BALKANI
   English   Български
Турската писателка АСЛЪ ЕРДОГАН гостува на "ЛИТБАЛКАНИ"


Аслъ Ердоган е родена през 1967 г. Учи компютърно инженерство и физика в Босфорския Университет, работи една година в Изследователската Лаборатория по Атомна Физика в Женева (CERN), и след още две годишна изследователска работа в Университета на Рио де Жанейро се посвещава изцяло на литературна дейност. Авторка е на книгите Мъжът-Черупка (Kabuk Adam), В Безмълвието на Живота (Hayatın Sessizliğinde ), Чудотворният Мандарин (Mucizevi Mandarin), Градът в Червена Пелерина (Kırmızı Pelerinli Kent ), Кога Завършва Едно Пътешествие (Bir Yolculuk Ne zaman Biter) . През 1997 г. разказът и «Дървени Птици» («Tahta Kuşlar») получава първа награда на конкурса, организиран от Deutsche Welle. Френското литературно списание Lire, в изданието си от Май 2005, включва името на Аслъ Ердоган сред 50-те писатели, които ще оставят отпечатъка си върху литературата на 21-ви век.

Аслъ Ердоган
Чудотворният мандарин

Един стар и грозен мандарин отишъл при изключително красива, но коравосърдечна проститутка за нощ удоволствие, което щял да заплати с пари. На разсъмване младата жена се възползвала от заспиването на стареца и повикала приятелите си обирджии. Обаче мандаринът, който спял леко, скокнал в съня си и започнал да се съпротивлява, биейки се с всичка сила. Бандитите хем били много, хем си знаели работата. Лесно притиснали мандарина в ъгъла, но видели, че колкото и да го удрят, в това слабо и грозно тяло не се отваряли рани и смъртоносните удари не оставяли следи. Изкарали ножовете и сабите си но и най-острият нож, и най-безпощадната сабя не можели да сторят нищо на мандарина. Накрая се изплашили и избягали. Жената, наблюдаваща боя, се впечатлила от чудотворната сила на мъжа и пожелала да легне с него още веднъж, този път в името на любовта. Започнала да го милва с възхищение, трепет и нежност. Но при всеки допир на красивата жена в тялото на мандарина се появявала рана, това били раните, отворени от боя, от ударите, ножовете и сабите. Те останали скрити до мига, в който усетили истинска нежност и внимание. Накрая мандаринът, целият в кръв и рани, умрял, рухвайки в ръцете на жената.
Едно време бях ходила на балет, който се казваше «Чудотворният мандарин». Разказах на Сергио сюжета му, взет от древно китайските легенди, веднага след като се любихме за пръв път. Не знам защо, но това, което му разказах, не му се хареса особено много. Но това е една от любимите ми истории.



В бездната на изгубеното око
(Една любовна история)

От пръв поглед разбрах, че са турци. По голяма вероятност бяха дошли в този средноевропейски исторически град, в който се говори на френски, за да участват в някаква изложба или кинофестивал. И четиримата имаха вид на артисти, бяха с дълги черни коси, очила, бради и кадифени панталони. Бяха толкова пияни, че не можеха да стоят на крака. Бяха се спрели пред един нощен клуб, в който обикновено се събираха пънкари от новото поколение, на една от тесните, стръмни улички в стария град и буквално бяха блокирали пътя с безбройните си бирени кутии, с гюрултията си и разюзданото си поведение.
Безразличието, породено от мисълта, че се намират в чужда и по-свободна страна се бе смесило с алкохола, бяха опиянени от това, че се намират на 3000 километра от обществото, което всеки миг ги осъжда и ги кара да пазят «имиджа» си. Съвсем се бяха разпуснали, така да се каже. Закачаха се с всички момичета, които минаваха покрай тях, подхвърляха им турски думи, невиждали бял свят, смятайки, че никой не ги разбира. Грижите им за изкуството бяха забулени от залеза, нощта бе изкарала на преден план по-основни, по-жизнени въпроси, т.е. сексуалността. Търчаха подир телесни радости и лесни победи.
Когато ме забелязаха вече от доста дълго време ги бях наблюдавала, затова разбрах, че и четиримата почти едновременно усетиха появата ми в мрака. Една съботна нощ, по слабо осветените улици, постлани с плочки, пред тях се бе появила дребна, хилава жена, обикаляща като призрак. Руса, малко тайнствена, малко трагична, уморена, и вече грохнала, въпреки, че не бе дори на тридесет, почти героиня от роман.
Вече не ги чувах, инстинктивно бяха снижили гласовете си, присъствието ми ги бе подразнило и обезпокоило. Изведнъж се превърнах в център на вниманието им. Четворката започна бавно да се приближава, разклонявайки се като амеба. Уличната лампа внезапно освети лицето ми, изкарвайки наяве бинтовете, които напразно се опитвах да скрия в мрака на нощта, бинтовете, които бяха глътнали изцяло лявото ми око и бяха отворили дълбока бездна в средата на лицето ми...
- А-а-а! Виж, виж окото на момичето!
- Гледай, гледай! Момичето няма око!
- Язък за момичето.
- Какво ли е станало? Някаква катастрофа сигурно.
(Изречения, възклицания, предположения, които не успявам да чуя...)
- Жалко, а е било хубаво момиче.
Не съм сигурна дали наистина чух последното изречение, може би бе само един подарък направен за ушите ми от жалкото ми , жадуващо за комплименти его.
Един от тях, най-смелият, закрачи към мен, но внимаваше да не се приближава много. Сякаш сакатото ми око можеше да връхлети върху него като чудовище, да го зарази с някакъв смъртоносен вирус.
«Съжалявам за случилото се,» каза с кадифен глас, на турски. И аз му отговорих на майчин език:
- Благодаря.
Видях, че от изненада изтърва празната бирена кутия от ръката си преди да продължи безкрайния си път.
След малко вятърът довя до мен последните няколко турски думи.
- Момичето приказваше на турски, нали? Или ми се причу? На турски ли приказваше момичето?


Превод от турски: ХАСИНЕ ШЕН





 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture