват наляво, надясно. Говорят високо. Чуват се отдалеч. Един слезе да се облекчи по малка нужда. Разхълца се от изпитото или от престоялите мезета. Бе на крачки от кошутата.
Задницата на джипа се изниза край Кебо. Той стреля, без да включва прожектора си. Писъци, пълна газ, свирене на гуми. Преди време в тяхната клопка бе Кошутата.
Кебо се прибира невъзмутим. Тази нощ чакалите пируват за негова сметка. Не смогна да пренесе месото.
Кебо е с радиостанция, настроена на полицейска честота. Пази го от капаните.
На следващата нощ се върна пак там. На пътя блестят шепа стъкла. Внимателно ги обра с ръкавица.
Бързо осветената поляна е пуста. Острото му око зърва фосфоресциращ отблясък. Близо до трупа на кошутата има елен.
Кебо се изненада. Тръпне от радост. Самоуверено се цели в челото. Най-трудният изстрел. Главата може да мръдне винаги бързо.
Елена не хукна. Гледа го невъзмутимо със запалени очи. Верен е до гроб на своята кошута. Най-после има пред дулото си някой, който не бърза да бяга.
Какво иска? Тя да стане. Или чака нейния убиец? Ето – той е тук.
Човекът усети известно объркване. За първи път се отказа от изстрел без да може да си го обясни. За Кошутата ли му е жал? Не и за хората в джипа. Ако е ранил или убил някого? Няма да се оплачат.
В мига на колебание Елена излита към светлината. Кебо стреля. В паниката пропусна да угаси прожектора, закачен под цевта. Така рогата на Елена се стовариха, където трябва.
С разкъсани дрехи и стъпкан, прогледна към небето.
Мъгла няма. Мрак и звезди се спускат все по-близо. Каква хладина и спокойствие! Наистина ли най-сетне ги намерих? – изненадва се той. Зърва красивите жени от детството.
Всъщност бяха самодиви. Живееха под чардака, потънал в бесни треви.

На терасата е жената с износените дрехи. Тя премигва срещу слънцето. Обгръща всичко с мълчание. Всичко съществуващо. Тъмната сянка на спътника є се мярва върху перде на разбит прозорец. Той протяга костелива ръка. Адамовата му ябълка е остра като кремък. Преглъща. Издърпва жената вътре.
Повтаря се всеки ден, откакто са тук. Запознаха се като скитници. Нощем се топлят до улуци. В изоставени мазета, недовършени строежи, в товарни вагони по глухи коловози… В колиба от картонени кашони си палят огън. Греят ракия в консервна кутия. Кукера бъбри до зори.
Веднъж вагонът откънтя. Събудиха се на семафор край гара. Беше преди да стигнат при доктор Лина. Имаха си парола:
– От хората на доктор Лина ли си?
Сега знаеха. Селото е и тяхно. Заедно с домовете, пълни с покъщнина, с дрехите по закачалките, с дърветата, които още дават плод.
Избраха си къща. Доктор Лина остана в къщата на майка си с Ния. Често ходеха в резервата. Кукера и Мълчаливата се настаниха на друга улица. Генерала е в сламата. Охранява ги. Много отдавна не са имали избор. Залезът влиза през чардака. Кукера също прескача оттам.
Тя имаше свое куче. Със счупен заден крак, в белези и рани. Ребрата му – остри като вилици. Погледът – в ужас от битието. Убиха нейното куче. Кукера го замести. Той не скимти и не лае, ами говори. Мълчаливата не знае кое е по-лошо. Освен това Кукера є налита.
Една нощ избягал от болница. Сполучил с доверието. Пуснали го да си купи цигари. Вървял бос без посока. На съмване го качила каруца. Сетне пак сам. Срещнал добри хора. Нахранили го. Дали му вехти дрехи. Добре си личало – човекът не е на себе си.
Без Мълчаливата той не иска да живее. Тя е симпатична. Има стегнато тяло. Щом се намерили, правел всеки ден любов с нея. Дивият възторг не го е напускал. Тя превъртяла след изнасилване. Не се съпротивлява. Все мълчи.
Така вървят нещата и в странното село, гдето ги довя съдбата. Разсъблича я и говори. Тя загадъчно мълчи. Мръсна е, а той я целува, целува.
Вече са спокойни. Имат собствена къща. Той моли.
Кукера я моли тя да проговори. Иска да є чуе гласа. Разпален и гол, лека-полека се наема. Мълчанието є го ядосва и го е ядосвало винаги. Тя също е гола. Мухи кацат върху оплесканите є с негова течност бедра.
Мълчанието е двусмислено. Не иска да му каже, че е шут, пропаднал тип, слаб любовник. Затова ли мълчи?
Изправя я до стената. Продължава да прави любов с нея. Говори, говори, а тя мълчи, мълчи.
Мълчаливата пак лежи. Той се разкарва из стаята. Внезапно започва да отваря чекмеджетата на шкаф с цвят на дюли. Чекмедже след чекмедже от подредения си живот. В едно намира ножче. Пробва острието му. Остъргва нещо от предния си зъб. Навежда се и я заплашва. Тя мълчи. Блъсва я непохватно. После залита и пада връз счупения прозорец. Порязва се. Кръвта му боядисва пода. Обзема го паника.
– Ти си виновна!
Забива острието някъде из тялото й. Тя не изохква дори.
Той се разплаква. Побягва гол в бурените. Същински кукер без кожи. Зъбите му от тиквени семки лъщят, сякаш се смее.
Ще върви скрит от всички. Вече го прави редовно. Щом залезът прескочи на чардака, Кукера ще я прегърне възхитен. Обикаля селото. Спира пред кметството, пред училището. Навсякъде слага кървав подпис.
Докога ще са тук с доктор Лина Бижева? Цигарите свършиха днес. Ще има нова доставка, успокои го онзи грамаден ловец. Той не се разделя с пушката и кучето си. Слиза безшумно от високото. Цъфва зад гърба ти като привидение.
Ще изкарат ли зимата тук? Само да намерят вършина. Под навесите на всички къщи има. Къде вършината е най-много? Увлечен от новата си мисъл, Кукера проверява наред.
…На семафора те се метнаха на обратния влак, както можаха. Дръпна я силно. Парцаливата є рокля се развя над вагона като знаме. Големият град ги влече. Тъй както селото сега, може би защото в момента не са сами. Без кофите за смет в града те са загубени. Търсеха плетовете на хората през зимата, както дивото го прави. Да откраднат топлинка, да отмъкнат нещо за ядене.
Зимата е далеч. Кукера вече си записа и не ще забрави да се върне в своето село. Само тук ходиш по калдъръми, както те е майка родила. Само тук си кмет, учител, директор, полицай и население едновременно.
Размечта се човекът. Съобразява – нужни са припаси. Храна ще трябва освен вършините.

Тя залепи листо от цвете върху порязаното на ръката. Лежи по гръб на терасата. Жадно поглъща небето.
Дълъг бе нейният период, преди да срещне Кукера. Изнасилиха я в парка на метри от дома й. Раздели се с работата си.
Събираше багажа си в куфар. С него обикаляше фирми и редакции. Присядаше бледа, с наведено чело.
– Мога да права всичко от „а“ до „я“ – казваше тя. – Говоря английски и руски.
Отвръщаха є дежурно:
– Оставете си името и телефона. Може би по-късно.
Тя улавяше съжалението, както и това, че е разкрита.
Понякога я питаха:
– Къде отивате?
– Ще пътувам – отвръщаше хладнокръвно.
На другия ден пак идваше:
– Имате ли свободни места? Мога да правя всичко от „а“ до „я“. Говоря английски и руски.
Сетне онемя. Изникваше на тротоара с жълто лице. Носеше още по-голям и натъпкан багаж. Едва го влачеше. Обикаляше, само да не е вкъщи. Ту я прибираха в болница, ту я пускаха.
Откакто се намериха с Кукера, тя си загуби куфара.
Ще го потърси. Дано го открие. Къде ли ще рови за него в непознатото село? Кога го е забравила тук?
Мълчаливата видя проблясването, когато се обърна към залеза. Беше бинокълът на Кебо. Цялата се вледени. Змията, дето спеше, се събуди.
На свой ред и Кебо мерна отблясък на цеви. Не знаеше, че има козя пътека в отвесното освен стръмния път за джипове. По нея се слиза от резервата в селото. Той проследи дрямката на Мълчаливата. Разходката на голия мъж също. В селото нещо се променяше. Леговището му вече не е на сигурно място.
Елена строши ръката на Кебо. След време се върна. Бе още по-предпазлив. Гърменият джип ли го е натопил? Дали полиция не диша във врата му?
Тогава не улучи. Като се освести, се измъкна на четири крака със сетни сили.
Човекът си даде сметка. Искаше да убие и Елена, за да му отмъсти. Макар да бе животно. Привързаността му към Кошутата го дразнеше.
Ако някой от палячовците в селото му влезе в оптиката, значи е нямал късмет.
Засега бяха извън обхвата му.



4.
Елена, който винаги идва, изпръхтя. Усети миризмата. Озърна се. Хукна обратно в тъмния лес. Изморен е. Иде отдалеко. Мечтае за извора.
Кебо усети. Нещо се движи край кладенчето. С инфрачервен бинокъл видя кълбото на мечка. Тя не се наведе да пие. Изправи се с рамо към него. Бави се.
– Прогони Елена – досети се той.
Не бе готов за такъв лов. Мечката е съблазнителна цел. Не се колеба дълго. Дебнеше отдавна. Реши да чака през цялата нощ. Върза се с въже за клона. Същото, с което не се разделя при набезите си. Невидим и недостъпен е. Дори ранена, тя не може да го стигне. На стотина метра са един от друг по въздуха.
Лъч се блъсна в челото й. Тя сякаш това чакаше. Бързо се обърна с гърди към светлината. Идеална мишена. С обръщането протегна лапа. Държи нещо в нея. Сигурен е – няма да му избяга. Разглежда я миг-два.
Предчувства слуката. Трофеят е скъп. Месото от мечешки лапи на жар – деликатес.
От ръката є избухва огън. Светкавица го ослепи и блъсна. Изтърва оръжието, преди да обере спусъка докрай. Фатално изпреварен, и то на косъм. Рамото му изтръпна. Залитна. Увисна на въжето.
Не отгатна какво се случи. Той ли стреля, или му стреляха? Пушката ли избухна в ръката му? Къде се е чуло-видяло мечка стрелец?
Изворът потъна в мрак. Бинокълът пропадна. Кебо се уплаши от тъмното като в детството си. Тогава се криеше под леглото и си гризеше ноктите.
Хънтъра дръпна ципа. Разсъблече кожата. Радваше се, че оживя. Дали целта е улучена? Усети попадението. Ловец с надарен слух улавя звука от разкъсването на плътта. Ако изстрелът е във въздуха, ако заседне в дърво, няма да се чуе онова тъпо изтупкване.

Трофейната кожа е преметната на клон. Ще я прибере на връщане. Тръгва да търси Кебо. Убит или ранен, длъжен е да го намери, както не се зарязва ранено животно. Пое по лъча. Като заминаваше Нестинарката сложи длан на челото му:
– Ела си жив.
„Ще те чакам“ – мълвяха очите й.
Колко дни тренира в усоето, преживявайки разстрела си. Неумолимото го влечеше. Необяснимо докрай, неистовото желание да се превърне в мишена. Да няма никакъв друг изход и спасение освен този.
Кръвта му подивя. Искаше мъст. Искаше възмездие за всички избити животни. За Михал Белия – също.
Въжето виси, окървавено и прерязано. Бързал е. Гони го паника. Още кръв по кората на дървото, по тревата. Прожекторът му опипва напосоки.
– Измъкна се – рече си Хънтъра. – Белязан е. Няма да стигне далеко.
На разсъмване се върна с куче. Намери бинокъла и самоделната пушка.
Уморен и пребледнял е. Ния Нестинарката шепне:
– Той е жив.
Хънтъра кимна. Вече знае къде да го търси. Ако е сварил да се довлече дотам. Как не беше се сетил досега? Как?

Михал Белия отглежда пилета. Спят в курник. За награда получават по шепа зърно. Белия изчезна и кокошките му не се видяха. Кукера и Генерала хванаха последното пиле. Свариха супа. Миризмата є се носи на километър. Няма такива породи в супермаркетите. Кой ще им разреши да кълват на воля? Бройлерите са с изкуствени небосводи.
Кукера и Генерала минават край училището. Мечка изрева от класната стая.
– Моята армия е предадена – пищи Генерала.
– Моите фирми са разорени – кудкудяка Кукера.
Гемиите на Кукера периодично потъват. Затрупват го с грижи. На неговия гръб е икономиката – химически и оръжейни заводи, безкрайни лозя, пустеещи ниви. Той пада и умира. Преданият Генерал го рита ядосано. Кукера възкръсва с усмивка от тиквени семки.
– Това не беше ли мечка? – кокори се Кукера.
– Съдбата изрева – заключи Генерала.
Ако доктор Лина подслуша разговора им, дали ще отбележи напредък за пациентите си?
– Как се казваш? – пита строго Генерала.
Кукера се сепна. Забрави кой е той. Главата му се опразни. Ами сега? Все пак трябваше да бъде някой. Пореден номер в нечий списък. Име с кръг от други имена край него. Те не са му безразлични и той не им е.

Гемиите на Кукера пак потъват. Най-голямата катастрофа в мирно време, постигната без война. Всичко с трясък пропада.
В последния миг Кукера се овладя. Пусна усмивка.
– Ти не ме питай кой съм аз, ами кажи къде живея?!
Генерала е мат. Той не знае улицата и номера. Не е чувал името на селото.
– Армията ни е предадена! Няма ни на топографските карти!
Мечката изрева още веднъж вяло подир странните мъже. Те оживено ръкомахат по главната улица, понесли света на раменете си.

Залезът иде. Мълчаливата внезапно стана. Сепна се от нещо дълбоко забито в нея. То є напомни, че е там. Залезът отключи нещото. Още един ден откънтява окончателно.
Сам-сама е на ръба. Оттам нататък е непостижим приживе свят. Защо да се плаши от чертата между светлото и тъмното?
Тя мечтае да бъде камък в хребета на хоризонта. Огрявана и забравяна. Невъзмутима. Търпелива. Каменна.
Светът извън нея угасва. Потъва в мрак. Плочи затискат езика, гърдите, ръцете, нозете. Лежи с отворени очи. Всичко чувства и разбира. Няма сили да мръдне.

Те є казаха: „Какво толкова? Правила си го и друг път!“ Бяха дебели, грозни, груби. Страх скова мисълта й. Не завърза разговор. Не спечели време. Не є се размина. Отмъкнаха є чантата. Сетне си намери куфар.
Откъде ли знаеха, че е любовница на шефа? Преструва се, че є харесва. Има си едно наум. Душата є скърца от съмнения. Като леглото, на което шефът я обладава опиянен и вдетинен.
Да си жертва и да работиш във вестник е невъзпитано. Съзна го сега. Неведнъж се е радвала на съобщение за убийство. Бързо стъкмява материала. Уж не рекламира престъпника, а публикува негова снимка и биография. Описва подробно. Текстовете се харчат. Шефът се грижи да има хляб за всички.
Името є се налага. След случката той се погнуси. Може и болест да му довлече.

Тя нямаше представа. Набъбващо мнозинство я чете през зъби. Читателите от ден на ден стават все по-мрачни. Случи се странен инцидент. Посетител с намирисваща кофа с похлупак търси шефа. Портиерът надушва белята. Спира го. Онзи плисва лайна през главата му.
Рядкото съдържание стига и до нейния праг.
Защо ли редакторите се правят на учудени? Като че ли не знаят – те всеки ден са наблюдавани от неидентифицирано мнозинство, в което зреят реплики. Такива като нея не дават думата на другите. Заемат мястото с жълти репортажи. Обида и мъст се натрупват капка по капка. Населението озверява.

Змията клъвна Кебо. Измъкна служебния си пищов с мъка. Стреля отблизо. Спомни си изстрела срещу глупавата сърна, с която започна всичко. Тя беше виновна. Тя го подмами. Рикошетът едва не го улучи. Куршумът изпищя. Блъска се лудо из стените на пещерата с оброка. Оловото тупна в краката му като курешка на прилеп. Пареше.
Змията е разкъсана. Опашката є описва безцелни кръгове. Набраната отрова набъбва.
– Ама че късмет – изохка Кебо.
Зад завоя на тунела е Михал Белия. Там са и окачените на куки трупове. Потръпна от отровата или от студа. В пещерата се стъмва.
Само Мълчаливата знае кога иде часът на Змията. Двете са орисани. Смъртта е крайна присъда за грешника, мисли Мълчаливата. Безсилна е да спре неумолимото.
Докога ще скита с Кукера? Докога ще слуша пукане на люспи? Докога ще търси боса змийско облекло? Загуби себе си, а се сдоби с неочаквана и тайнствена сила. И какво страдание…
Кукера ахна, като видя Мълчаливата да плаче. Нещо се променя в нея. Тя вече не е безразлична. Събужда ли се от съня си?
Кукера остроумно реши:
– Плакала е за мен!
– Тук съм, миличка – рече от прага той. – Даже ти водя и Генерала.
Генерала на свой ред извика:
– Къде е Ния? Защо ни изостави? Къде е доктор Лина? Това на нищо не прилича! Все при ловеца висят, все при онзи ловец…
– Ти стой настрана – каза Кукера.
– Никакви компромиси! – издекламира Генерала.
– Мълчаливата чака да я спасим – замислено промълви Кукера.
– Събирай вършини за зимата! Във вършината е сега спасението! – командва Генерала.
Те вече имаха по-ясна цел, отколкото когато дойдоха.

Хънтъра е неуловим в планината. Без адрес и паспорт. Не е ли това, което привлече и Кебо? Дивият човек е свободен – не питомният. Всички сме пленници. В лабиринти. Вечният самотен ловец – смъртта – препуска по дирите ни. Накрая тя винаги успява.
Хънтъра е наясно. Захвърля черупката си. Как да няма предопределение? Да не би да избираш родителите си? Или мига и мястото на раждането си? Сега си жив и див. Вярвай на себе си! Бъди истински, а не лицемер!
Различни гости от страната и чужбина идат. Всички приличат по нещо на своя домакин. Не обичат условностите, сред които виреят. Навици като брадавици са обрасли по тях. Тук излизат от кожата си.
Някои плачат за миналото. Други оплакват бъдещето. Между едните и другите има страхливи и смели мъже. И една жена – Мери.
Защо хората са белязани? Ако няма принуда и насилие, светът ще се сгромоляса ли? Ще спре ли да се върти Земята?
Къде е третото ни око? Защо сме го загубили? Заради грехове ли ни е отнето? Какви сме били, когато сме го имали? Всеки би надниквал в душата на другия без думи. Нямаше да ги има тайните може би. Това хубаво ли е? Лъжата щеше да е невъзможна. Кражбите и убийствата – също. Колко спестени пари за съдии, полицаи и прочие. С мислите си бихме общували независимо от разстоянието. Имало ли е такива хора някога? Защо Ния с нещо напомня за тях? Тя говори на Хънтъра под вековните дъбове. Доктор Лина Бижева кима с глава.

От малък Хънтъра се отличава от другите. Носи гол до кръста пити между кошери, а пчелите не го жилят. Хваща с ръце змии и гущери. Улавя погледа им. Домашни кучета ядат с него закуската си. Отхапе той. Отхапе кучето. После той. Пак то. Развъди и декоративни гълъби. То стана след онзи лов на гривяци с Анастасия, с дъщеря му. Кацат на рамото и дланта му. Погрешен изстрел му подари орел. Опитоми птицата, след като я лекува.
Хънтъра е в двора на Еню Тъпана. Горбачов изрева и се хвърли. Синджирът издържа. Хънтъра надникна през прозореца. Затулено е от паяжини. В прах и пепел потъва всичко все някога. Какво остава за нещата от живота на един селянин.
Приближи кучето на крачка. Клекна срещу него. Изненадано, то млъкна. Сянка на любопитство мина през очите му. От зъбите му се стичат лиги. Хънтъра се приближи бавно, без да става. През сивото премина втори тласък. Откъм точката на зениците концентрично се разпростря бистрота. Оловните очи постепенно се проясняват, но са нащрек.
Не му е за първи път на Хънтъра. Колко баса спечели! Никой не вярва, че излиза срещу вълкодави.
Кучето потъна някъде. То си спомни очите на майка си. Очите на децата, дето играеха с него. Обърка се. Тези очи сега са срещу него. Гледат го. Учудени, търпеливи, добри.
– Какво става? – пита Горбачов. – Години подивявам на синджира. На педя е онова, дето ми липсва.
Спокойна, безстрашна яснота е пред вълкодава. Тя му казва:
– Като теб съм! Защо ме забрави? Дойдох! – Горбачов изви врат. Тогава ловецът проговори:
– Е, да вървим! Ще живеем, нали?
Докосна го по ухото с върха на пръстите.
Кукера и Генерала шпионират зад плета. Чакат ловец и куче да минат край тях. Генерала се изпъва и отдава чест. В този миг Горбачов изрева с цяло гърло. Хвърли се отгоре им. Хънтъра усука веригата около ръката си. Дръпна рязко. Горбачов изквича и легна по корем с глава между лапите. Може би проверява дали е на мястото си новият му господар?
Хънтъра и Горбачов отминават. Кукера и Генерала дават воля на възклицанията си. Никой не им обръща внимание.
Горбачов остана верен на Хънтъра. Загина на лов. Щом мечките на Мери се изправят, скача и забива зъби в гърлото им. Губят самообладание, изненадани от смелостта. Една излезе оправна. Прасна го с лапи през търбуха. По онова време чужденци даваха десет хиляди лева за него и не бе за продан.

Кукера се стресна. Падна на земята. Взе да умира. Генерала дълго го рита по задника. Играта забавлява и двамата. Най-сетне Кукера възкръсна. В очите си още носят стоварения ужас. Полека-лека го съзнават. Мре се за секунда. Смъртта мина край тях, без да ги докосне.
Генерала се впусна в обяснения за внезапните нападения. Дойдоха спомени за армията му. Непобедима и легендарна. Кукера не обича отстъпления. Не вярва той на хора с униформи и оръжие.
– Всички сте кучета на синджир – рече философски и се изпика.
Генерала не се предава. Ще създаде нова армия. Длъжен е.
Обхванат от дълга си, забравя за Кукера. Върви по пътя напред. Говори ясно и строго:
– Липсва здрава ръка – стигнал е до решение, което му се изплъзва.
– Цивилни гарги без ред и дисциплина! Ах, да! Разстреляй сто, останалите сами ще се сетят.
Светът се проваля пред очите му по този начин всеки ден. Всеки ден той плаче от мъка по света. Кукера го чака да приключи. Сетне му дава необяздена пръчица. Генерала възсяда. Препуска. Кукера едва го догонва. Падат и стават.
Хукват към бъдещето. Нали то не може без тях.

Усмивката от семки е мрачна. Гемиите на Кукера потъват. Генерала крачи бодро. Кукера е бил директор в миналия си живот. Имаше едно време такава професия – началник. В завода се роди новият човек. Работят предимно затворници – за по-евтино. Политическите са отделно от криминалните. Публично за това не се говори. Години живя сред опасни хора. Оправда доверието. Управлява ги просто: „Който не се подчинява, няма да яде!“
Зейна бездната. Преобърна се светът. Полетя към пропаст. Накърни се чувството му за вечност. Кукера иска да се смали. Миналото му като гърбица стърчи. Страната, досущ като преди четиридесет и пет години, се раздели на две – на хора с минало и на хора с бъдеще. Скътаното се изяде. Един ден след угризения и колебания подкара такси. Сетне сади домати. Продава варена царевица. Работи на сергия. Всичко, до което се докосна, се провали. Подгони го страхът. Обречен е. Преследват го. Светът потъва в бездната. Неговият свят. Затиска го. Той е там, долу, в тъмното. Врабче в дъното на кухия бетонен стълб. Всички ли го чуват? Моли се за небе. Кой ще го измъкне?
С тежестта си миналото го мачка. Не диша. Да извика няма сили. Пада. Последни гърчове. Някой го рита отзад. Скача. Усмивка от семки прикрива нещастието. И всичко пак отначало.
– Ние ще спасим света – декламира Генерала.
– Няма друг начин – натъртва Кукера.
– Пази го в тайна! – шепне Генерала.
– Ама нали нямаме тайни от доктор Лина? – сеща се Кукера.
– Аз съм на особено мнение – обобщава Генерала, докато се секне. Добавя:
– Командирът не обсъжда поведението си пред по-низши.
– Заводът ми е разграбен. А защо – не знам! Не знам! – изповядва се Кукера.
– Заради търговски тайни – подсказва Генерала.
– Затворниците ковяха грозни мебели.
– Имаше ли равенство и хляб за всички? – пита Генерала.
– И още как! – възкликва Кукера. – Защо убихме кадърните обаче?
– За да нямаме пълководци! Напред в атака! – Генерала е неудържим.
– Сечта да не спира. Кораби идат за моите мебели, а още не съм сякъл гората. Кога ще я бича?
Кукера върти тъпа брадвичка. Удря по стволове. Двамата се умълчават, погълнати от мисли. Сянка им пресича пътя край училището.
– Това не е ли мечка? – сепва се Кукера.
– Мечка страх, мен не страх – реве Генерала. Хвърля се с голи ръце в гъстото.

Генерала се изправя сред пламъци. Командва смело. Заповеди ечат. Не оставя на мира фланговете. Взе от проскубано плашило фуражка с пречупена козирка, куртка с пагони.
Гори единствената обитаема къща. От тъмното се стреля с ловни чифтета. Стрелците виждат сред сиянието на огъня силует. Чуват командите. Сепват се.
Стрелците се ослушват. Преди време някой им стреля в джипа. Сега те стрелят. В къщата са Кукера и Мълчаливата. Уплашени обръщат лампа с газ. Навремето електричеството пристигна най-напред в окръжния град. Минаха още трийсет години, докато стигне до селата. Селото на Михал Белия бе последно в списъка. Оставаше му още съвсем малко да чака. Подпалват се.
Генерала съобразително изхвърчава преди това. Нестинарката и Лина отново са при Хънтъра. Вършината пращи. Тя прави високи пламъци.
Генерала е на своето място. Той не офейка. Викът му смрази бандитите:
– Предай се! Обкръжени сте! Хвърли пушките!
Създаде нужния ефект. Ще убият ли униформен? Превъзхожда ги. Не се страхува.
– Започвам да броя! Двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три! Да видя първия с вдигнати ръце! – плътният му глас кънти.
Източват се два силуета. Изниква и трети. Дали има други? Генерала е въоръжен с дървен меч. Опасността за него е истинска. Не бива да го виждат отблизо.
Продължава да командва:
– Не сваляй ръцете! Крачи по-едро! Няма време!
В тишината, накъсвана от викове, се чупят клони. Откъм фланга на арестуваните иде нещо яростно.
– Заповядвам! Искам ги пленени, а не мъртви!
Силуетите изтръпват. Едва сега хвърлят пушките. Да е сигурно, че ще ги пощадят. Винаги са се измъквали. Оставиха фара в джипа. Как да се сетят, че от пущинака ще излезе офицер. Нищо не знаят за Генерала те.
Мигът, в който оръжието падна на земята, се оказва фатален. Хънтъра е освободил Горбачов от веригата. Вълкодава среща хора, дето сами си търсят белята.
Ръмженето му ги парализира. Пукат шевове на дрехи, чупят се кости, гърло хърка.
По гръб са като Кебо. Зърват звездите. Хладина и спокойствие пристигат. Какъв безкраен път, за който не са подозирали!
Хънтъра е плувнал в пот. Генерала седи на високото като паметник. Обглежда местността.
Хънтъра се свлича към кучето. Връзва го за дърво. Генерала поема след него. Скоро побягва обратно.
– Аааааааааа! – реве Генерала. Бухали пляскат глухо с криле.

Отде да знае Кебо, че духове от миналото ще се събудят.
Самодиви с отровно биле го пресрещат. Пещерата с оброка спира да капе. Змия идва, когато моли за помощ. Някаква мечка, как да ти го побере умът, го събаря от дърво.
Вместо просветление, изпитва жажда. Вика за капчица вода. Ако тя се търкулне от камъка над него, ще го разкваси. Чувства и вижда. Не може да мръдне. Тежест свива сърцето. Оттласква се към ръце и нозе.
Открива, че пещерата е загадъчна и красива. Не е сам. Белият е наблизо.
Старецът пристъпя из пещерата. На завой се блъскат с рамо:
– Никога да не бях те срещал – рече старецът.
– Длъжен съм да те затрия. Разкри ми бърлогата.
– Нямаше да те издам. Тръгваш си и не се връщаш.
– Искам да остана завинаги тук. Толкова е хубаво!
– Земята не те иска.
– Именно заради това. Другаде гробът ми ще е занемарен и анонимен, а тук… Тук и да се мре е приказно. Тук ще ме запомнят. Ха-ха!
– Ех, Бог да те съди.
– Помогна му на измисления си бог. Пусна змията!
– Змията е подир тебе още от първия миг. И Нестинарката те търсеше.
– Значи има и нестинарка – изохка Кебо от плъзгането на змията по вените му. – Нищо не разбирам.
– Очите ти са стъклени.
– Пореден капан.
– Капанът си ти.
– Хайде, кажи.
– Ухапаният не я убива, за да се спаси. Така е от древни времена. Има мълчалива жена. Тя приспива змията, без да я докосва.
– Много е лесно, за да е истина.
– Всяка истина има цена. Ние с теб я платихме.
– Няма да се ядосам – стисна зъби Кебо. Целият изхрущя. Счупи се като стъкло.
Хънтъра и Вълкодава ги откриват. Оглеждат го. Ловецът видя и своята рана, и делото на Змията. Изнесе го на ръце. Връща се за Михал Белия. Брои на глас ченгелите. Водата прокапва.
–Дано никога повече не стрелям по човек! – моли се той.
Труповете се поклащат от течението. От вратовете им капе. Кръвта е черна, съсирена.
– Дали някой от тях не е Елена, който винаги идва?

Далекобойна оптика преследва Хънтъра. Гръм от медиите, гръм в страната. Кой ли се впечатлява? Апатия като мъгла. Разстила се гъсто. Свободата умира. Малцина разбират. Щом обществото се разпада, само индивидът може да оцелее. Някой с късмет. Всички ли са обречени и дали го знаят? В това е хазартът на живота ни днес!, смята Хънтъра. Кой ще се измъкне, а не как?


















5.
Хънтъра имаше болка. Нестинарката я видя. Дойде часът на откровението.
– Ти никого не спаси! Не си спасявал дори сърна.
– Защо го казваш? Горски дух ли съм, че да знам къде се сбират бракониери и глутници!
– Животът те иска!
– Аз ли ще изляза виновен?
– Душата ти е чиста. Муха в паяжина. Плетката е стогодишна. Следва своя ход. Стигнат е пределът. В разрушението е скрита същността. Смъртта…
– Тя ме чака, знам, там някъде в ъгъла на моето бъдеще.
– Какво е бъдещето, Ния? Какво е времето?
– Готов ли си да чуеш? Имам да ти казвам. Познаваш смъртта отблизо. Аз знам, че тя не съществува.
– Какво? Реките да тръгнат към изворите?!
– Стотици, попаднали в беда, ще дойдат тук. Много скоро ще е. И църква ще има, и камбана ще бъде възкачена, както мечта Михал Белия.
– Тя е с откъснат език, спукана…
– Нова ще се отлее. Отчаяни сме. Затова боледуваме и мразим.
– Не съм чувал някой тъй да говори.
– Колко слепи! Погребват се приживе в тъмници. Трън да завъртиш в душите им – няма какво да закачиш!
– Е, като всички съм и аз…
– Не си! Нашата среща… – не се доизказа Ния. – Добротата не е глупост…
– Често чувам да го казваш. Доктор Лина ти вярва. Вярваше ти и Михал Белия.
– А ти не ми вярваш!
– Е, не…
– Виждам те на длан. Съдбите ни се преплитат.
– Защо не ме предупреди за Киборга, за бракониерите?
– Не всичко ми е дадено. Знаеш ли, Хънтър, кое е най-страшното?
– Опасността от ядрена война – иронично рече той.
– Не. Сам си се лъгал. Теб никой не те е лъгал.
– За какво? Кога? Как?
– До мен е дъщеря ти, пораснало вече дете. Не е мъртва. Отдавна я търсиш, а все я няма. – Хънтъра пребледня. Остана със зинала уста. – Моето знание не е заплаха. Аз съм само инструмент.
– Казваш, че дъщеря ми е тук!
– Да! – Ния вдигна нагоре ръце. Обели очи, както преди да заситни в жаравата. – Тя много съжалява. Тя е жива!
– Не може да бъде!
– Ей затова не ни е дадена тайната на Мирозданието. Ако я имахме, щяхме да го разрушим!
– Но как! Детето ми! – в очите на мъжа избухнаха сълзи. Светлина засия по гарвановата коса на Ния.
– Ако ще си говорим с духове, си тръгвам.
– Моят покрив са небесата – гласът на Ния стана метален, отвъден. – Твоя воля!
Полуизправен Хънтъра притихна. Сетне коленичи. Хвана главата си с ръце и онемя.
– Ти си тук заради детето. Скиташ в нощта.
– Слушам моя глас…
– Това е твоят глас.
– Имам ли полезен ход?
– Планетата няма, а ти питаш за себе си.
– Ако се махна?
– За глутницата няма огради. Ядат отвътре.
– Това е политика. Мразя политиката.
– Аз обичам земята си. Тя ми дава сила. Точно тук, на това място и точно сега. Ако не бях дошла, нямаше да го знам. Силата не идва, където и да е! Ще остана, за да я имам.
– Но как така?!
– Хиляди, изпаднали в беда, вървят насам. Виждам ги! Журналистката, която ще дойде за главата ти, ще ги повика. Тя е бездетна от години. Ще є помогна да има дете. На мене ще го кръсти.
– Не знам какво да кажа.
– Преди да чуеш за себе си, слушай за Анастасия, или Наса сте є казвали.
– Така беше.
– Аз живея в сянката на два свята. Ще ме наричат светица, а всъщност съм мъченица. Защо са толкова лоши хората? Няма само добри и лоши. Зависи на коя страница ще ги отвориш! Зависи!
Хънтъра очаква Ния да назове бъдещето му. Всеки иска да разбере какво ще стане? Страхът и любопитството – това е целият ни живот! Нестинарката преобърна представите на доктор Лина Бижева. Хънтъра не ще повярва лесно.
– Винаги съм знаел – казва той, – че над нас има висша сила. Дори да не я наричаме Бог. Тази сила е добра. Още от най-ранно детство…
– Виждам луната, морето… Ти си с жена. Това е майката.
Хънтъра притихна. Ния приведе глава. Затвори очи. Заговори трескаво и бързо:
– Луната е кървава и голяма. Морето – потайно и тихо. Вълни прииждат в нозете ви. Нощният, топлият пясък с гъдел се оттича под ходилата. Подаваш є ръка. Нагазвате голи.
Пред вас е пътеката. Водата, тъмна и лепкава, сякаш е медена. Носи ви над смълчаното дъно на залива. Над челата ви увисват звездите. Някъде по брега свети огън. Гори между два камъка. Върху ламарина свистят миди. Подскачат. Отварят черупки. Съска водата, която изпускат.
Съществувате като водорасли – сплетени и неми. Ти и Архиро. (Къде я откри ?) Градът е с фар и пристанище. По дъната на лодките се мятат сафриди. Под крайбрежните камъни тракат раци. Спотайват се скариди.
Излизате още по-голи и истински. Между дюните ти броиш звездите в очите й. Луната се кандилка едва. Слети и недействителни тази нощ сте посяли живот. Животът на дъщеря ви. Плодът ще зрее в утробата. По-мъдри от всякога, без да питате никого, сте се решили на най-важното. Сътворението. Сякаш сте богове.
Ти шепнеш в ушната є раковина. Тя, тъй гола и топла, предвещава безсмъртие за любовта ви. Заспивате с тази игра върху изстиващия пясък. Нейде среднощна певица припява:
– Слънцето изгрява над морето, дълъг ден ни престои.
Неумолимият изгрев не знае за вашите целувки, солените. Слънчеви зайчета се разхождат лекомислено над бездна от вода. Морето е накъдрено парвеню. Пазете децата. Дори неродените още деца!

Вилхелм се сгуши зад храста. Ловните му дрехи с цвят на дъждовник се сливат с гората.
Вълшебна тишина. В тишината капят листа и жълъди. Слънцето също капе през клоните на девствена гора. Цевите на пушката му правят зайче. Забелязва го. Обръща се да не се издаде чрез отблясъка.
Потъва в тишината. Подметки чупят съчки по-надолу. Следващата позиция е заета. Следи часовника. В уречен час се пускат гончета.
Затваря очи. Сякаш не е ловец, а дете в скута на майка си. Мирише на небе и земя. Упойващ дъх на ведрост и сила. Забравя за заредената пушка. И друг път се е отнасял. Веднъж позаспа. Подгонен глиган го събуди. Връхлетя отгоре му. Стреля във въздуха стреснат. Друг път в съня му изникна мечка. За този случай се разказва и до днес. Пак стреля, но напълни гащите. Не улучва вълк, наречен заради него „учебен“.
Лаят на гончетата го буди овреме. Бавно излиза от упойката. Има финансова къща. Има планина от пари. В неговата джунгла е уморително и задушно. Там трудно се заспива. И там се стреля, и там се мре, но не както тук.
Чува стрелба. Изтърваха нещо. Гончетата се заплитат подир лисица. Надхитрени са. Ако е имало още някакъв дивеч, той сега ще се изниже. Чужденецът е изведен на лов за сърни.
Вилхелм се вълнува, когато се готви да убива. По-добре е да го прави без мисъл. Сърцето му марширува. Диша дълбоко и тежко. Залепен е за дърво в края на склона. Храст го скрива.
Усеща по някакъв необясним начин – нещо идва. Чува копита по земята. Те спират преди да се изравнят с него. Не смее да мръдне. Още нищо не вижда.
Миг-два и животното тръгва. Подтичва и спира. Вилхелм вече е подминат. Зърва я в гръб. Нали казват: „Красива като сърна.“
Моментално прикладва. Стреля. Вмъкнал се е в секундата, която понякога дивото подарява.
Димът от цевите я скрива. Готов е да приеме, че не е улучил. Наистина я няма. Долавя хриптене. Дочува нещо като стържене на клони. Изскача от укритието си. Намира я още жива. Тя приритва с изящни крака.
Ечат викове. Чуждата завист го прави горд. Наобикалят го за снимка. Изпъчва гърди. Идва и Данчо:„Какво си улучил? Това не е сърна! Това е кошута! Има разлика, ей, има!“ Вилхелм ще плаща допълнително за погрешния изстрел.
Оставя пушката. Коленичи над Бързата красива кошута. Нещо силно и неумолимо я изпълва отвътре. Тя иска да му го каже. От окото й, обърнато към него, се търкулва сълза.
– Помниш ли как се появи – ужасът? – продължава Ния. – Наса се скри от света. Има само един изход. Да я изтръгнете от там. Тя губи душата си. Превръща се в сянка. Мъката ви мачка. Издирвате я напусто.
Защо е толкова безразсъдна? Изчезна без да се обади. Обърна ви гръб. Смятали сте, че е имала повече от един избор, повече от този избор, че въобще е имала избор.
Момичето е предопределено. Тръгва по жесток път. Защо стана така? Защо изчезна?
– Нещо се случваше с мен изведнъж – „Наска ми го казва, – Ния кимва към Хънтъра. – Не знам какво. Хуквах накъдето ми видят очите. (Да я спреш, все едно е било да изтръгнеш кокал от уста на вълк.) Озовавах се на различни места. Дремвах в канавки. Мишки гризяха връзките на маратонките ми. Ядях орехи.“
Изтичало е последното є време. Вие обикаляте в несвяст. Търсите полиция, учители, съученици, приятели, познати от квартала. Търсите в кафенета, дискотеки, кръчми, пицарии. Не е оставила никакъв знак след себе си.
Какви са тези сили? Какво е това проклятие? Освен мъка ви трови и подозрение. Архиро обвинява теб. Ти – нея. Губите дъщеря си. Наса ви загубва.
Включен си към напрежение, а бушон няма. Как да се изключиш? Тук е слабото ти място. Появило се е нещо, което те плаши. Не можеш да го надвиеш.
Не бихте загърбили момичето. Потъвате. Мракът ви поглъща. Ти смяташ, че на ръба не се издържа дълго. Момичето вече е изчезнало оттатък. Ставаш всяка нощ в тъмна доба.
Разбирате колко е самотно сърцето. Колко безсмислени са думите. Мъката е само ваша. Странични наблюдатели кълват изтървани подробности. Предъвкват чуждото нещастие. Разбирате какво е страдание. (Хората инстинктивно бягат от страданието. Искат да са сити и доволни, нищо да не ги безпокои.)
Виждам. Полицаят е отегчен. Тийнейджърка е напуснала без вест дома си. Седемнайсети случай за седмицата. Опулени родители, които не са си отваряли очите, когато трябва. Сега искат от полицаи с мизерен щат да им открият начаса скъпото дете.
– Ако не се върне до три дни, ще є намерите трупа някъде – казва го без да влага нищо лично. Въпрос на богата практика.
Виждаш го за първи път, а ти се оплаква. Жена му именно тази седмица се развежда с него. Вече е на петдесет и осем. Не е ли късно?
– Аз съм малко ерген, нали разбирате – изповядва се той.
Търпиш с надежда да отдели повече внимание на твоя случай. Пали си евтина цигара. Издухва дима в лицето ти. Кабинетът му е като килия.
– Обадете се отново на всички. Проверете навсякъде. От мене трупове да искаш. Всеки ден, всеки ден… – загрижено говори майорът. – Ще пусна съобщение за национално издирване. Дайте ми снимка и точни данни. За обява по телевизията сега не говорим.
Търсиш го след два дни. Не е започвал издирването. Стигнали до бой с жена си относно развода. Натрупал документи за обработка върху бюрото от последните дни. Я да видим къде са твоите?
Наса е без пари и връхна дреха. През деня времето е приятно, а нощите са студени. Предполагате, че момичето е наблизо.
А то е вървяло, вървяло. Все по пътя, без път в душата си. (Така е тръгнал Буда.) Тръгнал без да вземе нищо. Така си тръгваме всички накрая.
Буда не харесвал живота си. Станало му тясно и тръгнал. Внезапно. Които го познавали дотогава, решили, че е изгубен. Тръгнал да търси и да намери път. Свой път и път за другите.
Мисълта за Буда ви е успокоявала. Може би чрез Наса ще научите нещо повече за света, за себе си, за нея. За онова, на което не сте обръщали достатъчно внимание. Баналният ред на нещата е преобърнат. Нещо скъпо вече не ви принадлежи. Губите безвъзвратно. Съдбата на децата не е в ръцете на родителите им.
Българската и балканска светица света Петка също бяга от дома си. Това не го знаеш. Казвам ти го. Родителите я загубват в Константинопол. Търсят я дълго, удавени в скръб и печал. Изчезва за тях, за да се отдаде на Бога. Живее в пустинята на пост и молитва. Храни се с билки и роса. Това я отхвърля от семейното огнище завинаги.
Питаш се: „Не е ли изчезването на момичето бунт?“ Дотолкова ли сте излезли извън мярката си на хора? Дотолкова ли сте покварени? Сещате се за укорите й. Често ви е правила гримаси. Все за пари и само за пари говорите.
Вече бяхте готови да дадете всичко, което имахте, само и само мракът да ви я върне. Вие нямахте вина. Самообвинявахте се.
Мракът не се интересува от сметките. Той е невъзмутим.
Не сте ли осъдили момичето на същата самота, която сега изгризва вашите гърла? По-малко страдате за душата й, повече от накърненото чувство за притежание.
Сама под звездите тя се е борила отчаяно. Демоните са я обсебвали. Мислели сте за смъртта є като за най-неприличното нещо, което може да ви сервира. Ядосвахте се на глезотията й.
Само който е губил дете в мрака, знае колко ограбен, ограбен до дъно, може да бъде човек. В такива мигове майката и бащата съзнават дълбочините на сърцето.
Парализирани сте от страх. „Какво ще се случи?“

Ловният Данчо замества Хънтъра. Данчовото куче се казва Шейх. Викат му Шехи. То е професор. Ханс е довел приятели в България. Гончето е на години. Компенсира бързината с опит. Ловците му свалят шапка. Говорят му на „Ви“. Возят го на седалката до шофьора. Втори ден преследват диви свине. Уж немците четат следи по снега, а са все изпреварени. Стадото минава преди тях.
Данчо описва броя на свинете. Сочи посока. Назовава местности. Открива тайни пътеки. Ловците са уморени, измръзнали, омърлушени. Само Шехи мълчи задълбочено. От време на време лае. По какво? Никой не знае. Ханс духа в шепите да ги сгрее. Данчо предлага глътка мерло от манерка.
Търсят дърво за мишена. Данчо носи за такива случаи железен тас, надупчван многократно. Тасът е окачен на клон. Гората ехти. При истинския лов изстрелите са един-два. Свинята няма да играе хоро пред теб, докато я улучиш.
Данчо си познава района и кучето. Мисли как ще се отчете и пред Хънтъра. Казва сериозно:
– Професорът надушва нещо. Ще взема да го отвържа.
Ловците се оглеждат. Тъкмо да проговорят и Данчо вдига ръка:
– Никакви цигари! Никакво говорене! Ловът продължава. Преводача! Преведи им го?
Готвят се за последна стрелба. Изнервени са, за да бъдат адекватни, ако дивеч връхлети. Всички искат бързи печалби. Предпочитат самохвалство пред чаша вино. Не е възможно все с истината да се живее!…
Гончето Шехи е спасено от тази човешка болест. То лети. Те се превръщат в леден вятър, който го следва.
Не минава много време и се вдига кучешка свада. Дочува се и квичене.
– Малко е. Заклещил го е. Държи го на място. Дави го – предава телеграмите си Данчо.
Смрачава се. Зимният ден се стапя. Данчо взима със себе си най-младия от групата. Нарежда:
– Палете огън! Чакайте!
Гората се преобразява. В нея нощем е страшно. Огнените отблясъци правят лицата дяволски. Мракът зад гърба е катранен.
Има-няма половин час и чуват Данчо да пухти:
– Идвай да помагаш!
Влачат прасе. Четирите му крака са сбрани в едно. Вързано е точно като вързоп. Дори не е одраскано. Оглежда новата си компания хем с ужас, хем с любопитство.
Пред хижата е стогодишният дъб. Данчо прехвърля въже през клон. Вдига животното във въздуха с краката нагоре. Застопорява въжето. От прозорците на хижата се разлива светлина. Ловците се редуват да галят Шехи по главата. Банални комплименти. Той не се трогва. Колко ги е слушал.
Влизат на топло. Гончето остава под клона, вързано и то на свой ред.
Разгорещени след аперитива, ръсят лакърдии. Шехи е уловил кажи-речи петдесет килограмово парче с остра зурла и чевръсти крака. Същински реактив. Браво Шехи, ти си гений!
Данчо провокира:
– Искам облог!
Те нямат нужда от агитация. Излизат навън с пушки. Не се сещат за изненадата. Канчето ли ще целят?
Данчо сваля нерезчето на земята. Ловците са учудени. Нареждат се в кръг. Данчо завира под вървите острието на ножа. Шехи не спира да се дере. Трудът му ще иде напразно.
– Кой го удари – да го вземе! А?
Един замах и нерезчето ще излети.
– Дръпни се! Дръпни се! – командва Данчо. – Я да видим кой е по бърз!
Острието на ножа изскърцва по въжето. Шехи ще скъса каиша. Животното лежи миг – два неподвижно. Не вярва на очите си? Или иска да запомни тези осветени лица? Кръгът се разчупва. В абсолютна тишина излита. Гръмват възгласи. Шехи е кръвно обиден, Данчо – изумен. Не му приеха облога. Не му се извиниха. Вместо това го обграждат с внимание. Данчо се отрязва за чужда сметка.
– На лов ли? Никога с вас на лов! – заканва се той.
Хънтъра разказва на гостите историята на кучето Шейх. Гостувал им арабски шейх. Нямали слука няколко дни и гостът скучаел. Обявил състезание по бягане с награда. Така слугите му го развличали. За да има изненади, предложил да се включат и българи. Отзовал се Данчо. Надбягал всички, какъвто е сух и дребен. С част от доларите си купил професора. Кръстил го с необичайното име Шейх.

– На плажа си с Наса. Пяната на вълните гали нозете ви. Морето е равно, зелено. Облаците на хоризонта са тъмни. Мислиш, че на пясъка жито не вирее. Защо се появява тази мисъл? В каква връзка?
Ето ги следите. Следи на тичащо момиче. Стъпки на едър мъж. Твоите стъпки. Загадъчни трипръстови знаци на гларуси.
Виждам как в утринта капанчетата по плажа са без продавачи. По рафтовете – о, Боже! – много бутилки с престижни етикети. Какво ли наистина има в тях, че толкова се осланят на рекламата си? Колкото повече харчиш, толкова по-малко имаш. Колкото по-малко имаш, толкова повече харчиш. Кръговратът на самоизяждането, на загубената мярка.
Ето го! Момичето е седнало на пясъка. Гледа към морето. Миговете, които си изтървал. Наса е по къси панталони и тениска. Боса е. Облаците прииждат с мирис на дъжд.
Наса гледа към хоризонта. Взира се в нещо скъпо и близко. Все едно вас вижда след дълга раздяла. Или иска да ви види оттатък опасната за преброждане вода.
Момичето търси хоризонт.
Морето изтръгва душата й. То я всмуква. Тя моли да є върне изгубеното. Опора търси.
Губи ли нещо момичето в момента, или пък печели? Във всеки случай то не е поредното тяло на пясъка, загърбило своята свобода.
Очите на Наса са очи на човек, който тепърва открива нещо или пък се прощава с него.
Гларуси ловуват този ден край скали. По камъните личат тебеширени бразди от отходния им канал. От скалите се хвърлят на пирон или с плонж търсачи на силни усещания. Под навес до пусто училище са се скупчили наркоманчета. Принасят в жертва самите себе си. Гледат дълбокото и се дрогират от малодушие. И Наса е там!
– Не! Хиляди пъти не! – изрева Хънтъра.
– Била е там. Виждам я. Искала е да опита. Стои до момиче с капела.
Наса е направила крачка встрани. Само веднъж. Момичето с капелата знае нещо. То ще го каже.
Наса е жива. Ще се върне! В далечна чужбина е, но ще се върне! Нестинарката захлипа, зарида, а сетне взе и да вие.
„Да – каза си Хънтъра машинално, – вие като вълчица. Тая жена е луда. Да не би дъщеря ми да е бяла робиня?“
– Не съм луда, не съм луда! – изкрещя тя. – Сега си тръгвай! Уморих се. На пътя ти ще излезе сърна. Джипът няма да спре. Ще я убиеш. Не се кори. Така е писано.
Хънтъра настръхна. Тръгна замаян. Наистина сърна се хвърли под гумите. Дълго стоя с крак върху спирачката. Чувстваше се нищожен и жалък.

Чакат нерез. Снощи е засечен от гоначите. Ужасен лай се надига. Вилхелм се е скрил зад дъб. Отсреща е боровата гора. Каквото изфучи оттам – ще се катери по дерето. На ръба го чака той.
Две кучета вече излитат от гъсталака. Третото е подгонило лисица. Тя е с опашка като къделя. По петите є е. Значи иде ред на глигана. При свинската гонка лисиците из-скачат първи.
Тя се носи към неговото дърво. Колко пъти досега е мечтал за лисица, а тя все го е подминавала. Тази иде право в торбата. Много е близо. Различава цвета на козината й. Ако стреля, мисли си той, ще уплаши нереза.
Измъква се зад дървото. Показва є се. Дано се стресне и кривне. Навела е глава надолу и тича. Среща ли са си уредили? На три-четири метра е и пак не го забелязва. Кучето е изостанало в ниското. Най-после очите им се срещат. Озадачават се взаимно. Все едно Вилхелм ще я фотографира. Прикладва с отдавна освободен предпазител. Тя не се плаши. Кога друг път е виждала такъв тип?
Накрая той се предава на ловния си инстинкт. Натиска спусъка. „Майсторлъкът е да не избързаш, ама и да не се забавиш“ – спомня си Вилхелм Данчовите инструкции.
Фъ-ъ-ъ-ъш! – се чува. Оловото щръква от цевта. Тя оцъкля очи. Обидено се завърта кръгом. Хуква презглава. Кучето е успяло в залисията да приближи.
Тънка струйка дим се разнася към небето. Вилхелм е в капан. Бре! Бре! Бре! Ако дръпне затвора, може да експлодира барутът, останал в цевта. След бързи колебания отваря пушката. Бяло облаче като от цигара се понася от нея.
Мъчи се да измъкне оловото с върха на ножа. Не и не! Отсича тънка пръчка. Мека е. Огъва се.
Защо пи снощи? Защо взе този стар патрон от Данчо? И Хънтъра го насърчи. Как защо?! За слука!
Какво вижда? Кучетата следват нереза на почтително разстояние. Той мързеливо се тътри. Почти не им обръща внимание. Глигите му се белеят трофейно. Вилхелм вика, колкото му глас държи. Размахва пушката със стърчащото олово. Глиганът му хвърля поглед. Спира. Какво прави Вилхелм ли? Поздравява го по този начин. Ще се разминат и никога няма да се срещнат. Така си мисли.
Нерезът продължава към него. Сякаш по дирята на лисицата върви. Ловецът се скрива зад дървото. Хуква. Още обикаля в кръг, когато чува:
– Удари спирачка бе човек! – бяха дошли гоначите.
Кучетата обидено го изгледаха от глава до пети.
– Защо търчахме? Защо се вряхме под глигански зъби? На мен червата ми се влачат, а той поздрави раздава – като че ли изпищя удареното куче.
Вилхелм разтърка очи. Така беше. Влачеха му се.













6.
Един щъркел преследва Хънтъра още от детството му. Щъркелът е с превързано крило. Клюнът му се е проточил от перваз на прозорец. Другото крило е непохватно разперено върху маса. На нея е опрял лакти мъж с очила. Пише. Взима си работа за вкъщи. Попълва документи. Чиновник е. Жена му скоро умря от рак. Двама самотници в пуста къща.
Чичкото разрешава на малчуганите да докоснат с пръст щъркела. Те са щастливи. С ощипани от студа бузи падат в снега като застреляни. Щъркелът ги съзерцава загадъчно. Чичкото неуморно попълва тефтери, прегърбен над масата. Той по същия начин се храни. Събира трохите в шепа. Гълта ги с отметната назад глава.
Напролет щъркелът на съседа умря. Той изхвърли трупа му в кофа за смет. Хънтъра си спомня стърчащи към небето крака. Появата на щъркели го изпълва с тъга. Нещо хубаво е дошло. Както се е появило, така неусетно ще си иде.
Щъркелите винаги заминават.
Хънтъра шофира към морето. Дали ще открие момиче с капела? Дали то въобще съществува? Щом си в беда, се хващаш за сламка.
Горят стърнища. Щъркели под строй вървят по петите на огъня. Клюнове-пинсети измъкват живи твари. Неподготвени и в паника са червеи, мишки, скакалци… Птиците му приличат на пожарникари с бяло-черно-червени униформи.
Друг път ги зърва стегнати за път. Разсеял се е. Зяпа встрани. Предната му гума пропада в дупка. Бързо се приземява. Няма време да реагира. Смок е пресичал асфалта. На огледалото за обратно виждане забелязва. Тялото му е в гърчове.
Щъркелите го разсеяха. За първи път ги среща такива. Сториха му се отвъдни. Стотици на брой, потънали във високи и сухи треви. Виждат се само шии и клюнове. Някакъв невероятен строй. Съсредоточени и мълчаливи са. Един до друг, един до друг. Нищо не ще ги разколебае. Нищо не ще ги спре.
Поспрели за малко пред път. Хънтъра бърза да се отдалечи. Толкова сериозни птици не е срещал.
В друго време по тия ловни полета, пак през есента, видя десетки зайци. Някакъв заешки панаир. Те пък какво обсъждат? Живо кълбо в нивата.
Измъкна се да не ги смути.
Върви под далекопровод. Жиците жужат като кошер. До стълб намира два мъртви щъркела. Било е преди време.
Житото в нивата е ожънато. Сламата е оставена на дъждовете. Често се случва през последните години. Сега е влажна. С вдигането на слънцето съхне с пукане. Все едно някой стъпва връз нея. Мъртвите щъркели го настройват мистично. Озърта се. Сам е. И не е!
В края на гората пасе млада кошута. Тя остана без майка. Неопитна и непредпазлива е. Намира се в обсега на пушката. Пасе неподвижно, не се оглежда. По всичко личи – не е обстрелвана досега.
Въздухът се затопля още. Някой стъпва зад гърба на Хънтъра. Върви край него. Върви пред него. Като че ли щъркели стъпват с тънки крака. Завират клюн. Правят разбор и на онова, за което хората не ще се сетят.
Хънтъра вярва, че не е сам. Някой го наблюдава постоянно. Това изнервя. Вижда източени шии в жълти треви. Още ги подозира. Него са чакали. Него са следили с крайчеца на окото. Уж между другото, сдържано и недостъпно.

Утрото над камъшите е бледо. Облаците са размити. Слънцето розовее едва. Хънтъра посреща разсъмването с измръзнали крака в ботушите. Появи се мишка. Доближи бомбето на ботуша му. Изучава го. Тя го разсейва. Оттатък камъшите езерото ври. Първи се изнизват черни ята гарги. Вдигат се корморани. От няколко дни времето е ясно и топло. Необичайно за този ловен сезон. Гъски хвърчат като самолети. Недостижими са за сачмите.
Ловецът следи небето. Мишката гризе нещо до краката му. От време на време той хвърля поглед надолу. Чуди се. Защо е толкова непредпазлива? По-нататък са другите ловци. Един от тях надува свирка. Тя имитира гласове на патици и гъски.
Вече няколко хвъркати композиции се изнизват. Нетърпелив изпразва пушката си автомат безсмислено. Птиците трепват. Дори не се отклоняват от пътя си. Утрото просветва все повече. Небосводът синее нежно. Над ловеца кръжи мишелов. Оглежда наоколо. Мъжът се озърта като грабливата птица. Мишката е потънала в земята.
Гъските излитат на талази. Отдалеч дългата им плетеница изглежда като набързо начертан камшик, концентричен кръг или прекъсната и недовършена вълнообразна линия. На другия бряг стрелбата е учестена и безполезна. Сачменият вятър отминава. Птиците отново заемат своя перфектен строй. Нареждат се по старшинство след водача. Пътуват заедно. Дългите им шии са опънати от нещо неотразимо. Напред и надалече ги тегли то.
Ловецът е сам с пушката си. Тя е ледена и посребрена от тънък скреж. Те бръщолевят и се суетят, преди да излетят. Този шум е музика за неговите уши.
Откъм пусиите на ловците се изнизват пет едри гъски. Минават ниско над камъша в боен строй. Ескадрилата набира скорост. Сега са уязвими. Чужденецът гръмва прибързано отдалеч. Хънтъра сваля пушката с въздишка. Прелетът е на привършване.
Вече няма смисъл да се крият. Събират се около джипа. Хапват хляб, сланина, орехи и вино. Подхвърлят празна бутилка. Не могат да я улучат. Заиграват се. Харесват руската едноцевка магнум. Хънтъра им я дава. Чужденците са оставили своите пушки в колата.
Един засича бутилката и я пръсва.
Някой от групата забелязва идеща право срещу тях самотна гъска. Ловците викат. Втурват се към пушките си. Едноцевката е моментално заредена. Гъската е вече над тях. Продължава невъзмутимо да гребе. Маховете є са ритмични и позабавени. Тя не издава никакви звуци. Не се надява да я чуе някой, нито някой да я догони.
Накъде пътува тогава самотната гъска? Някой се изхили. Може би това е бабата на петте изтребителя, дето отбръмчаха преди малко. По този повод хората цъкат с език. Гъските живеят до деветдесет и повече години.
В акварелното небе гъската е симпатична. Тя е самотен бегач. Пред нея е хоризонтът на още един дълъг ден.
Пушките загърмяват почти едновременно. Птицата лъкатуши един-два пъти. Прилича на човек с изтръпнал крак. Той току-що става от масата и залита. Отдавна се е научил да ходи. Тя бързо влиза в крак и отминава.
Посрамените стрелци дебнат други гъски в нивите. След две села намират ято да пасе. Колата се приближава. Стрелят като на заря през прозорците, без да слизат. Гъските са извънредно предпазливи.
Мъжете пътуват към резервата. Утре ги чака едър лов.
– Спри! Гъска край локвата! – извика чужденец.
Хънтъра слиза. Подритва оплескан с кал вестник. Само въображение на ловец може да го вземе за ранена гъска.
Нататък срещат друг джип в друга нива. Други мъже стоят и пушат. Гледат към небето. Патиците и гъските все се измъкват. Ловците мечтаят за сняг, вятър и мъгла. За къси, точни и бързи изстрели. Тогава птиците са принудени да летят ниско. Звездите вече гаснат в утрото.
Самотната гъска се усмихва с ъгълчетата на човката си. Тя се е смалила колкото троха. Прелита над дом на психично болни. Двамина са излезли пред варосана и кажи-речи съборена сграда да отпият глътка слънце. Добре познатите на доктор Лина Бижева пружинени легла с изпражнения по тях. Голи стени с откъртена мазилка. Прозорци със заковани на кръст дъски. Покрив, от който се сцежда небето. Под него са директор, журналистка, генерал, поет… Един е паднал и рита. Друг е яхнал пръчка.
Стърчат оглозгани скелети на кооперативни сгради. Нямат покрив, нито тухли. Дупките по пътя, над който се вие гъската, са големи и пълни със замръзнала вода. Обстановката е като военновременна. Няма как да подминеш разбитото или ограбеното.
Птицата носи своята посока в главата си за разлика от хората. Те имат нужда от указателни табели. Иначе се объркват. Самотната гъска наистина е стара. В добрите си времена води хиляди свои посестрими. Постепенно с годините мина стъпаловидно назад. Тази сутрин се озова извън композицията на ятото.

Венера блести върху потъмняващо небе. Поникват звезди. Ловците вдигат очи. Чакат нощния прелет. Из балканско шосе фарове дълбаят лепкав мрак.
Водата по брега на язовира е замръзнала. Тънка ивица край самия бряг блести разтопена. Вечер идат да пият чакали. Дупките им в камънаците наоколо са много. Там преди месец живя заек. От него не остана нищо, дори късче от пухкавата му кожа.
Пушките са преметнати през рамо. Ловците са без куче, импровизират. Ако имаха, то би чуло ятото първо. На тях сега им се чу, но тъй, като че ли им се е причуло. Не са сигурни. Някакви далечни позивни.
Идва усилващо се свистене. Най-после махове на крила разцепват въдуха. Изведнъж от мрака излизат стотици гъски във величествен строй. Идеално подредени са под формата на буквата V. Търсят място да нощуват. Пушките се целят напосоки. Не се надяват да откачат гъска от небето. Ятото отминава.

Минават и заминават. Някои падат край ивицата с вода.
Пришълците имат скъпи пушки. Чува се единично позвъняване. Телефонът горе заработи задъхано и тревожно. Самотна птица прелетя ниско. Разбира се по звука. Тъмнината я прикрива. Новодошлите се озъртат във всички посоки. Сякаш са полазени по гърба от нещо. Забелязват източената є шия. Нещо далечно и необяснимо продължава да я влече към хоризонта. На повече от изстрел разстояние е тя. По-високият чужденец има патрони с концентратор. Решава да си опита късмета.
Гъската се откъртва от звездния свод. Тупва в черна нива. През деня нейни посестрими кацат тук и пасат.
Премина хиляди километри. По пътя є ловните дула са само една от опасностите, може би не най-голямата. Случаен изстрел я събаря край балкански вир. Водата му отгоре прилича на плюнка. Прегръща земята най-сетне. Няма да я намерят. Перото є няма да украси ничия ловна шапка.
Стреляли са по нея от страст, по навик. Нелепа и неочаквана случайност, наречена живот. Заблудената сачма на съдбата я преследва от самото є раждане.
Стрелците се чувстват неловко. Птицата е свалена от вечния въздушен коридор напусто. Чакалите, лисиците, кучетата може би ще я открият.
Ловците си тръгват със съжаление. Стъмва се съвсем. Улавят се далечни позивни. На съседен язовир стрелят в небето от скука. Ново свистене на крила се усеща над главите им. Не се сдържат и пукат отново.

Хънтъра е прегърнал пушката си. Пазачът не го забелязва. Небето е притъмняло. Гъст сняг се ръси. Хънтъра се е омотал в бял чаршаф за маскировка.
– У-у, Хънтър, ти ли си, бе? Отде изскочи?
– От земята! От зе-мя-та! Ха-ха!
– Шшшт! – пазачът сочи пикиращо ято. То пада във водата.
Разделят се с потупване по рамо. Хънтъра – натам. Пазачът –нататък.
Прикляка в храсти до брега. Прилича на пряспа сняг. Престава да съществува. Дъхът му размръзва бучици сняг по мустаците.
Чува се свистене. То идва отзад. Улавят се обичайни птичи подвиквания от водата към небето и обратно. Снижават под носа му.
Два изстрела – две патици. Презарежда целият в слух. Пак два изстрела – пак слука. Мръква, а не му се тръгва. Снегът свети. Утре ще доведе чужденците тук.
Вади дървена свирка примамка. „Па! Па-па-па! Па!“ Прави се на мюре. Вкочанен е. Левият му крак е изтръпнал. „Па-па!“
Забелязва силуета на пазача край брега. Прибра се на топло. Мъчи го ревматизъм.
„Па-па!“
Вместо по небето усеща движение по земята. Свирката му дърпа нещо към него. Тъй както е с изтръпнал крак и с насочена към шума пушка, гърми, без да става.
Разкършва се. Зъзне. Уловът тежи. Утре ще търси в храстите.
На другия ден намира замръзнала лисица.
Пазачът му иска на заем маскировката. Подарява му чаршафа. Нощта озарява снега.
Язовирът е сълзящо око. Птици плуват из него. Ловци надничат. Самолюбуват се. Стрелят и съчмите им са като прах в окото. Патици често се измъкват.
Бръсне леден вятър.На храст са накацали дребни перушинести твари. Гладни врабчета. Вятърът ги брули. Смалени са като стотинки. Залезът е червен и топъл в далечината. Всичко останало е сиво-синьо. Стотинките не мръдват. Хънтъра, ако иска, може да си напълни джобовете с тях. И те ли наблюдават с безразличие как смъртта преследва живота?
Не са ли героите водевилни? Патици, които пищят и непрекъснато се измъкват. Ловци, които не улучват и непрекъснато се хвалят.
Къдрави вълнички гонят в окото последни лъчи. То е готово да замрази слънцето в себе си след миг.

Заек гледа от високото към суетния път, към града, към комините на изоставения огромен завод. Сврян е в бодливи, черни тръни. Свит е на завет в треви. Топли се и наблюдава. Никой няма представа, че Заека е там.
Когато хората знаят, че са наблюдавани, те държат да изглеждат добри. Все ще скрият нещо от другите и от себе си даже, за да бъдат видени в добра светлина.
Нощта помага на човешкото племе да остане незабележимо. Да потъне в лабиринта на своите тайни. Природата е обзета от надежда, от паника. Подир тази нощ идат други, други нощи. Иде нещо хубаво и добро.
Откъде ли ще слезе то? Какви ли ще са отпечатъците му по снега?
Заека трие мустаци. Очите му се насълзяват от режещ вятър. За първи път, откакто се засели на този баир, се чувства толкова самотен.
От пътя иде мирис на бензин. Съскат гуми върху леда. Скърцат ламарини.
Заека се страхува от себе си. Става импулсивен и неразумен. Самотата му отключва нови сили. Вятърът сменя посоката си. Свири жестоко. Заека крие муцунка в лапи. След вятъра долита вой на чакали. Скимтят кучета, натирени от човеците. Също като господарите си убиват умно и безжалостно. В такива мигове Заека съвсем се събужда на своя пост. Няма да забрави! От наблюдателницата бди за своя живот. Не една и две кожи треперят из храсти и тръни сега. Тези кожи знаят колко е лошо да се главозамаеш. Да потънеш в размисли за света, забравил цената на твоята собствена кожа.
Гладът на чакалите и кучетата е делови. Този глад от хилядолетия не понася сантименти.
Заека завижда на добре скроения човешки свят. Бил е преследван на хайки. Мирисът на барут не е за него дума от читанка за първолаци. Въпреки това нещо го влече към хората сега.
Надава ухо към вятъра. Усеща как сърцето му бие лудо. Снежна белота прави пътя до града лесен и бърз. Не може да заспи. И на поста си не може да остане. В леговището си е неуловим, невидим, недосегаем. Недосегаем за смъртта. От тази мисъл Заека потръпва. С върха на всеки косъм, с цялото си кожухче чувства тържеството на живота тази нощ.
Заека гризе мустака си. Това не е добър знак. Прибира уши назад. Леко подсмърква.
Излиза от прикритието си. Прехвърля билото само да огледа. Снегът е замръзнал. Минава на сигурно. Пропада и в преспи, навети от вятъра. Затъва до уши. Драска, докато се измъкне.
Накъде е тръгнал и защо? Не е ли той един заек, който полудява от самота? Не е ли безразсъден? Не се ли превръща в лесна плячка? Последната възможност е ненавиждал най-много от всичко в живота си. Всеки един ден може да се окаже плячка, но поне да не бъде лесна и глупава.
Тъй, разколебан, насред път, Заека е погнат от чакали. Заешките кожуси си рекоха за своя щурав събрат: „Така му се пада!“ Те мразеха в този момент мечтателите. Бяха сто процента сигурни, че не той, а те, благодарение на реализма си, ще доживеят светлото утро.
Чакалите се появиха зад него. Зад измършавелите им и пъргави гърбове, зад свирепата им себичност остава наблюдателницата. Нейната безметежност и дълбокомислие, нейната невидимост и недосегаемост са вече недостъпни за Заека в полунощния час.
Така чакалите му помогнаха да забрави колебанията си. Да надвие страха от техните челюсти. Тежките им тела затъваха в снега по-често. В миговете на най-голяма опасност за живота си Заека изпитваше необяснима сигурност. Ще оцелее, няма да пропадне, няма да бъде изяден. Все някак ще се докопа до нечия ограда в човешкия град.
Тича уверен в безсмъртието си. Заобикаля, прескача разпилени тръни в полето. Без да ще си спомни онези думи за злата зимна песен, за вихрите, дето гонят тръни в полето. Те вече са преживени и описани, нали?
Съвсем се стресна. Нима от тогава до сега нищо в съдбата на тоя народ не се е променило?
Разбра, че е потънал до уши във времето и че и времето е в него. Зад него са палачите, пред него – красива и неразгадана тайна.
Въодушевен издраска по леда на замръзналия канал край пътя. Под неговите ледове намериха смъртта си сенките на чакалите.
На пътя Заека видя идещи фарове. Те го заковаха на платното. Беше едър, смел Заек, поодраскан от ледени късове и тръни, запъхтян и въодушевен. Един такъв внезапен и красив, със замръзнали капчици по ушите. Спирачки изскърцаха. Гуми затанцуваха.
Хънтъра едва не се обърна с джипа в канавка.
– Виж го ти него! – изсмя се той щедро подир отдалечаващия се Заек. – Наслука, приятелю!
Снежни трохи се разпадаха от веждите, мустаците и брадата му. Капчици сняг попиха в устните. Облиза ги.














7.
– Не пипай пушката, Мери! Не я пипай! Don’t touch the rifle, Mary! Don’t touch it!
Мери бе зад гърба му, отхвърлена от изненаданата в гъстото мечка. Жената все пак протягаше ръка. Нито една от мечките, убити от нея досега, не прояви подобна дързост. Заобиколени от кучетата, те спираха. Сядаха озадачени. Размахваха лапи. Оглеждаха се безпомощно. Повечето от тях бяха застреляни в тази поза. Мери не знаеше, че това са мечки, внесени за разселване. Късно се разбра, че експериментът е неуспешен. Животните, отглеждани в клетки, трудно се разделяха с човека. Те винаги намираха повод да се върнат при хранилките. Въртяха се близо. От хора и кучета не бягаха. Чужденците не знаеха. Блазнеше ги скъпият трофей. Снимката с мечка. Хънтъра и хората му ги разкарваха дни и нощи уж в търсене на бърлоги. Имаше и диви мечки. Независими и непредвидими. Една такава изненада сега Мери. Хънтъра нямаше никакво време.
– Защо всичко, до което се докосна, се сгромолясва? Защо губя всичко, което обичам?
– Ти никого не спаси! Не си спасявал дори сърна!
След въпроса, който го следва като хрътка през годините, дойде и натякването на Ния. Защо му го каза? Защо искаше да го предизвика?
Минават през него мисли като полъх, като сянка на птица, забързана към спасението си, кога след нея лети ястреб.
Зад Хънтъра бе целият му живот. Внезапно почувства тежестта на годините. Щом застана между Мери и мечката, той го съзна. Този живот не беше оправдание за убийството на поредната мечка, макар и по-опасна от предишните. Можеше да го стори майсторски и за миг. Съзнателно изтърва удобния момент. Сам се постави в капан. Мечката нямаше път назад. Иска или не иска, тя ще мине през него. Хънтъра мислеше, че е ловец от друга, по-висша класа. Ще изяде ли мечката лошата ни мащеха – съдба? Беше дошло времето да провери. Дали е уязвим от собствения си страх? Мечката ще му го покаже. Тя надушва страха. Тогава напада яростно. Ако си спокоен, имаш шанс. Тази мечка беше непредвидима и умна. Сякаш години го бе чакала, за да отмъсти за другите, лесните. За добре изтъргувания им живот. Той отгатваше възмездието. Не бягаше от него. Искаше да се разплати най-сетне.
Хънтъра не помисли да използва и ножа си. Просто застана пред Мери и потърси очите на „Фу“. Те бяха разярени. Въпреки всичко мечката би отстъпила, ако имаше накъде.
Пътят є минаваше през него. Той бе готов. Мери лека-полека се измъкна. Данчо и Ахмед я издърпаха. Чувстваше погледите им в гърба си.
Мечката се изправи и изрева. Той също изрева. Ревът идеше отвдън земята. Тя го прегърна. Той също. Затъркаляха се надолу. Не беше подозирал у себе си тази първична сила.
Не теглеше късмета си на кантар. Неведнъж бе мечтал да умре в битка със звяр. Да умре по време на лов, а не от старост и притеснения за скапания си живот – къде ще живее и какво ще яде.
Трошаха се стъбла. Търкаляха се камъни. Ахмед не сваляше око от оптиката. Можеше да убие „Фу“ и да спаси Хънтъра. Не беше сигурен дали куршумът няма да е един и за двамата.
Тя искаше просто да мине. Ако минеше през Мери, край с Мери. Ако мине през Хънтъра, все пак остават малки надежди. Ще кажат, загинал по време на лов, за да спаси гостуваща чужденка.
Мери прибърза, подведена от стандартното поведение на предишните мечки. Защо Хънтъра не є издаде тайната? Защо казваше, че я обича? Беше ли искрен?
Ствол на вековен дъб ги спря. Дъбът остана невъзмутим. Зашеметената мечка отблъсна човека от себе си. Скри се, обелена и натъртена. Хънтъра въобще не я видя. Той усети земята с лакти. Краката му бяха изтръпнали. Обърна се с мъка по корем. Облата є задница се скри в шумата. Боляха го всички кости едновременно. Дишаше трудно. Кръв се стичаше край ухото по бузата. Мечката го беляза с лапа да се знае и помни днешният ден.
Измъкна ножа и отряза копчетата на елека и ризата си. Сякаш разпра себе си. Хората хукнаха към него озадачени от движението му. Пак легна по гръб. С всички сили пое въздух. Въздухът не му достигна. Хубаво искаше да поеме. Засили се, отвори уста. Падна в несвяст.

Усещаше тежест и болка. Нямаше паника, нямаше страх. Някаква канара го затисна. Знаеше, че в крайна сметка ще издържи. Лошото няма да се случи. Стига да отмести канарата. Това е то „Fair play!“, това е то „Честна игра!“
Някои оживяват след схватка с мечка. Умират след това. Топят се, изсъхват. Вътрешният им страх ги изгризва.
– Дали тя го пощади, или той я надви? – рече на глас Ахмед.
Никой не го чу. Обикаляше край вековния дъб и търсеше ботуша на Хънтъра. “Аллах пропусна да преброи още един ден. Не го прибави към сметката му.”

Ния слага компреси на челото му. Прави плавни кръгове с длан, обърната към стомаха му. Не го докосва. Около пъпа се вихрят злите сили в тялото.
– Боя се за душата му, доктор Лина – казва тя. – Този човек е силен, но с изтерзана душа. Играта на лова, играта на живот и смърт вече не му е интересна.
– Нарича се депресия, отчаяние. Обикновена химия. Недостиг на едни елементи за сметка на други – обади се като ехо доктор Лина.
– Не. Той иска да умре. Да стигне по-бързо до дъщеря си. Тя не е там, където той я търси.
– А къде е?
– Аз я виждам. Наса е жива. Жива!
– Ти го убиваш, мила. Той вече се е примирил. Сега преобръщаш душата му.
– Ще издържи. Ха-ха! Беше ловец, сега е дивеч – гласът є стана метален.
– Пак ли кучетата на мрака? – замислено рече доктор Лина.
– Отгатна! – кресна Нестинарката. – А сега се махай! Остави ни сами!
Тези изблици на Ния плашеха лекарката. Нестинарката пребледнява. Твърди, че я посещават духове на мъртъвци. Мъртвите живо се интересуват от земните работи. Понякога є помагат. Друг път є пречат. Тя говори с тях. Изпълнява желанията им. Те є нареждат какво да сторят живите, за да омилостивят мъртвите.
Два уж безвъзвратно отделени свята. Говорят си чрез нея. Тя – в сянката на световете.
Ния стана нестинарка, когато подпали дома на родителите си. Живееха на село. Беше седемнайсетгодишна. Подхлъзна се. Падна в празна яма за вар, покрита с пръти и найлони. Удари главата си в камък. Седмици бе в несвяст. След това огънят я обсеби. Тя и досега няма обяснение. Нямат го и околните. В транс разсипва жарава върху черги. Захвърля чорапите. Нагазва.
Майка є пищя като смачкано в ръка птиче. Бащата падна на колене и се кръсти, докато припадна. Ния тръгна по чужд за хората път. Много пъти я връщаха в дома й. Много пъти тя се хвърля в огъня. Последния път я задържаха дълго. Огънят продължаваше да я иска. Връзват я. Силата му става и нейна сила. Ако нещо я спира, тя чупи и събаря.
Лекарите нямат мярка за нея. Доктор Лина не пожела да поеме отговорност за общоприетото невежество. Ния е напрегната, нервна. Свръхнапрежение сломява крехкото тяло. Дремва по час-два. В минали времена би била жрица, пророчица. В днешните – предопределена за психодиспансера. Унищожена глупаво, но законно. Ханс обеща да я заведе в Германия, след като му предсказа. Ще намери млада жена, ще има син от нея. Как ли ще я открия? – смее се той.
Лекарите ще го потвърдят. Ния поставя диагнози. Лекува с биополе. Безпомощна е на себе си да помогне. Своето бъдеще не вижда. Убедена е. Силите ще є отнемат проникновението, ако взема пари. Не на всеки обръща внимание. На Мери например отказа.

Хънтъра не познаваше болестите. Нямаше видими рани по него. Ния не позволи да му дават лекарства. Бра билки. Вари чайове. Държа го гладен.
След седмица той се освести. Без никаква връзка го каза:
– Разбирам всичко в странна яснота.
– Гладен ли си? – пое приказката доктор Лина.
– Къде съм? – попита той.
– Скрихме те – отговори лекарката.
– Вече не е същият – уточни Ния. – Няма да го познаят.
– Какъв е? – поинтересува се Лина.
– Без угризения. Свободен!
– Нима?
– Сега се пази от него. Има рядка дарба да опитомява. Тя е потискана, забравяна. Ще се влюбиш в Хънтъра. Не просто харесване, както е сега.
Доктор Лина се изчерви.
– Прекаляваш – каза. – О, Боже! – не издържа докторката.
Тя е сама срещу неизбежно страдание. То ще продължи дълго. Ния каза: Мълчаливата, Кукера и Генерала ще се оправят. Девет години няма да имат истински приятели.
Девет дълги години предстояха. Как ще издържат гнета на мъката? Дните в селото на майка є отлитат. Захладнява. Кукера се загръща с избеляло червено перде вместо наметало. Доктор Лина не е като Хънтъра. Той добива своята сила от слабостта на другите – хора или животни. Те не могат да са като него. Той има власт над тях. Пътят му е тържествен и горд. Сега мисли как да му спести унижението. Спасяван е от жени, които не могат на себе си да помогнат.
Ния знае. На Хънтъра е дадено много и той е задължен на всички за това. Мери забелязва същото. Всеки път тя долита от своя мегаполис наелектризирана, заредена с надежди. Иска силата му единствено за себе си. Доктор Лина го приема без условия. Пропаднал мъж или герой, той е просто човек. За нея здравите са еднакви. Болните са по-различни. В болестта си ловецът също е изключение. Сега Архиро би го съжалила. Хънтъра никога не е бил мъж за съжаление.

Те се отблъснаха един от друг. Тя му обърна гръб. Рече си:
„Ти пък откъде се взе!“. В смисъл: „Какво общо имам с теб?“ Докато се търкаляха, той усещаше как бие сърцето й. Тя също чуваше неговото. Мечката го възприе като товар за отхвърляне.
Бутна го да мине. Той я прегърна. Това наистина я уплаши. Човекът се наклони, щом я обхвана. Камъни и пръст под краката им се сринаха. Сурнаха се в общо кълбо – мечка и човек. Инерцията им ги запрати в ниското.
Там „Фу“ скочи като ужилена. Побърза да се отдалечи от ловеца.
– Не пипай пушката, Мери! Не пипай пушката!
– Ти никого не спаси! Не си спасявал дори сърна!
Увит е в одрани от Ахмед овчи кожи. Хънтъра спи ден подир ден, нощ подир нощ, седмица вече. Сърцето бие. Брадата расте. Нищо не яде. В несвяст е. Поти се.
Мери плаче край него. Човекът е за рентген. Може да е с вътрешни разкъсвания. Обелен и натъртен е. Мери настоява преглед. Той се отказа от лекарски услуги. Нека остане тук, под небето. Тук, щом еделвайсът се роди, опира чело в облаците. Червеят и сто години да пълзи, не ще изпълзи пътя до високото. Зелените котешки очи на Мери го поглъщат. Мъж на честта! Как да є каже истината за мечките? И трябва ли?

Хънтъра се възхищава от съвършенството на природата. Съзнава – не може да е като нея! Тя не се вълнува. Тя е строга. На всеки стоварва безотказно отговорността му. Няма втори шанс. Няма милост.
Човекът е склонен да прости. В неговия свят има място за мъничко оправдание. За бележка под линия. На човека все не му стига времето да се обясни.
Изглежда, че не сме само деца на природата. Носим нещо повече и нещо друго. Спомня си Вилхелм. Ловецът е потънал в угризения след изстрела по Бързата красива кошута. Разказва на Хънтъра немска легенда за дълго преследван елен. Еленът се качва на висока скала да дири спасение. Ловецът е силен и неуморим. Измъкването на животното – невъзможно. Убиецът и жертвата са пак един срещу друг. Тогава между рогата на елена засиява кръст. А на кръста – подобие на разпънатия заради човеците Христос. Ловецът е изумен. Захвърля оръжието си. Никога повече не посяга към него. “ И ние имаме подобно предание”, сеща се Хънтъра. Ръцете на Вилхелм треперят. “Ако срещна Елена, който винаги идва, какво ще му обясня? Защо го направих?”
Хънтъра мечтае да се яви пред Бога, хванал дъщеря си за ръка. Той няма да я остави, каквото и да му струва. Защо стана така с нея? Защо всичко, което познаеше обичта му, се разсипваше на прах? Защо? Искаше Анастасия да е при него, а не да е изхвърлена от сърцето му, от дома му, от света на живите…

Нетраен е светът на живите. Духне вятър и отлетиш в небитието като глухарче. Дори мястото ти не те помни. Бил ли си, или не си бил? А и защо ли си бил? Космосът е сбран зад челото ни. За тайните на Мирозданието ключът е у нас. Ще познаем ли себе си? Ще открием ли някога пределите на душата си? Ще намерим ли пътищата, които водят към тях?

Защо се разминаха с Архиро? Тя не разбира онова, което извира от самата му същност. Прави го радостен и прекалено самоуверен. Пред очите му е разплаканата Наса. И тя не иска онези диви гълъби – гривяците, да загиват. Те са бързи и предпазливи. Пикират небрежно за секунди. Рядко майсторство е да им откраднеш мига. За детето по някаква зла магия птиците падат от небето в кръв. По вина на неговия баща.
Ужасени са очите й. Тя съзнава необратимото.
Ето, погали ги – подава є той още топлия гълъб.
– Искам ги живи! Защо им взе небето?
Беше минал през различни периоди в лова. Този го помнеше още.
Не вдига оръжие по задължение вече. Гледа да се измъкне. Да прехвърли товара на Ахмед, Данчо… Посочва екземплярите за отстрел. При подборния лов се чистят стадата от албиноси, от елени с недоразвити рога. Негодните се осъждат на смърт. Той ги осъжда. Върши го прецизно, професионално. Само онези с трофейните гени ще имат привилегията да се чифтосват и множат. Дълъг е пътят. След поне три поколения животни може и да се появи рекордният и скъп трофей. Оглежда стадата с бинокъл дълго. С това удължава живота на обречените още малко. По кой закон грозните следва да мрат? Красивото да живее – такава е човешката естетика. Природата дава шанс само на функционалното, жизненото. Съвсем друга красота! Не се ли превръща ловното стопанство, което и специалистите, и местните хора са свикнали да наричат “резерват”, в сиропиталище, дом за пенсионери, детска градина, болница, милосърден фонд?
В резерватите по света дивите животни са независими. Човекът ги охранява само от себеподобните си, от бракониерите.
Хората бленуват свят без жертви. Искат всички да са приятели. Склонен е да разбере и прости на зверовете, а на себе си – не.
Хънтъра не посочва кое е животното. Кой е той, че да вика смъртта? От една определена възраст нататък въпросите, които си задава, са повече от отговорите, които намира.
Ахмед, Данчо са по-млади и алчни за стрелба. Такъв е бил и той! Наситил се е вече. Разбрал е – освен тръпката на хазарта има и друго.
Ще си купи ли фотоснайпер? По-трудно е да снимаш, отколкото да стреляш. Фокусът изисква друга прецизност. Добрата снимка не става лесно. Мощната оптика на карабините прави ловеца мързелив. Обективът е с по-малък обсег. Твоите сетива срещу сетивата на дивото. Дойде и модата на лов с лъкове. На още по-трудното и почтено единоборство. Изглежда, първичната основа на живота е по-стабилна от съвременната.
След безсънна нощ, когато се прибира с Берта, ще изпусне ли пушката си в хралупа на вековен дъб? Ще престане ли да бъде ръка на смъртта, както го наричаше Архиро? Ще є прости ли някой ден? Там са крили оръжието си и хайдути. Причаквали кервани. Сигурно на дъното се търкалят златни монети. Ще каже, че се е хлъзнал. Пушката ще падне в каменно гърло. Един непристъпен вход на пещерата с оброка. Пак ли ще се връща смълчан, с наведена глава?
…Наса е на брега. Морето се вдига с гърбави вълни подир нея. Хънтъра се е изправил. Висок е до луната. Разперил е ръце, готов да спре бедата. Тъкмо да го стори, Наса се спъва и пада. Вълните я застигат.
– Защо им взе небето? – бълнува той.
Нестинарката слага компреси на главата му. Прави плавни кръгове с длан.

Имаше сън. Бърза красива кошута тича в ловни полета. Острото му око засича животното. Облачето дим и мирисът на барут са истински, а дивечът не пада. Хънтъра хвърля пушката си от яд. Правил го е и в доброто старо време на пъдпъдъчия лов през август. Връщаха си с гроздове от пъдпъдъци, окачени по хълбоците. Отбиваха се край воденицата на дядо Камен да отпочинат и разхладят душа. Във вирчето вири тумбак диня. Пука при рязане с нож. Кървава и сладка е. Дядо Камен скубе пъдпъдъците и ги пържи на тиган. Огънят е стъкнат между камъни. Ловците разтягат локумите си. Слушат се внимателно един друг. Никога не се прекъсват. Чудят се как утре Хънтъра ще открие захвърлената си пушка, задето е пропуснала два пъдпъдъка. Когато ги улучи, а то се случва в деветдесет и девет на сто от случаите, той дори ги хваща с ръка преди да са тупнали. Ще речеш, че е по-пъргав от кучката си.
Връщаха се надвечер развеселени. Архиро маха с бели ръце. „У-у, пак ли перушини ми носиш!“ Той я бутва леко:
„Гледай, гледай!“ – и покрива масата под асмата с пъдпъдъци.
Архиро не обича да вижда убити птици. Тя е религиозна. Знайно е – Бог нахранил вярващите с хляб и риба. За нея е неразбираема ловната треска. Хънтъра е най-добрият ловец в околността, а тя – хубава жена в градче с няколко църкви и една джамия.
…Плувнал в пот, Хънтъра се буди. Кошутата се измъква, тъй както Архиро му се измъкна.
Тя си намери друг мъж месеци преди изчезването на Наса. Някой, с когото да говори. Хънтъра не понасяше плача й. Съпругата му обичаше да се окайва и да се моли. Да се самообвинява. Яд го беше на слабия є характер повече, отколкото, че го е предпочела пред друг. Обвиняваше и него. „Никой не е виновен, че се е родил!” – смята Хънтъра.
– Само да се съберем отново и всичко ще е хубаво! – молеше го тя след време.
– Няма да е същото, Архиро, няма. Искам жена, която да уважавам. Какво ще кажат: „Хънтъра си прибра пачаврата!“ Няма прошка в този живот!
– А в другия поне ще има ли?
– И в другия – не! Сто пъти не!
Цял месец кара на кафе и коняк, когато тя избяга от него. Накрая шефът му обърна масата.
– Забранявам ти да живееш така заради една жена! – скоро след това пак той му съобщи за свободното място в резервата.
Не разбра ли още тогава поуката на живота си? Обичта се наказва жестоко.










8.
Змея, който краде моми, за да ги продава, изникна в резервата. Охраняват го десет души с джипове. Глутница.
– Тука има нещо мое!
Тези думи изрече Змея. Не се представи. Беше национално известен.
– И какво е то? – застана пред него Хънтъра.
Защракаха пушки и пистолети. Змея даже не се обърна. Вдигна ръка. Сякаш им каза: „Тъпаци! Докога ще ви уча – не размахвай заредено оръжие. Щом го извадиш – веднага стреляй!“
– Ти пък кой си?
– Викат ми Хънтъра. Посрещам и изпращам ловци.
– Да не би да ми кажеш, че не си видял рускинята Людмила? Някой от твоите ми я взе.
– А ти пък кой си? – върна въпроса Хънтъра.
– И питаш?!
– Не те познавам. За твоя дъщеря ли става дума?
– Ха-ха! – Змея тръгна злостно и сви юмрук. Обича ръкопашните битки.
Хората си личат отдалеч, отбелязва ловецът. Като животните – как да сбъркаш глиган с лисица? Той идва срещу теб. Носи самия себе си. Думите, дрехите, жестовете какво ще скрият? Хънтъра усети Змея още с първия поглед. Още преди да слезе. Зърна профила му зад свалено стъкло. Всичко му е изписано. Лицето му е като присъда, ако има кой да я прочете. Близко е до ума, съобразява Хънтъра. Такава престъпност се създава само с общи усилия. Има ли някакво алиби, има ли оправдание за това, което се случва с нас?
Хънтъра мръдна рязко встрани. Зад гърба му се озова. Провря ръка под брадата. Заклещи го. Онзи изхриптя. С коляно го подпря в кръста. Извади револвера от кобура си. С него не се разделя. Щом го измъкна – стреля. Ония трепнаха. Откършен клон се срути върху джип.
– Вашият човек ми е гост. Кажи им да си ходят! – каза той в ухото на Змея.
– Голям калибър – изхриптя Змея. – И аз искам такъв. Ще ви се обадя – кимна той към охраната си. – Чакайте на пътя.
Влязоха вътре. Не намериха никой. Седнаха да говорят. Хънтъра разбра. Доведеното от Ханс момиче било проститутка. Змея ги събирал. Оттам идва прякорът. Понеже кабинетът му е в гората. Хижата просветва. В късна доба бръмчат коли, микробуси. Търгува с робини.
– Не знам къде е Людмила – внезапно рече Хънтъра, – но ти ми трябваш.
– Тъй ли? – изненада се Змея.
– Преди време безследно изчезна дъщеря ми Анастасия. Някои казват, че не е мъртва, а е в чужбина. Сега ще те пусна, за да я търсиш.
– И като не я намеря, какво?
– Месеци наблюдавам къщичката ти. Може пък аз да ти дойда на гости. От мене очаквай всичко! Не съм килър, а човек с ограбен живот.
– Виж ти! Такъв да ме пази, а не онези дрисльовци. Обаче аз съм дошъл за Людмила. Къде е тя?
– Замина. Онзи я взе в чужбина.
– Виж ти! Виж ти!
След като помисли малко, Змея рече:
– Както излиза, ще ти липсвам.
– То е ясно – рече Хънтъра.
– Ще видим! – ухили се Змея. – А кога да дойда на лов тук?
– Когато си платиш.
– Значи веднага.
– Чакат те.
Гостът не видя Ния. Като останаха насаме, тя каза:
– Змея ще бъде раздевичен. Ще стане пред очите на хиляди хора.
Какво ли означава това, недоумява Хънтъра.

Иде дъжд. Миризмата му се усеща. Притъмнява. Вятърът е настървен. Ханс шофира по скучна магистрала. Мисли за Хънтъра. Мисълта му ухае на домашна ракия и качамак.
В първия миг се сепва. Стори му се, че е привидение. Открои силует на жена – млада, с изваяно тяло. Без връхна дреха е. Вятърът я задиря. Вдига полите. Вдига косата. Косата е дълга. Тя инстинктивно се брани.
Утихне за малко. Сетне отново се втурне. Ханс съвсем се разсъни. Жената му се стори ничия. Реши да є помогне.
Дъждът заплющя. Вятърът се скри. Колата почти спря. Тя не я забеляза. Ханс слезе. Настигна я. Беше почти дете.
От дъжда или от сълзите гримът е размазан. Намята я с якето си. Тя прекрачва прага на автомобила му.
Заспа. Само името є научи. Ханс остана отново сам. Наслаждава се на дъха й. Дъждът е яростен. Немецът – мрачен.
Отби се в попътен град. Купи є обувки, дрехи, шлифер. Тя отново заспа. Колко ли е вървяла? Къде ли отива? Ханс не знае какво да прави с нея. Щом я е намерил, значи е негова. В резервата просто каза на Хънтъра:
– Людмила е с мен.
Нещо обикновено за Ханс.

Дали, докато е летял куршумът към него, ако е знаел и е имал избор, би върнал времето назад и би останал беден?
Вярвал в американската мечта, казва Змея в телевизионно интервю. Хънтъра е пред телевизора в ловната хижа. Думите на Змея го връхлитат. „Вземи си сам, няма кой да ти даде.“ Недосегаемите намаляват с още един. Змея има къща и в Америка. Ще става нормално да си от балканско село и да живееш в Америка. В моята държава (в смисъл фирма) няма бедни.
Кой би искал смъртта му? Смяната му като подставено лице какво ще промени?
Някой не е пожелал да се договори с него. Змея не е могъл или не е искал да отстъпи. Сигурно е смачкал човек в стена, без да го доубие. Сетне онзи направил, каквото можал.
По-добре млад и богат, отколкото стар и беден (из шоуто на Змея). Защо богатите умират млади? Защо ги убиват? Изглежда е твърде тясно за повече от един. Самотници са. Не четат книги. Книгите биха им помогнали, търси обяснение Хънтъра.
Не подписват ли смъртната си присъда с всички свои успехи? По-силният изяжда по-слабия. Самоизяждат се.
Милиони аутсайдери са уязвени от убийството на най-богатия. Защо? Щом разстрелват него, когато и където си поискат, въпреки възможностите му, какво остава за нас?
Нас няма защо. Обаче не се знае. Вчера клошар уби друг край контейнер. Влязъл му в района. „Тази кофа е моя!“ – крещи убиецът. Не може да се бърка в нея от всички, защото няма за всеки.
Аутсайдерите да живеят! Шоуто да продължава!
Змея вече го няма. Цяла вечност няма да го има. Всичко, което взе, остави тук. Не вземай живота сериозно – жив и богат от него няма да излезеш! Защо не му дадох този съвет? – упреква се Хънтъра.
Ако би могло, дали с всичкото си имане би си купил малко време, няколко години живот? Змея е баща на две момчета и момиче. Дали би жертвал всичко само да докопа времето?
Самоизмамвал се е, че има достатъчно, че неговият срок е дълъг.
Когато разбираш, че умираш, ако въобще го разбереш, вече си всмукан от фунията.
Имаш само мига. Този миг.
Винаги си имал само това, Змей! Другото е било единствено в съзнанието ти, в твоето съзнание.
Абсолютното минало е недостъпно. Там всичко е подредено и заковано.
Абсолютното бъдеще е невъзможно. На неговия вход сега стои мигът, в който си. Той е входът.
Смятал си, че бъдещето е твое, както богатството ти. Тогава къде оставаш? В миналото. В последния миг. Няма уточнения и корекции. Всичко е окончателно.


Сега си истински. Без охрана и скрити карти в ръката. Делата говорят. Не твоите вестници и телевизия, родени в престъпна свобода. Шоуто този път продължава без теб. Хилиш се в него екзотично. Записът е мил спомен. Всеки смотан зрител те превъзхожда. Той е жив, а ти си мъртъв.
Аутсайдерите биха искали поне ти да си безсмъртен. Нека да вярват в нещо, докато надничат в контейнерите. Защо точно ти им отне американската мечта? – иска отговор Хънтъра.
Сега те мечтаят да са бедни, но живи!
Новият господар ще вършее богата жътва. Вече не си на пътя му. И той ще изхълца един ден – нетраен, временен, уязвим.
Смъртта от куршум е леко опарване. Дори няма болка.
Твоята игра превръща в заложници собствените си сценаристи. За да продължава шоуто, трябват сценаристи. Водещият няма време да измисля. Той всеки ден е в ефир, за да ни напомня за себе си. Ако пропусне ден, го забравяме.
Богатите са нашите богове. Ние сме техните пасбища. Както библейските диви осли са пасбища за лъвовете. Някой някого ще изяде.
Змея е ограбен. Колко лесно се умира, когато нямаш нищо, освен един животец.
Дали, ако е могъл да избира, би раздал всичко, стига то да го спаси?
Дай и ще живееш!
Дали?
Търсят килъра, за да приключат случая. Телевизорът осведомява зрителите си. Нека стане ясно за всички. Не е хубаво да се убиват хора, особено известни.
Не сънуваме ли собствения си живот, излъчван в шоуто на запис? – чуди се Хънтъра.
Дали не си е инсценирал разстрел? Хитро се измъква от предния план на битките. В тях сега се решава всичко. Кой да има и кой да няма? Сцената е в кръв и мирише.
Фантастичен е възходът, фантастично е падението му. Гравитацията на парите го дърпа нагоре. Доби ги светкавично и в свръхразмери. Какво да ги прави? Няма друга легитимност освен силовата. Всичките му „прогресивни проекти“ са охранявани.
Набра скорост. Сториха му път. По същите закони на ускореното време, по които се появи, по същите и анихилира.

Змея е даже симпатичен, ако не си му бил жертва, разсъждава Хънтъра. Той осъществи мечтата на мнозина. Сред един продаден и предаден народ Змея бе от хората, които си правят пир. Никой не бе искал хаоса, а трябваше всички да го приемат за своя съдба. От Балтийско до Черно море. Накрая пирът завърши със собственото жертвоприношение на Змея.
Ако беше умен, нямаше да е парвеню. Следователно нямаше да е той.
Новобогаташите са симпатични с това, че блясъкът ги блазни, както пеперудата – нажежената лампа.
Мечтата им е никога да не слизат от върха. Така и става. Там умират.
Кое би могло да извини Змея?
– Не мога да го извиня с нищо – въздиша Хънтъра.
Змея оплиска тротоара с кръв. Класическо изпълнение. Дупка в челото. Обграден от горили, сред камери, репортери и публика, той се показва като благодетел. Всичко е истинско. Излъчват го директно.
Любимият лаф на Змея:
– Няма нещо, което да не мога да платя!
За свободата се шари яко. В своите вестници и телевизия той огласи всякакви лъжи. Пространствата, където би могло да се мисли честно и публично отесняха. Узря жажда. Змея е ловък. Щом има жажда – трябва истина. Късогледството му го обрече. Гледаше да продаде повече, но не внимаваше – точно какво.

Така е продал и Анастасия. Като плод, откъснат от чужда градина. Обираш го и офейкваш.

Хънтъра разглобява самоделния снайпер на Кебо. Захвърля частите му на различни места. Унищожава единствената улика срещу себе си. Уби Змея с труден изстрел от покрив. Докато заема позицията, Хънтъра подсъзнателно се върна при един стар елен. Личи добре – животното е болно. След първия далечен изстрел еленът се закова. Последва втори. Не падна и от третия, а куршумите улучваха целта. Стърчи вцепенен на четири крака. Тогава Хънтъра остави пушката и тръгна към животното. То, изглежда, бе умряло веднага. От шока мускулите се сковали. Докосна го с пръст. Тогава се строполи. Еленът му даде хубав урок. Хънтъра бе млад и го запомни. Оттогава колекционира най-трудните си изстрели. Старият елен държи първото място.
Змея свърши за миг. Хънтъра чувства още преди да е натиснал спусъка дали ще улучи, или не. Има талант да намира невероятни възможности и траектории. Да ги използва, за да изпрати по най-убедителния път посланието си. Това е рядка дарба – да се настаниш в мига удобно, да го почувстваш и в секундите, които за други са само едно поемане на дъх, ти да решиш един живот. Слабо припукване, жълто езиче пред цевта и точка. „Няма лесни неща. Да не би на тревата е лесно да расте“, казва Хънтъра.
Змея прати писмо със снимка на Анастасия. Майка є избра името. В превод на гръцки означава „възкресение“. Тя е в легло с трима. Има надпис на гърба от нечия ръка: „Вече не искам при татко.“ Актуална дата.
Струваше му се странно и обидно, че макар и за малко се е надявал. Никога ли няма да научи повече за изчезналата си дъщеря?
Защо надеждата се крепи на вяра в невъзможно изключение? Звяр и жертва се привличат. Страхът проектира агресия.
Страшно е, ако всичко е отнапред предопределено. И безсмислено е. В черепната кутия на Хънтъра каца муха. Ръката му натежава. Още миг и ще опре дулото на големия калибър върху слепоочието. Ще размаже мухата.
Това, последното, му изглежда предателско. Защо и на кого да се предава?
Не е от хората, които си въобразяват, че знаят предварително всичко. Самонадеяни, самоуверени – нищо не ще ги изненада.
На лов не контролираш бъдещето. Бориш се за мига. Миналото – то не съществува. Не жали за нещо, което е вече минало.
Не бъди нагъл, не узурпирай бъдещето! То не ни е дадено даром. (Хънтъра сякаш спори със Змея.) Жестока, непосилна цена се плаща за него, разчленява на срички думите той. Говори си с телевизора:
– Жалка е играта на живот – мисли Хънтъра, – ако в хазарта липсва смъртта. Чрез нея познаваме вечността.
Това бе единствената възможна утеха, до която той стигна в момента.









9.
Мери е влюбена в Хънтъра. Той е екзотично откритие. Пада си по нея – хубава, смела, дива. Любопитно му е. Досега не е ловувал с жена. Няма доверие на ловния рефлекс у жените. Мери го опровергава понякога.
Ахмед и Данчо є завиждат, че е американка. Целият свят май завижда на Мери, а тя завижда на Хънтъра.
В нейните очи той е естествен и приказен. Тя го възприема извън контекста на страната му. Без комплексите на народа му. Той е мъж в разцвета на силите, в гора сред диви животни. Светът на суетата не го интересува. Така мисли тя.
Кой е създал Хънтъра? Кой – Мери? Между тях има любопитство, но и симпатия. Тук е предпоставката за всичко, което ще се случи.
Тя е готова да му се подчини. Той се бои дали тя ще му харесва и сутринта. Така избира жените си. Щом и на разсъмване му харесват, остават задълго при него.
Те и двамата бягаха от нещо. Потъваха вдън земи. Радваха се, че са се намерили. Неочаквано сродни. Толкова далечни.
Мери е обучен стрелец. Завърши курс преди да тръгне на ловен туризъм в далечна и непозната страна. Жените стрелят по-добре от мъжете, ако се амбицират. Това е статистика. Достъпна им е вътрешната деликатност, изисквана от изстрела. Мъжете по-трудно я намират.
Вървят през гора. Промъкват се, катерят се, свличат се, сурват се, изкачват се. Лъкатушат, газят, тичат, пълзят, дебнат. Ослушват се, взират се, гледат през бинокъл. Денят се търкулва за миг.
Мери е възпитана да цени времето. Усеща го с кожата си. Както усеща и Хънтъра. С него то тече непредвидимо. Тя е завоевателка, оплетена в собствена паяжина.
Не се интересува от подробностите, макар тях да преследва ден подир ден.
Той прояви слабост към нея. Дари є доверие, което друг не спечели. Води я там, където друг не е стъпвал. Откриват девствени потоци, поляни, гори. С часове се радват на Елена и кошутите.
Има мълчалива, тайнствена святост в тяхното бродене. Цял ден без казана дума. Само подадена ръка. Посочена с пръст посока. Молба за тишина с показалец на устните. Освободени от думите, те се опияняват от цветове, звуци, миризми. От дъха на земята, която ту ги привлича, ту ги отблъсква.
Те са деца, изгубили посоката.
Всъщност преследвачи, решени да убиват заради скъпоценен трофей. Мери търси жертвата си. Той є помага. Това е самата истина. Търсят достойна цел за атавистичното си желание. Нима не искаха да властват над нечий живот?
Мери снима с цифров фотоапарат. С лаптоп праща порции екзотика по Интернет на обратната страна на земното кълбо. Списанието, което я финансира, се възхищава на дивия свят. Надява се Хънтъра никога да не узнае, макар да ползва телефонната линия в ловната хижа.
Хънтъра є разказва за богинята на лова. Тя е вечно млада. Дава живот на всичко. Грижи се за диви животни, стада, хора, треви, дървета, цветя. Благославя раждане, женитба, брак. Дава щастие в брака. Лекува и изпраща болести.
Хубава е като ясен ден. Бърза и стройна. С къса дреха на ловец. Край нея е мечката. И плахата сърна, и разяреният глиган са наблизо. Богинята почива в хладни пещери, обвити в зеленина. Защо ли превръща единствения ловец, който я зърва, в Елен? Защо изпраща собствените му кучета да го разкъсат? Не е ли той Елена, който винаги идва?
Мери оскверни чувството за девственост у Хънтъра. Сподели възторга си със стари приятели. Нека є завиждат.
Изкуши се да продаде най-хубавите си, неочаквани мигове с него, вместо да ги остави само за себе си. Беше лекомислена.
Една нощ я изненада над компютъра. Тя му призна.
Той не реагира. Просто направи програмата с мечките. Те и без това подлежат на изтребване поради неправилно разселване. Мери е горда, че мечките є падат като круши. Той пък – отегчен и доволен от добрата ловна такса. Тя я плаща с благодарност, без да се замисли. На филмите е неотразима и самодоволна. Всяка меча смърт се документира за архива й.
Неволно тя го предаде първа. Той є отвърна с каквото може. Страстта им стана по-силна. Мери е ненаситна. Той – достатъчно издръжлив. Макар да му омръзва лова на обречени мечки, както и разкрепостения секс с Мери.
Тя и там му показва, че знае повече. Той има какво да научи. Хънтъра не се докача. Старае се.
Тя – космополит, той – провинциалист. Бяха ли възможна двойка извън резервата?
Скритото съперничество между тях, непрестанното надпреварване и предизвикване ги прави крайни, необуздани. В същото време – всеотдайни, енергични, жизнени.
Те се чувстваха безсмъртни.
Особено в дните, когато убиваха точно и хладнокръвно.
Силата им бе недосегаема и неоспорима.
Кой можеше да им избяга?

– Мери, Мери … – гали я сутрин Хънтъра.– Откъде се взе?
– А ти? – усмихва се тя с трапчинки на мургави бузи. Хапе го по рамото. Ръмжи. Той не мръдва. Иска мъжът да изохка. Отпечатва зъбите си до кръв. Ще го погълне, ще го изяде. Човешката кръв я възбужда.
Мери ли не знае какво е да си културен? Тя ли не познава света? Носи в подсъзнанието си дивото. Другата Мери иска да живее своя живот, а не театъра на благопристойната и ерудирана Мери. В съзнанието на цивилизованата са потънали томове исторически приноси, автори, школи, епохи, страни.
Мери е отегчена и от знанията си, и от културата. Тя е затисната от тях. Нейната тясна специалност е Ренесансът. Гледа как да се измъкне. Хънтъра е неин спасител. Тя е неговата кучка.
Светът подивява и полудява. Тя слуша инстинкта си на жена. Готви се за ужаса, който предстои. Вслушана е в тътена на идещата гибел.
Мери избра ролята на ловец.
Вечният въпрос за Каин и Авел. Да убиеш, или да бъдеш убит.
Тя цял живот е била плячка на условности.
Източният човек знае: най-опасно е онова, което не знаеш, че идва. Така е в резервата поне.
Съществата край Мери са отгатнали кое е изгодно, как се постига. Не помнят ли кой плаща на Земята да се върти? Каква е тарифата за безкрайното возене по няколко орбити едновременно?

Мери се чувства провинциалистка. Хънтъра є изглежда космичен. Ловецът задава въпроси. И двамата нямат отговор. Въпросите съществуват. Това за нея е важно.
Когато мечката го прегърна, Мери се вцепени от страх и възхита. Не беше допускала, докато не го преживя, че това е възможно.
Хънтъра є показа. Съперничеството им ще погине, ако тя прекрачи измерението.
Ако страхът є се откачи като обеца. И тя стане такава, каквато не помни да е била.

Докато той боледува, тя се разхожда под вековните дъбове.
Дълго седяха с облегнати на тях гърбове. Мери преследва горска мравка по широката му ръка. Мравката се щура между космите.
Ловецът е като халюцинация пред очите й: хубав, пъргав, великодушен, невъзмутим. Съзнателно не се интересува от предисторията му. Стигаше є да го има такъв, какъвто е. Знае колко безполезно е да пренареждаш минало. Този товар е по-огромен от товара на бъдещето. Затова хората избират бъдещето, мисли тя.
Край него тя се чувства дете. Изведнъж се преоблече в старите си дрехи и навици. Стана сложна, объркана, пресметлива, страхлива. Чувства се сама. Чувства се виновна.

Има ли смисъл светът, ако Хънтъра си иде?

Ядът є се пренесе към мечката. Мери побесня. Заради нейната изтървана карабина се тури началото на всичко.
Мери пожела да бъде звяр. Най-кръвожадният звяр в гората! Най-безпощадният!

Голи хора стъпват в бразди. Орат нива в късна доба. Гонят Злото, както в минали времена. Молят се за земята на Хънтъра.
Мълчаливата, Кукера, Нестинарката са впрегнати. Генерала ги дърпа. Тихо подвиква. Оглежда се. Под луна прелитат сенки на бухали.
Къде ли се спотайва мечката „Фу“? Близо ли е Елена, който винаги идва? Какво ли сънуват посестримите на Змията в корените на дъба?
Красиви жени се мяркат в треви. Яздят Елена с юзди от змии. Чезнат като звезди в небосвода.
– Самодиви, самодиви! – вика Генерала.
– Диви, диви... – отговаря ехото.
Мълчаливи орачи крачат навели глави.
Подивелият петел на Михал Белия пропява. Стряскат се. Бързо навличат дрипи. Изчезват. Сякаш не са били и никога няма да бъдат.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture