BALKANI
   English   Български
Божидар Кунчев за романа "Фото Стоянович" - Когато четем добре историята

КОГАТО ЧЕТЕМ ДОБРЕ ИСТОРИЯТА


Как четем историята си, тоест какви са нашите изводи, когато разгърнем “пожълтелите” й страници? Стигаме ли до нужното познание, до истината или нашият прочит е брътвеж, плод на спекулативно мислене, имащо за отправна точка предпоставената теза и заедно с това съзнателното или несъзнателно манипулиране на националното съзнание? Знаем ли, че историята са не само нашите предци, които са я сътворили, но историята сме и ние, защото сме нейният продукт, защото споменът за случилото си е участвал в собственото ни формиране. Разбрахме ли най-после, че разбирането ни за историята е всъщност равнището, на което се намираме като съвест и памет, като нравственост и духовност? Убедени ли сме, че днес, повече от друг път, трябва да се върнем към миналото си – по-близко или по-далечно -, да го проумеем както трябва, да разберем най-сетне какво е станало, за да се открои истината за настоящето и за да имаме реална визия за бъдещето си. Въпросите в това отношение са много и всеки от тях очаква нашия отклик. И всеки от тях не предполага никакво равнодушие и приблизителност, защото отговорите, които трябва да намерим, ще бъдат истината за съдбата ни, за пътя ни през историята, за смисъла на съществуването ни – предишен и сегашен.
Затова как четем историята си съм размишлявал много пъти, особено през последните години, когато се убедих, че твърде много са онези, които изобщо не се интересуват от нея. И когато виждам и сега, че миналото е все още онази истина, превърната в лъжа или в набор от полуистини. Размишлявах и когато прочетох романа на Евгения Иванова “Фото Стоянович”, но преди да кажа още нещо, свързано с въпросната проблематика, нека да изтъкна, че написаното е творческа сполука. Романът е творба на автор с дарбата да превърне избрания сюжет в размисъл не само за историята, но и за човешката участ, за човека и неговия драматичен сблъсък с времето, за неговото самоотдаване на онези цели и повели, без които той не би могъл да постигне своята значимост и да разбере себе си. Романът е творба за избора или по-точно за онова, което един философ нарече “способността за избор”. За онзи избор, съдбовен, но понякога и случаен, решителен, настъпателен, но и твърде много обусловен, защото и животът на отделния човек, и животът на един народ са твърде много и обусловеност, зависимост, обвързаност с воля и решения, които някой друг ги натрапва. Романът е творба за пътя към спасението, за духовното пробуждане, за мъчителното ни израстване до съдбата, която Вазов нарече “пиянството на един народ”, но и за това, че наистина, както казва Спиноза, “всичко възвишено е колкото трудно, толкова и рядко”. И най-сетне романът на свой ред доказва, че историята е твърде малко рационалност, защото и човекът не е достатъчно рационален. Доказва, че и най-възвишеното в подбудите на онези, които я творят, много често е “човешко, твърде човешко”. Доказва, че съдбата на онези, които са поискали да я заредят със смисъл и да я превърнат в тържество на идеалите, така често напомня за съдбата на бедния Македонски от “Немили-недраги”. Навежда и на тъжната мисъл, че и в най-сюблимните си моменти историята е някаква незавършеност, непълнота на битието, поради което ще поражда винаги и носталгичните ни чувства, и чувството на неудовлетвореност.
Приветствам хрумването на авторката да сътвори сюжета си на основата на проучените документи, на основата на един колаж от автентични свидетелства, на онова, което го има вече записано, зафиксирано. Реалност и фикция, историческа истина и творческо въображение са били съчетани в едно органично цяло. Така известното ни вече е придобило нов образ, друга форма, а това предпоставя и нашата възможност не само да осмислим пак, но и да преосмислим изградените си вече представи за разказаните събития и за техните малки и големи, по-известни и по-малко известни герои.
Романът не би бил възможен без добрите достижения на историческата ни проза, която се научи как да направи от историческия сюжет вълнуващ текст не само с познавателна стойност, доколкото обговаря миналото, но и да бъде текст –послание, съзвучно на чувствата и мислите, на проблемите, които са в сърцето и ума на съвременния човек. “Фото Стоянович” е творба, постигнала това съзвучие, поради което и споменах в самото начало за въпросите, пред които сме изправени заради нашата история. Романът ни пренася назад във времето, което неведнъж сме наричали с думите на Захарий Стоянов и Вазов най-българско, най-истинско. Разказвайки за живота на един човек, издигнал се до службата на придворен фотограф в столицата на сръбското княжество, той разказва за най-паметното в ситуацията на епохата, когато героизъм и апатия, вяра и безверие, воля и безволие, прищевки и обреченост на каузата, емблема на която са личности от мащаба на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев, се събират в едно, за да създадат нейния облик. Така времето от 1860 до 1880 е възкресено с най-значимите си измерения, но и с незначителното, катадневното, битовото. Така “Фото Стоянович”, проследявайки съдбата на фотографа Карастоянов и неговото семейство, е роман-колаж и за българската съдба през посочения период, пребогат на пориви и терзания, на съзидателност и резигнация и преди всичко на онези очаквания, които щяха да се случат най-после, за да стане България свободна. Белград, легията на Раковски, революционната ни емиграция, сръбската столица, където са налудничавате кроежи тя да се превърне в Пиемонт на Балканите, корист и политически провинциализъм, равнодушието, както и цинизмът на европейските държави и Русия в отношението им към робската участ на българите. А после и нашите тайни революционни комитети, вестниците на Каравелов и Ботев, а също и случващото се в България по същото време, което е пак илюзия и надежда, борба и най-вече напрегнатост в очакванията. И накрая свободата, Учредителното събрание в Търново, избирането на Батемберг за княз, болестта и самотата на Каравелов, строителството на новата България, баловете, салоните, балканската ни простотия и фотографът, който ще напусне божия свят през 1880 година и благодарение на чийто живот и “дневник” ние сме усетили така интимно и непосредствено атмосферата на онова незабравимо време. Това е съдържанието на “Фото Стоянович” като фактология, като хроника, като летопис на отрязък от времето, когато сме поискали да възкръснем. Но фактологията, както се разбира, отдавна е известна. Дневникът на фотографа, който е една мистификация, е всъщност така добре проученото и осмисленото от авторката, посветила усилията си на тази епоха. Казано другояче, романът има и едно друго съдържание, а неговият замисъл и внушенията му са свързани точно с това съдържание. Какво имам предвид?
Албер Камю казва, че “човекът не е завършено творение”, което означава, че историята не може да бъде такова творение. Съвършенството го няма никъде и тъкмо тази истина би трябвало да ни направи по-въздържани, когато тълкуваме себе си, историята, живота. Тъкмо тази истина предполага да загърбим патетиката, митологизацията и въобще поривите си, с които сътворяваме илюзорните пространства на онези размисли, изводи и равносметки, които са далеч от истината. В романа си авторката е направила точно това. Написаното е израз на дълбока почит, на задължителната признателност, на съкровеното чувство, с което се докосваме до паметното и значимото. Но заедно с това в разказаното е точната интуиция за станалото, както е било. Няма ги преувеличенията , липсва патетиката, говори се за живи хора и дори когато те са образи невъзможни, каквито са Раковски и Левски например, внушението е, че и та си били хора, нормални люде, защото каквото и да правим, колкото и да са благородни подбудите ни, ние все пак си оставаме хора с човешкото, твърде човешкото в нас. Отбелязвам, че в романа няма и най-плахият опит за някаква дегероизация. Но мисленето на авторката е модерно, на човек, формиран в духовната ситуация на друга епоха, твърде уморена и скептична, за да изповядва наивността и романтизма на предишните времена. Октавио Пас казва, че “рационалността” на историята” се изпари. Изпариха се и нашите надежди, че най-доброто и смисленото в проектите на историята е осъществимо. Остава ни изстраданото убеждение да бъдем колкото се може повече реалисти, когато четем историята и открояваме смисъла на съществуването си. Остава ни и това, на което все още не сме достатъчно способни – да усвоим както трябва нейните тъмни и светли страни, да усвоим нейните уроци. Романът на Евгения Иванова е сполучливо усилие в тази посока.
Няма съмнение, че написването му е струвало много предварителни усилия. Да се пручи цялото наличие на литературата, посветена на събитията, за които се разказва, предполага завидна компетентност, усет за съответната значимост на хората и фактите, интуиция за привидно обикновеното, в което също има от голямата истина за епохата. Предполага и умението всичко това да се композира, да стане белетристика, която трябва да се чете с интерес и вълнение. Авторката е постигнала напълно целта си. Наслагвайки върху сюжета за съдбата на фотографа и неговото семейство големия сюжет на историята, сътворявайки един жив и убедителен свят на страсти, мисли и прозрения, на това, което вършат или не вършат малките и значимите субекти на историята, тя е скъсила максималко дистанцията между нас и тогавашното време. Така романът ни кара да чуем дишането на самата епоха, а неговите персонажи напускат тясното пространство на снимките, които е направил Карастоянов, за да станат живи образи в съзнанието и паметта.
Едва ли е нужно да казвам, че романът трябва да стигне до колкото се може повече читатели. И най-много до онези, които са позабравили, че моралът на обществото и нацията, както вече е писано, зависи твърде много от паметта за миналото. Струва ми се, че сега, в ситуацията на морална и духовна криза, паметта ни и способността ни да четем както трябва историята, ще помогнат много за така необходимото ни възраждане. Такава помощ представлява и “Фото Стоянович” на Евгения Иванова.


 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture