BALKANI
   English   Български
Милена Кирова : Миналото като бъдеще на българската литература, роман колаж от Евгения Иванова, "Фото Стоянович", изд. "Балкани", 2007

Миналото като бъдеще на българската литература

Евгения Иванова. Фото Стоянович. Роман-колаж. Изд. Балкани, С., 2007/ Рецензия, в "Култура", март, 2008


Историята като разказ, който съгражда националната идентичност, продължава да бъде потребност на българската култура – въпреки светлите европейски хоризонти, щедро разтворени и пестеливо случващи се в родната ни действителност на ХХІ век. Чудесно е, че някой се опитва да възкреси традицията на документалния роман. Подобен опит всъщност уравновесява онази „вулгарна” посока, която – с вече заглъхващи функции – мистифицира литературата като документално отражение на социалното блато. Книгата на Евгения Иванова представлява един образован опит да се мисли миналото като потребност от екзистенциални опори на настоящето; в същото време тя използва постмодерните похвати на играта и мистификацията, на преплитането между свое и чуждо, между реалност и фикция. В този смисъл са прескочени чисто белетристичните експерименти на последните двайсет години и текстът става пробив към един начин на писане, който може би ще се разшири в близкото бъдеще на нашата литература.
Българският живот, разказан в романа, обхваща две десетилетия – от 1860 до 1880 година; по-голямата част от него протича в Белград, място, където се пресичат и сплитат съдбите на множество исторически личности: Раковски, Каравелов, Левски, Ангел Кънчев и още може би две дузини герои, без да забравяме Панайот Хитов, Дядо Ильо Войвода, Димитър Общи... Последните две години протичат в София – такава, каквато я познаваме от спомените на Иречек и от „Строителите” на Симеон Радев. Новото е в опита да се говори историята през гласовете на три жени; тяхното пресичане чрез един белетристичен конфликт осигурява сюжетната рамка на разказа. Вторият модерен похват е случването на голямата история, на национално значимото през семейната история, чрез частния сюжет на живота в един български род. Става въпрос за рода Карастоянови, известни фотографи, чиято кариера започва с един младеж от Самоков, случайно попаднал в Белград, достигнал до поста „придворен фотограф Стоянович” в двора на Михайло Обренович. Този фокус дава възможност на авторката да изговаря историята отвътре, от дома и от фотографското ателие на човек, който е близо и все пак далече от големите конфликти и драми на епохата; дистанция, която осигурява претенцията за „обективен” разказ. От втора страна, изборът на един фотограф за център на събитията замества гласа с окото в структурата на наратива и дава възможност да се свържат неразделимо думи и образи. По този начин класическият жанр документален роман се обръща с лице към модерните визуализиращи тенденции в културата на нашия свят.
Безспорно е, че книгата е добре информирана в модерните тенденции, които промениха начина да се мисли историята през втората половина на ХХ век. Няма съмнение и в това, че е свършена много работа по опознаване и колажиране на документален материал от края на Възраждането и от първите следосвобожденски години. Все пак книгата има своите слабости, които са главно в полето на опита да се прави литература, макар и документална. На първо място – документалните факти претоварват разказа и уморяват читателя на всеки няколко страници. След това – те текат прекалено равномерно и с монотонната упоритост на интелектуалната мисъл, но не и на живота, още по-малко на живота, осмислен в повествователен план. Липсват добре изведени акценти на сюжета (характерът му на „броеница от акценти” не променя проблема) и психологически характеристики на героите извън „снимковия” характер на тяхното присъствие. Това може би е съзнателно замислено като „обективизиращ” похват и дори като подражание на историческия процес, но в този случай авторката е попаднала в капана на традиционното схващане за история, тъй като историята като разказ, още повече като частен и „женски” разказ, изисква по-смело литературни (макар и не задължително видими) похвати в нейното правене. Дори когато литературността представлява колаж от документални парчета, въпросът опира до начина на тяхното подреждане и съотнасяне. Сюжетната рамка на „женските” отношения също е малко уморителна, защото конфликтите и характерите в нея не се развиват и бързо изтощават драматичните си възможности. И все пак, романът-колаж на Евагения Иванова се появява в подходящ момент, намира своето място в новата ни литература, като събира традиция и модерност, сближава опита на няколко поколения „исторически пишещи” хора и най-вероятно подсказва необходимостта от нови посоки, в които може да се развива българската култура.

Милена Кирова

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture