BALKANI
   English   Български
Георги Гроздев "Kитайски разкази и загадки"


"Инициатива на Асоциацията на шанхайските писатели ме отпрати за два месеца в най-големия и бързо развиващ се град на Китай. От 2008 г. те канят писатели от различни страни, за да се запознаят по-добре с творчеството им, а и самите гости да разберат повече за колегите си, за Шанхай и страната. Темата на срещите през 2015 година бе „Светлините на града“. Участваха още десет писатели от Индия, Шри Ланка, Танзания, Израел, Англия, Франция, Тайланд, Австралия, Турция.
Благодаря на Асоциацията за гостоприемството. Досега са им гостували 47 писатели от 30 страни. Програмата е без предварителни условия или цензура към текстовете на писателите за Китай."
Българска. Първо издание, 2016.
Формат джобен: 105/170. 192 стр.,цена 5лв
ISBN 978-619-166-037-7



Врабчетата

Тази сутрин към десет преди обед, когато собствениците на хвърчила ги няма, зелената кръгла поляна е засипана с врабчета в парка. По-кафяви са от нашите, като че ли по-големи и с по-дълги опашки. Чирикат на воля и кълват ли кълват. Най-после поляната е тяхна.
Китайският писател Жао Лихон разказва: „ В моето детство станах свидетел как хората масово унищожаваха врабчета. Известно време в Китай врабчетата бяха наричани „вредни птици“, които всеки човек трябва да прогонва далеч от себе си. В организираната кампания за унищожаване на врабчета хиляди хора крещяха, вдигнали глави към небето, биеха тъпани, гонгове и всичко, което им паднеше под ръка, вдигаха страшен шум. Изпаднали в паника, огромни ята от птици летяха във въздуха и тъй като нямаше къде да кацнат, за да съберат сили, врабчетата падаха мъртви от въздуха, като че ги бяха застреляли с куршуми. Някои от тях се блъскаха в стени и така ги намираше смъртта. И аз съм участвал в такива „кампании“ – удрях един в друг два тенекиени легена. В началото приемах всичко като смешна игра, но детското ми сърце се изпълни със скръб, когато виждах как птиците измират масово пред очите ми. За щастие този фарс бе прекратен, врабчетата отново станаха „добри птици“, заслужаващи да живеят в света на хората.”
Запознах се с него в Шанхай. Носех екземпляри от издадения в „Балкани” на български език том с негови есета „Бели чапли”. Изненадах се, че българите и хората от Балканите имат много сходно отношение с китайците към природата и животинския свят, към Космоса. Жао Лихон въобще не се учуди на откритието ми.
Йордан Радичков пише „Ние, врабчетата” горе-долу по същото време, когато Жао Лихон ги е гонел с двата тенекиени легена. „Драги ми господине” е любим герой и на моите внуци Тончи и Гого. Защо врабчетата са толкова симпатични? Според Радичков те са гаврошовците на големия град. Къпят се в локвите, надничат край всеки прозорец, мушкат се под всяка керемида. Виждал съм ги да кълват направо по открити маси и в „Макдоналдс”.
Жао Лихон е един от четените и известни китайски писатели. Неговите творби се изучават в началното и средното училище. В споменатото есе той признава, че именно от врабчетата го е научил: свободата е по-важна от всичко. Дълго време гледал малък гаврош с жълта човка в къщи. Всеки ден го подхвърлял нагоре, а той все се приземявал край паничката с ориз. Докато един ден изоставил ориза и отлетял на свобода завинаги.
От времето на хайките за врабчета и хора в Китай е изтекла доста вода, както и от нашенските хайки за вълци и хора, описани от Ивайло Петров. Тази истина обаче не отменя другата – всички ние произхождаме от онези отминали времена, в които все още някои са затънали до шия, други до кръста, трети до коляно, четвърти до ръба на подметките си, а предимно по-младите дори не знаят за какво говорим.
Птиците в Шанхай са на голяма почит. В парковете се поставят хиляди гнезда, за да намират, особено по-дребничките от тях, спасение. От тук минава един от най-големите въздушни коридори, идващ от Сибир, както България се пресича от големия Аристотелев път на птиците. И в Шанхай има специален парк, подобен на местността „Пода” край входа на Бургас, където могат да се наблюдават хиляди и милиони пернати при прелета. През есента се събирали повече от 180 вида.
В Зонгшон парк съществува екзотична алея. Собствениците на птици закачат рано сутрин клетките и сядат смирено на пейките. Една бе с откъсната опашка. Може да е имала приключение с котка. Китайците викат на писаните „мау”, мау”, буквата „я” им се изплъзва. Котките са се научили и реагират само на „мау”. Така с „мау”, а не с „мяу”, успях да примамя рижа красавица край алеята и тя ми позволи да я погаля между ушите.
Високо от клоните заключените птици начеват своите песни или разговори. Спрях се и се заслушах. Китаецът на близката пейка смучеше лулата си с наслаждение. В началото бяха кратки отривисти сигнали като позивни, които пернатите изстрелваха помежду си, загърбили собствениците на клетките. После звуците се удължаваха, но ставаха по-бързи и по-бързи. Сетне утихваха, имаше мълчалива пауза и ново избухване в съвсем различен речитатив. Първо от едната клетка говорят, после другата отговаря. В третата само клатят човка, в миг неочаквано се намесват от четвъртата. Цял рояк от птичи мисли се понесе. Само небето разбираше какво мислят те за нас, хората. И хвърчилата може би, които вееха опашките си весело.
Замислих се кога ли ще имаме и ние свое българско хвърчило, кога ще разберем, че да гоним вятъра с него не е вятър работа.
Нане Стоичко още се притаява у мнозина от нас с тежката си брадва и гледа на кое дърво е миризливата му капа, за да го отсече, та да си я вземе? Не, не му е до хвърчила, щъркели точно сега...
Птиците носят послание на човека. Ако те оцеляват, ще оцелее и той. Много от малките птички с тегло по 250 грама се стопяват наполовина след дългия си полет към Шанхай.
Eсента е време за отлитане, но и време за едно обещание – обещание за завръщане.


Великата „празнота”

В нощното езеро на лотосите има още няколко случайни листа. Между тях пропадат отсрещните осветени като коледни елхи небостъргачи. Пулсиращите ръбовете на балконите им, бягащите в тъмното разноцветни фасади, готовите за излитане като извънземни кораби бляскащи покриви променят реалността, разпознавана през деня по навик.
Последният им етаж е на дъното, а първият е станал петдесети. На друг небостъргач покривът стига до половината дълбочина, по-надолу продължава отразеното китайско небе и великата „празнота”.
Стоях надвесен и замислен над бездната, а зад гърба ми дядо се караше на порасналия си внук да не прави като мен, за да не цопне вътре. Разбирах го по жестовете и тона.
Вероятно съм се взирал така сякаш съм си изтървал часовника в езерото. В метафоричен смисъл - да! Не и в буквален, от години не нося часовник.
В отблясъците на градските светлини човек става и лекомислен, но и замислен. Твърде материален, но и безплътен. В подобни мигове вярвам искрено, че древните китайски писатели без смарт телефони и модерни компютри, без интернет са знаели повече за себе си и света от нас, родените векове по-късно. “Съзнанието е нереално”. „Няма нищо извън ума на човека, всичко е в неговия ум.” „Освободи себе си от света и света от себе си.” Търсели са решения за „десетте хиляди неща”. Мислели са за ненаситните „девет дупки на човешкото тяло”. Направили са си труда да ги преброят.
Защо днешния човек от пасбищата на цивилизацията върви покорно подир дявола, приел образа на парите? Защо хедонизмът е толкова необуздан? И такива мисли ме навестяват в загадъчните градски нощи, когато светлината извира или се дави.
Днес видях отблизо пеперуда върху красиво цвете. Снимах я, толкова беше опиянена от нектара му и не ме забеляза. Сега, като я разглеждам уголемена на екрана, виждам, че крилата й имат същите светещи сини пунктири, които извират от обърнатия с покрива надолу небостъргач в езерото с лотосите.
И пеперудата е част от загадката. Една убита пеперуда в миналото може да промени цялото бъдеще. Какво знаем за мистерията на света, който бил игра на непредвидими случайности?
Сутрин забелязвам върху последните листа из езерото, обагрени в трудно назовими цветове, да проблясват едри капчици. Дали в тях няма кодирани послания? Защо си мисля, че са просто бисери, забравени от нощта? А ако не са забравени...
Пространството и времето според китайците не са линейни. Мисълта на човека е с повече от три измерения. Тя може да посещава в миг най-отдалечените точки на Вселената. Става веднага, щом си го помислиш.
Недоумявам защо съвременната литература и култура продължава се влачи от точка А до точка Б като парализирана костенурка, когато няма такива точки, никога не ги е имало, няма и права линия.
Сюжетите на днешните романи продължават да са линейни. Има читатели от просветените малцинства, който вече го осъзнават: живеем в многоизмерно сюрреалистично Мироздание. В пространство и време, които са относителни. По-относителни от айнщайновата теория на относителността. Възможно е да пристигнеш в една точка преди още да си тръгнал за нея. В романа ми „Ентропия” това се случва.
Цивилизацията на зрелището не уважава, а унижава писаното слово. Словото не може да се сравнява с образите, които извират дори от дъното на езерото с лотосите.
Ето защо си мисля, че дълг на литературата е да надникне в обратните дълбочини, където покривите са някъде там долу в загадъчната бездна на великата „празнота”. Истинското творчество е убежище на мисълта във всичките й форми. Така е било от вечни времена в древен Китай. Така е днес и не само в Шанхай, стига да има „мисъл”.
Езерото с последните лотосови листа събира в себе си много по-голяма реалност от небостъргачи, отколкото могат да се построят в действителност върху повърхността му. Как успява? Като ги отразява в дълбочина.
Цивилизацията им ме интересува още от юношеските ми години. Не само защото тяхното светоусещане е различно от елементарната евклидова логика. Те не си представят времето като нещо, което може да се разграфява и мери, а шест века преди европейците изобретили часовника.
Не се вторачват къде точно е било началото, къде е краят, а и не ги търсят. (Смятат часовника за неподходящ подарък, напомня за броените ни дни.) За разлика от гръцкия „логос“ не поставят човека наравно с Мирозданието. Интуативно са по-близо до мистерията на света.
Ние сме само част от кръговрат, който е непознаваем. Времето няма начало и няма край. Часовникът е полезна играчка. Човекът е само част от загадъчното Мироздание. Може би не най-важната негова част.
Погледнах с разбиране към нощното небе. Нещо проблесна като раздухан въглен между разклатените от вятъра бамбукови стебла. Луната беше изгряла тихомълком зад гърба ми.


Нищо не е завинаги

Ако си роб, пленник, ако си разорен селянин, продал себе си и децата си заради дългове, ако си куртизанка по договор, или проститука, ако си дори търговец или пък евнух при императора - и нищо не е завинаги! – си човек с надежда.
Можеш да се освободиш от робство и плен, отново да се замогнеш, да се откупиш и омъжиш за богат вместо да те използват срещу храна и постеля за секс, възможно е да се озовеш на най-високото стъпало в йерархията – това на книжовника, дори от евнух да станеш император или поне да заговорничиш срещу него!
Китайската история помни невероятни превъплащения, колкото редки, толкова и категорични, сякаш за да докаже: съдбата на човека не е сигурна и завинаги закована. Във всеки един миг тя се променя, много често - независимо от неговите желания и въпреки тях. Въртележката на живота е невероятна.
Не е за подигравка онзи, който в момента е в незавидно положение. Останал е без пари, хвърлен е в затвора, превърнал се е в дрипа. Станалото се възприема като нещо временно, което ще се промени.
Този начин на мислене е съществен знак на китайската духовност. Той като че ли е изписан по лицата и на днешните китайци. Много силно впечатление ми прави тяхната центростремителност. Те не излъчват центробежност, нито вътрешно напрежение. Спокойни, но не лениви. Сдържани, но не апатични. Съсредоточени и сериозни, дори вглъбени. И млади, и стари, и мъже, и жени. Всеки ден ги наблюдавам. Не съм очаквал да го открия.
Пострадалият, човекът в беда, запазва увереност в себе си, освен надеждата, че и на неговата улица ще изгрее слънце. Не отпуска ръце, не се отчайва, не се предава, не се отказва от живота си. Още по-важно – другите не гледат на него като на обречен. На всеки може да се случи! Не злорадстват, не му се подиграват, самите те не се чувстват недосегаеми от провидението.
Ние се разхвърчаваме в пространството като пумпали! Ревем и се самоокайваме. Десетилетия се оплакваме, че сме „малка държава”. Колко много страни в Европа са по-малки. Лицата на конюнктурата ни се изживяват като вечни във всяка епоха, която ни сполетява. Вижте им позите, натруфените биографии – хвалби, самолюбуване, себеизтъкване. А дори не са били императори!
Едно дълго владичество на император Сюендзун (713-756) било предшествано от още по-успешен дълъг период на ред и възход. Никой не очаквал такъв рязък обрат.
От неговата епоха до нас достигат имена на художници, калиграфи, поети, те свидетелстват за подкрепата и любовта му към литературата и изкуствата. Той е умел администратор и гъвкав политик, покорил или отблъснал много на брой агресивни съседи.
На 54 години обаче се влюбва в красивата Ян Гуефей. Кой да го предвиди, как да го предотврати? Безпорядък и бездействие завладяват страната. Хаосът никога не спи. Страстта на императора е силна, дори легендарна, възпяват я същите онези поети и художници, но не пропускат и провала му на държавник. Империята на династия Тан затъва. Стигнало се до там най-довереният генерал да оглави войската и да превземе столицата. Императорът и дворът му бягат. Гвардията се разбунтува, убива брата и сестрите на любовницата, а любимата Ян Гуефей е удушена от евнух. Сюендзун абдикира. Следват още десет години размирици, а после идва краят на една от най-великите династии и то заради красива конкубинка.
Нищо не е завинаги.
Най-лошото и мизерно състояние може да се промени. Най-тежката злочестина и недоимък имат пред себе си по-добър път. Най-голямата слава може да затъне в позор, а несметното богатство да завърши с просия.
Тези мисли не са били чужди на следващите красиви и изкусни куртизанки, мечтаещи да станат един ден и те като Ян Гуефей любимки на императора. Нещо, което било невъзможно за най-презираните от всички – проститутките. Те живеели в кварталите на цветята и плачещите върби, както наричали някога публичните домове.


Какво остава от цивилизациите

Паркът е моето място за наблюдение. На завоя, малко прикрита поради разположението си, откривам кръгла каменна пейка. Там функционира необявена борса. Брокерите - навити старци, си избират стока. Цената изглежда фиксирана. Сега разбрах по-ясно защо вадят бързо предимно дребни банкноти и защо жените още по-бързо ги прибират. Пет юана са 1лв и 44 ст. Това ще е само подхранка, само зарибяване. След това ускорено се изнасят по двойки. Аз свикнах с тях, изглежда, че и те свикнаха с мен. Странна птица, появявам се внезапно горе-долу по едно и също време на сутрешната си разходка. Веднъж се тупах с длани по корема. Китайците го правят в движение и с други части на тялото си. Щом ме видяха, те се засмяха свойски, сиреч – вече си китаец, а? Бях ги подминал почти, когато една от дамите ме плесна свойски по задника. Бре, рекох си, май ще ми излезе късметът и на мен!
Удовлетворяваха взаимните си потребности, тъй както могат. Гонеха мига, а той се изплъзваше и на едните, и на другите. Жените бъркаха в джобовете на заможните пенсионери-мераклии. Те пък получаваха своето непостижимо до тогава удоволствие – лесен секс с по-млада, при това доброволка, а не професионална проститутка. Неотдавна гледах филм за подобна одисея на англичанка в 1970 г. Много жени добавят проституирането към редовната си работа, за да спасят финансите на семейството. Правят го дори със знанието на съпрузите си. Нещо, което май беше невъзможно при социализма, макар и тогава хората да са имали финансови нужди. Филмът беше криминален и се отнасяше за сериен убиец, който трепеше такива жени с чук по главата. Разказът се водеше от сина на загиналата, който не предполагал какво става. Родителите му съобщавали, че ще се разходят и ще пият бира след работа. Една вечер майка му не могла да се прибере. Преминала във вечността.
Нашата вечност е в мига. И всеки миг принадлежи на вечността според Марк Аврелий – римски император, писател и философ. Цивилизациите са невъзможни без упование във вечността. Хиляда годишната римска империя загива, тъй като гражданите й загубват вярата си в нея и във вечността.
Защо днешната цивилизация е нестабилна? Защо не вярваме във вечността й? Какво ще остане от нас, ако тя се срине поради война, финансов колапс или природен катаклизъм? След 15 години изчезват всички сгради, пътища, заводи, всичко завинаги изчезва. Гръцкият философ Епикур винаги е прав: Яж и пий, и се радвай на живота с любимата жена!
Има такъв филм, който показва колко нетрайни са огромните небостъргачи и бързите магистрали. Как изпод земята излизат дивите корени на друг свят, за който сме забравили. Остават само Великата китайска стена, пирамидите... Какво още? Може би и нашите умни книги.
Нося тези въпроси в себе си. Споделих ги с авторитетни шанхайски и китайски писатели на една от срещите ни. Очаквах интересен разговор. Авторитетната водеща не прояви афинитет. „Вечерята ни чака!”, останалите й колеги също. Единствено млада редакторка от китайско списание, и колежка от Индия маркираха с по няколко думи същността на темата, а бяхме много на брой и все талантливи хора. Времето за разговори било изтекло, макар цялата вечност да бе все още беше пред нас.
С Джуан дзъ общувам по-често. Спомням си цитат, който ми харесва. Има такава притча: за да иронизира претенциозната си аудитория, един посветен я запитал: ”Аз мога да ям и да сера, а вие какво можете?” Съзнателно бил по-груб в изказа.
Опитах може би повече от сто вида китайска храна, повечето срещи започваха или завършваха с въртящата се стъклена маса, наричана „мързеливата Сузи”. Монтирана е в средата на дървената маса. Всеки щипва с клечките по нещо от блюдото пред него и го поставя в чинийката си. Стъкленият кръг се върти, изборът е невероятен. Домакините ни са много щедри и гостоприемни.
Колко пъти стомахът ми се питаше: ”Можеш ли да кажеш какво яде преди малко?” Такива разнообразни и невероятни за европееца вкусове и блюда открих, за които нямаше как да предполагам, че съществуват.
Може би има нещо вярно в това, че човекът мисли със стомаха си. Пълният стомах докарва доволни и щастливи мисли за бъдещето на цивилизацията, които едва ли се нуждат от въпроси като моите.


Знакът на Стив Джобс

В музея на Лос Анжелис американците показват какво е създадено в техния град. И какво е то? Слънчевата батерия, скейбордът, студиото на Уолт Дисни и неговият герой Мики Маус, оживял на първата му дървена маса за монтажи през 1928, тук са и дрехите на великия Чарли Чаплин от филмите му за малкия човек. Видях, че единият от крачолите е накапан, има петно. Какво още? Ах, да! Айфонът на Стив Джоб, който промени света.
Мислех да озаглява този текст „Знакът на Чингис Хан”, защото там, където се е появил айфонът, а той е вече навсякъде, там пристига влиянието на технологично най-могъщата култура на завоеванието. Завоювани ли си гордите китайци от Стив Джоб? Прословутите магазини на Apple, целите в бяло, са препълнени и тук. Специално ходих да ги разгледам. И тук са с просторни маси, на които са последните модели, а край тях се усмихват гениите, които ви очакват, за да ви въведът в тайните на поредното чудо. Всички китайци без разлика на възраст и пол забиват нос в айфоните си по всяко време и на всяко място. Можете да наблюдавате тази гледка непрекъснато. Това е, което правят най-редовно и най-ревностно, когато не работят.
Стив Джобс дълго мисли и експериментира, докато реши, че неговите магазини ще са коренно различни от досегашната представата за магазин. Клинтън го попитал защо заводите на Apple са в Китай. На друго място не можах да намеря десет хиляди инженери, а процедурата по отварянето на производството бе по-бърза и по-малко бюрократична от американската, бил отговорът.
В Шанхай ”Старбъкс кафе” е на всеки ъгъл, „Макдоналдс” е в метрото, в магазините присъстват всички световни марки ... Скоро ще се появи и Дисниленд. Млади и стари шанхайци и шанхайки са обути в удобни американски дънки, но колко ли от тях не са ушити от самите китайци? Татуировките не са проникнали толкова масово. Видях красиво момиче с черна шапка, на чиято периферия пишеше „Ню Йорк”. Този стил е голямо изключение. Една вечер в Зонгшон парк пък се изненадах от самотен млад танцьор, пълно копие на Майкъл Джексън. Танцуваше неговите ритми, а музиката минаваше през екрана на лаптопа му, усилвана от тонколоната край пейката. Наоколо петдесетина негови съграждани от различни поколения го зяпаха в захлас. На гърба на тениската му пишеше: ” I am dancer NO monster!” Аз съм танцьор, а не чудовище! Те мълчаха и наблюдаваха любопитно. Още едно изключение, което има последователи само сред тинейджърите. И те си имат свой кът на дансинга пред парка всяка вечер. Групата им не е голяма, но е факт.
Китайците са открили барута и хартията. От древни времена императорите са задължавали всяко селско семейство да отглежда и черничеви дървета, освен обработката на държавната земя. Така се появил Пътят на коприната. Шестотин години преди европейците създават часовника. Много преди Гутенберг откриват тайната за размножаване на текстове чрез печатане. Тяхната велика култура е белязана с най-дългата хилядолетна традиция в керамиката. При обработката на глината и създаването на първите сечива и съдове фактически възникват първите селища на цивилизацията им по поречието на големите реки.
Обратно на тристагодишната американска традиция, в Китай още от времето на първите династии притежаването на оръжие и разпространението му сред населението се забранява.
Предстои създаването на китайски Холивуд. Звучи ми малко като българки „Лувър”. Видях истинския американски Холивуд в LA отблизо. Четох автобиографичната книга на Марлон Брандо „Песните на мама”. Юнивърсъл Студио с откровения си кич не ме плени. Брандо отказва да се появява на червения килим след първия си „Оскар” и с недоумение пише: с какво актьорската професия е повече от другите, че да заливаме останалите с толкова самореклама? Тъй като знае нещата отвътре, открехва една тайна – Холивуд се управлява и притежава от хора, които са го превърнали в могъща индустрия за бързи и огромни печалби.
Холивуд вече не създава истинско изкуство. Брандо недоумява защо велики кинематографии като италианската „Чинечита” – отдавна фалирала, френската, английската са позволили нещастието „Холивуд” да залее света.
В същото време филмите на Стивън Спилбърг създадоха нови знаци в световния универсален език чрез най-касовите филми на всички времена – „Извънземното”, поредицата за Индиана Джонс, поредицата за динозаврите, филма „Челюсти”, с който започна успехът му. Последният му голям филм „Списъкът на Шиндлер”, именно за него чак режисьорът получи „Оскар”-ите си, е за съдбата на събратята му евреи през последната голяма война.
Какво общо има това с Шанхай ли? Много според мен. Голяма загадка е ще може ли модерната култура на либералния капитализъм да проникне в сърцето китайския дракон. Езикът е първата бариера, дълбоките хилядолетни традиции са втората. Възможно ли е необузданият хедонизъм, (словенският философ Славой Жижек го сравни по този признак с ислямския фундаментализъм в сп. „Шпигел”), да разклати китайския колос? С голям успех масовата американска култура проми мозъците навсякъде, където проникна. Тя къде ли не влезе неканена и набързо. Само в Китай все още вратата й не се отваря тъй лесно засега.
Знакът на Coca-Cola не се натрапва, същите метални кутии, със същия запазен цвят, но с надписи на китайски, с много дребен шрифт е отбелязан лицензът за производство и запазената марка.
Наскоро бях в Кърджали и да ви призная там за първи път от доста време прочетох толкова обществени надписи на български език. В този град е така заради турското културно влияние там и законът се прилага точно. Столицата ни и останалите градове са като необявени, но отдавна завладени англосаксонски провинции – всичко се кълчи на английски и дращи по фасади и витрини. Така избиваме комплекса си за малоценност. Като знам, че най-голямото ни изобретение е чушкопека, се чудех дали пък и китайците не избиват някакви свои комплекси с американските марки, които украсяват улиците им.
Шанхай изпревари Ню Йорк в икономиката и финансите, ала дали има самочувствието на културна метрополия? Опитите му за подражание могат да се тълкуват и като естествен стремеж към космополитност. И в Америка има вериги за китайска храна. Трийсет на сто от жителите на Сан Франциско са китайци. Много китайци учат в чужбина и само една част после се връщат обратно в страната си. Където и да останат обаче, каквито и граждани да са, те си остават китайци по име и произход.
Нещо много различно правят нашите българи в Лос Анжелис. Още не пристигнали и сменят имената на децата си с американски, за да не личало откъде са родители им, щяло да им пречи в училище, а и за намиране на работа. Защо на китайците не им пречи? Може би защото дори някой от тях и да се прекръсти, само като го видят ще решат, че безспорно е Лу, а не Линкълн.


Китайките

Те са поне деветдесет и девет вида. Онези, които харесах, са различни от останалите. Стройни, елегантни, нежни. Излъчват мистична недостъпност и същевременно сочните им бедра те подканят за танц. Не са кокетни, а магнетични. Рускините са като „джаснати” в сравнение с тях.
Източната красота е притворна, скрита, дискретна. Шанхайката не те гледа в очите, тя те вижда с кожата си. Стъпва изящно, за никъде не бърза. Стройна, гордо изправена, спокойна. Не е наплашена или преуморена. Не я видях с цигара по улицата, с бутилка бира в парка, нито да се целува и натиска по пейки. И скромно облечена, и скъпо пременена – определено има вкус.
Излъчва скромност, може би престорена, макар че съм наивен и вярвам, че не е престорена, а естествена. Скромността е нейното най-голямо украшение.
Не е обкичена с обеци, гердани, пръстени, нито нашарена с татуировки. Бледожълтата й почти прозрачна кожа е нежна като на бебе. Извивките на клепачи, мигли, вежди, скулптурирането на лицето, овалът на шията, лабиринтът на ушната й мида са изваяни. В смолистата й права коса понякога стърчи интересна цветна фиба с цвете, калинка или птичка, както е било в минали времена.
Тялото й е гъвкаво. Не се клати или влачи като върви. Стъпва стегнато, здраво. Ханшът и женското тайнство, което мъжете обичат най-често да наблюдават – задните части, формата на корема, извивките на бедрата, изящността на стъпалата са в хармоничен синхрон със стегнатите й гърди. Те не се поклащат, нито се удрят една в друга като малки прасенца, както пишеше в един разказ на Николай Хайтов.
Зъбите й са бели и правилно подредени. Усмивката – широка и неприкрита. Устните – изписани, набъбнали, а не едва очертани. С тази прекрасна уста тя може и да целува, но и да хапе.
Маникюрът не е натрапчив или прекалено ярък. Педикюрът – също. Често минава и без него. Краката й са идеално поддържани и чисти, с правилно изрязани нокти.
Излъчването на шанхайката идва отвътре. Не от външността й! С това ме привлича най-много. Приказлива в компания, внимателна майка. Не видях и не чух да крещи на детето си, да го дърпа, да дава воля на гнева си публично. Любовта й е всеотдайна, шепнеща. Най-голямото й богатство е единствената й рожба, която кръговратът ще отнесе един ден далеко от дома неусетно, неумолимо.
Четох, че шанхайките са силния пол в семейството. Мъжете вършели по-голямата част от домакинската работа. Вечер в парка е пълно с жени, може да излезе истина.
Поканих преди време познати китайци, командировани у нас, в държавно-ловно стопанство „Искъра”. Вече в зряла възраст те не бяха виждали живи диви животни в естествената им среда. Разгледахме и трофейните рога. Споменах, че когато българката изневери на мъжа си му „слага рога”. Жените се засмяха и ме допълниха: ако китайката предаде мъжа си му „слага зелена шапка”. Попитах ги: а вярно ли е, че ако мъжът не е доволен от жена си тя трябва да му намери по-млада, макар и временно, а не да му се сърди. Те се засмяха още по-бурно: ”Това пък къде сте го прочел?” Явно не беше истина.
Моя позната българка, женена за китаец, ми разказа, че се развела, тъй като системно не била канена на общите фирмени банкети. Съпруги не се допускали. Разбрала, че след вечерята се осигурява забавление за всеки според наклонностите му. За онзи, който търси чужда жена, имало определена служителка, която изпълнявала редовно тази функция. Няма излишни рискове и е евтино.
При ограничението от едно дете се чудя как ли тези красиви, жизнени, напращели китайки се справят с рисковете на секса? Презервативи, противозачатъчни, легални и нелегални аборти... Особено в по-дълбоката провинция, където сексуалната култура по-бавно евоюлира. Не знам.
Шанхайките карат виртуозно и малките скутери, и грамадните джипове. Красиви момичета и жени, достойни за менекенки или тела на „Плейбой”, могат да се срещнат навсякъде по няколко пъти на ден. Много рядко забелязвам мъже с красиви черти, макар че са атлетични. Той и Константин Иречек като видял за първи път българките в Шопско да перат казал, че са красиви и привлекателни. А за мъжете – че са с космати гърди и кривокраки. Първите впечатления понякога са най-точни, макар да изпускат важни подробности.
В музея на Шанхай разгледах изложба за културата и обичаите на малцинствата. Там открих женска носия много сходна с българската, особено по цветовете на шевиците.
Описвам само един от 99-те вида китайки. И все пак всички, сигурен съм, си приличат по едно: по дълбоко кодираната и ненатрапчива гордост, която излъчват. Нали благодарение на техните утроби са се родили един милиард и четиристотин милиона човешки същества.


Ако можеха парите да говорят

Ако парите можеха да говорят, за да разкрият тайните си...
Например монетата на Чингиз Хан от 618 г или монетите с образа на Александър Велики, имитирани от толкова владетели на Азия с техния типичен гръцки стил. Профилът на Александър е одухотворен и въздействащ. Много бих искал да чуя техните истории. Музеят на Шанхай има истински съкровища.
Доста преди Аспарух да премине реката Дунав китайският Път на коприната е събирал пари от царства и господарства. Ако гледаш от птичи поглед - подробностите не съществуват. Доближиш ли се - подробностите са всичко. Българската държава още не е била създадена през 681, да не говорим за сеченето на монети, а китайските пари вече са си били направили път, който е нужен и днес.
През 1988 г в най-тиражния български седмичник „Поглед” започнах да водя първата вестникарска рубрика „За парите –сериозно” в тогавашния печат. Темата бе табу. Появи се като полъх от идващите нови времена, когато щеше да се говори и мисли само за пари. При нашия социализъм беше неудобно да се коментира размерът на заплатата, да се иска повече, да се договаря. Тя се даваше и толкоз. „Дайте – за да ви дадем!”
За парите, както и за секса, беше срамно да се говори. Сега порно каналите са отворени и все парите ни са в очите, ала задоволени ли сме? Някои – определено да! Лично за тях бе извършен един важен преход към неограниченото им обогатяване, който няма да има край.
Парите крият неразкрита докрай сила. Те не могат да стоят вързани, макар древните китайци да ги нанизвали на въженце. Били кръгли като небето, а в средата с квадратна дупка – така означавали земята. Преди това вместо пари разменяли зърно, десетки видове тъкани, домашни животни, кожа, рог, вълна, чай, сол, дървен материал, фураж, плодове, билки, масло, хартия, въглища, лак, восък...
Грошовете се отливали от мед, докато държавата не срещала трудности. Тя единствена имала правото да пуска в обръщение пари. Постепенно съставът на сплавта се заменял.
След това дошъл редът на книжните пари. Били лесни за производство. Видях нарисувани два зелени дракона един срещу друг на книжна пара колкото педя. На нея пишеше – сто долара. Това се казва банкнота.
Парите обичали властта и властта обичала парите. Когато стояли заключени и неподвижни, те умирали бавно като лишени от свобода диви животни. Ако парите не се размножавали, те сякаш били мъртви. Всеки, който ги притежавал, бил длъжен да ги управлява, както се язди силен и буен кон. С парите се купувало и купува всичко. С парите не можеш да си купиш майка, дори да си продал вече своята собствена. Не можеш да си купиш любов, дори да си продал вече своята собствена, не можеш да си купиш живот, въпреки скъпата си гробница, дори да си продал своя собствен.
Проблемът на днешния свят е, че от от доста време парите му нямат покритие. Те се въртят от Лондон до Шанхай, през Сидни, Ню Йорк, Москва, Кейптаун, Париж,Токио, тези лъжливи световни пари. За десетилетия напред е похарчено бъдеще, което по право принадлежи на още неродените. Всеки горд с гражданството си американец например дължи по 160 хиляди долара. Германия има дългове, не само Гърция. Русия има дългове, кой ли няма, изреждането е безкрайно...
Китай няма да дава, има да взема. Той е най-големият инвеститор. Скоро ще строи две атомни централи на английска територия. Влага милиарди в усвоявянето на Сибир, откупил е нефта и газа за трийсет и пет години напред на по-изгодна от европейците цена. Огромни са вложенията в недвижими имоти в Америка.
Седалището на световния капитал е тук - в най-многолюдната страна на планетата, в центъра на световния комунизъм. Парадоксът крие своя тайна. Не е разгадан досега и няма да е лесен за разплитане.
Неотдавна китайският президент каза, че в отношението си към по-бедните страни ще следват първо справедливостта, а после интереса („Шанхай дейли”). Темата за парите неизбежно ме намесва и в политиката. Нека отбележа, че това не е цел на разказите ми за Шанхай.
Ако справедливостта е преди интересите, тогава интересите ще продължават ли да бъдат „интереси”. Бяхме свидетели на подобна софистика при българския и руския социализъм с имагинерното „дайте – за да ви дадем!”.
Интересите и справедливостта са категории от различни нива. Справедливостта е морална ценност. Интересите никъде и никъде не са следвали морала, а само изгодата, печалбата, добрата сделка. Справедливостта не се постига със сделка. Иначе най-богатите и успешни бизнесмени щяха да са най-големите моралисти. Често богатството е обратно пропорционално на честността, съвестта, добротата.
Китайският премиер твърди: държавата не иска децата на бедните семейства да остават извън училище. В Шанхай най-напред е въведено безплатното задължително деветгодишно обучение. Не иска заради болест обикновените хора да изпадат зад борда. Не иска заради безмислени формалности младите да губят ценни възможности. Той говори за социалистически реформи („Шанхай дейли”).
В нашия вариант на „социализъм” съм слушал подобни пожелания. Спомням си добре как парите накрая винаги се превръщаха и превръщат в най-малкото общо кратно на всички проблеми.
Те са знак и за морала на всяко общество. Ако то живее в лъжа и корупция, ще бъде икономически неефективно и безплодно. По плодовете им ще ги познаете, пише в Библията. По-скоро камила ще мине през иглени уши, четем там, отколкото богатият ще се откаже от богатството си, за да влезе в Рая.


Луната и китайският луноход

Китайският календар е съобразен с луната, а не със слънчевия цикъл. Първият официален акт на всеки владетел е да провъзгласи нов календар. Календарът е връзката между сезоните, месеците, дните и часовете – от една страна. И петте първоелемента – (дърво, огън, земя, метал, вода), петте цвята, петте звука, петте аромата, петте посоки на света, ветровете, животните, растенията, различните части на човешкото тяло, чувствата, състоянията на духа, човешките качества – от друга. Той отразява и отношенията, които всички те поддържат помежду си. На практика отразява всички елементи на света – видими и невидими. Тези отношения се олицетворяват от принципа на махалото или от взаимодействието на двата универсални полюса – ин и ян.
Календарът се гради върху фазите на луната, месеците са дванайсет. Разликата между слънчевите и лунни месеци се допълва с вмъкнат тринайсти месец.
Годините, съдържащи добавен месец се наричат „разширени” и са седем на всеки седемнадесет години. Ролята на век изпълнява шестдесетгодишен цикъл. Това летоброене е въведено през 2697 г пр. Хр. и се използва без прекъсване до днес. Сега се намираме в седемдесет и деветия подобен период, започнал 1984 и завършващ 2044.
Традиционният календар е заменен от официалния западен календар, но си остава под името „земеделски”. Според него петият ден от петия месец е Празникът на двойната петица. Денят е особено неблагоприятен и е повод за изгонване на всички зли сили чрез заклинания, талисмани, амулети. Празника на очистването се съпровожда с шествие на кораби-дракони по езера и реки, край чийто брегове се събирали огромни тълпи.
Бях свидетел на празнуването на Празника на преполовената есен или Празникът на луната. Падна се на 27 септември 2015, неделя. Той се отбелязва на петнадесетия ден от осмия лунно-слънчев месец. Приготвят се сладкиши във формата на луна – прословутият mooncake. Видях опашки от стотици хора в центъра на Шанхай да чакат търпеливо реда си. Не можах да разбера нито търпението им, нито интереса към малките бели хлебчета, оцветени отгоре с нещо като червен йероглифен печат. Наредих се и аз. Бяха пълни с малко смляно месо, миришеха приятно. Бяха вкусни и малко по-скъпи за празника.
През есента небето над Зонгшон парк е ярко синьо, бездънно синьо- любимото ми небе. Нощем луната е ярка и кръгла, тъмните петна на лунните планини си личат с просто око. Наистина от земята тя прилича на кексче. Наближаваше времето за раздяла с Шанхай и с Китай. Мислех си какво ли ще открия в небето, което да продължи да ме свързва с хората тук. Луната ми натрапваше отговора си. Тя щеше да се вижда и от българското небе по същия начин – все така загадъчна между клоните на белокорите дървета. Щеше пак да събира отново погледите ни с новите ми познати и приятели отвъд планини и морета. Вече знаех, че и те се вглеждат и са се вглеждали в нея внимателно, както и аз съм го правил.
Пълнолунието ме вдъхновява. Не знам дали лунните гравитационните сили, предизвикващи приливите, имат значение за това. Близката, надвиснала луна предизвиква душата да шепти стихове. В далечните времена, когато празникът се създавал, поетите около императора също пишели одите си, вдъхновявани от Луната, а не по задължение.
Пълната луна изпълва душата. Тя е символ на събирането, празник на семейството, което в този ден е задължително заедно. Оказва се уважение на всеки един от членовете му – от най-малкия до най-големия. Семейният олтар за китаеца е свят. Почитта към родените преди нас – закон.
Обичаят да се ядат лунни кексчета идвал от император Тайдзун (566-635). Пътуващ търговец му предлага кръгъл сладкиш в чест на победата над хуните. Докато ядял, императорът посочил луната и рекъл: ” Да можех сега да поканя жабата (според митологията на луната живее жаба) да се наслади на сладкиша „ху” (така наричали малцинствата).
От тогава яденето на тези кръгли хапки се разпространило из цялата страна. Каква безплатна реклама само си е направил онзи досетлив търговец.
Сравнението на враговете с вкусна храна е малко грубичко. Според друго предание император Сюендзун опитал от сладкиша с любимата си Ян Гуефей. Не харесал името му. Конкубинката предложила да го нарекат “лунен кекс“. Луната от древни времена бди над всички влюбени. С това име кръглото хлебче остава известно и до днес. От тук нататък то ще ми напомня и за силата на тяхната любов, която погубва красивата куртизанка, а после и цялата династия. Има различни видове mooncake. Пълнежът им може да е сладък или солен, с месо или плодове.
Все пак, дали онази жаба още живее на луната или не? Китайската космическа програма предвижда в близките години да се изпрати луноход до там. Достойна амбиция за една велика нация, която преживява своя Ренесанс.


Септември-Октомври 2015,
Шанхай






 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture