BALKANI
   English   Български
ХАСИНЕ ШЕН представя турската писателка АСЛЪ ЕРДОГАН: "Гласът на джунглата"


Гласът на Джунглата

ХАСИНЕ ШЕН

«Ако човечеството се размножаваше не чрез обединяване, а чрез делене, като бактериите, т.е. ако раздялата бе символ на бъдещето и живота, мен сигурно биха ме избрали за пророк. А сега съм просто осъдена. Символ съм на самотата, отшелничеството, празнотата, мрака, раздялата.» Така се представя една от героините на Аслъ Ердоган, но тези думи могат да се използват успешно и за формулирането на естетично-творческите принципи и на самата авторка.
Темите за самотата, празнотата, нощта и раздялата се преплитат в творчеството на Ердоган със света на жената, един от основните обекти на произведенията й. Това са преди всичко жени, притиснати между травматично минало и мъгливо бъдеще, жени, лишени от правото да се наслаждават на радостите на настоящия миг, независимо от това, че са същевременно и свободни, при това толкова свободни, че имат куража мигновено да напуснат затвора на традиционния си дом и да търсят убежище в сивия порядък на някакъв «по-цивилизован», «по-свободен» западно европейски град (като героините на Чудотворният Мандарин и Градът в Червена Пелерина) или в екзотиката на тропически остров (като героинята на Мъжът-Черупка). Това са страдащи жени с разбити души, затворени в осакатени тела (като еднооката героиня от разказа «В бездната на изгубеното око»). Това са жени, които са изпълнени с безкрайно желание за поредно бягство, за бягство от позната нощ към една «друга» нощ. Претърпели поредно поражение, те са пълни с желание да се впуснат в поредно пътешествие. Пътуването, много често равнозначно на бягство, е една от централните теми на Ердоган.
Затова и повечето от героите й могат да се определят като романтични изгнаници, обзети от траурно настроение, породено от постоянното чувство за самота и загуба, а също и от темата за смъртта, която се прокрадва в почти всички произведения на авторката като се комбинира с темата за писането. Смъртта за нея е като едно от многобройните болестни състояния, които са така познати на героите й. Но за разлика от всички останали болести смъртта е смъртоносна, понеже, както казва Marguerite Duras, този, който е заразен със смърт, не знае за това, не знае, че ще умре без дори да е живял живот, достоен за умиране. За Ердоган смъртта е нещо естествено понеже «тук (в Истанбул) всички улици, както и всички човешки съдби, водят към гробището» (Чудотворният Мандарин). «Умря точно така, както желаеше»: това е финалното изречение на романа Градът в Червена Пелерина, а може би и едно от рядко оптимистичните изречения, получаващи градивния си заряд от идеята за реализация не
в живота, а в смъртта, или чрез смъртта. Може би чрез смъртта човек добива истинска независимост, или пълно познание за себе си, както подчертава писателката в лиричното си есе «Маските на Нарцис». Ето какво обяснение дава тя за смъртта на Йозгюр, героинята на Градът в Червена Пелерина: «Мигът, в който Йозгюр се обръща назад, като всички орфеевци, е мигът, в който приключва да разказва за себе, това е мигът, в който понятието индивидуалност се прихлупва над себе си и знанието за смъртността нанася смъртоносния си удар. В мига, в който Йозгюр става «свободна» (името на героинята означава ‘свободен/свободна’) тя се превръща в герой на един мит, по-стар от самата нея, понеже да бъдеш себе си, означава да умреш. Единствено чрез смъртта можем да станем неповторими, да се превърнем безвъзвратно в собствената си история. Ето защо писмото е длъжно винаги да носи маска пред смъртта» (В Безмълвието на Живота).
Може би затова Ердоган толкова често прибягва до мита за Орфей, който се спуска в бездната на отвъдния свят в желанието си да прегърне Евридика. Отвъдното се материализира в произведенията й в образа на джунглата, една от любимите думи на Ердоган. Героите й влизат в нея, за да търсят себе си: «Ако влезнеш в джунглата, за да търсиш себе си, можеш да се намериш. Но за да излезеш отново от джунглата трябва да оставиш зад себе си новооткритото аз,» така както Орфей трябва да излезе от царството на Хадес сам, открил в Евридика-жената, т.е. в Евридика-«другостта», себе си, понеже «противоположността на човека е пак самият той» (Мъжът-Черупка».
За Ердоган другостта има някаква ценност само когато е вплетена в представата за «аз»а, затова и убиецът носи в себе си раните на жертвата, раят се крепи върху ада, а доброто расте върху дървото на злото. Затова и пътуването в произведенията й не е еднопосочно, движението й може да се определи като отиване-завръщане, също като това на Орфей.
Пътуването (към себе си) в произведенията на Ердоган се спонсорира от най-разнообразни източници – библейски мотиви, източни текстове, индиански поверия и митове. Тя е вечна пътешественичка, която се пази от нашествието на езика на туриста-пътешественик, понеже притежава изключителната способност да прегръща света и да го разтопява в себе си. Тя представя «дивото», «нецивилизованото» без да прибягва към схемите и кодовете, наложени от западната мисъл, без да става жертва на тенденцията към формулирането на собствената си идентичност с фразеологията на «високата цивилизация». Затова и чернокожият продавач на черупки от Мъжът-Черупка е толкова учуден от чисто човешкото отношение на бялата физичка (главната героиня на романа, разказваща собствената си история), затова и нейните колеги посрещат тази връзка с недоумение, понеже според техните етично-социални норми една бяла жена може да поддържа връзка с «такъв» мъж само за да се снабдява с наркотици.
Героите на Ердоган са освободени от предразсъдъци, но те самите много често стават жертва на стандартното шаблонно мислене, което е склонно към стереотипизация. Така например една от героините на Чудотворният Мандарин, туркиня която живее в западно европейски град, знае много добре как се възприема от страна на местния интелектуалец, с чийто поглед се среща в кафетерията, където седи и драска в бележника си, преследвана от неговите очи. «Сигурно си мисли, че съм писателка от развиваща се страна, загубила окото си в борбата за демокрация,» спекулира тя в опита си да се види през очите на Запада.
А какво я води в този чужд средноевропейски град «който си няма бездомни кучета, просяци, молитви на мюеззини, кораби на Градски Линии, по тротоарите на който никой не плюе, в който автобусите винаги пристигат навреме, в който няма престъпност и беднота, или има, но успешно се прикрива»? Тя е в този град, за да търси там «собственото си минало» въпреки, че корените й са другаде, в древния Истанбул.
Макар че действието в произведенията на Ердоган се развива в повечето случаи на километри от Истанбул, той винаги се прокрадва между редовете й в меланхолично носталгични излияния:
«Истанбул, си казах, тази уморена и привлекателна жена, успяла да запази хубостта си въпреки, че е била използвана грубо; тази проститутка с ранено сърце, която е лежала с мъже, които въобще не са знаели цената й, която им е предлагала хубостта си малко по малко, губейки я, и която винаги им е прощавала. Лесно превземаема, но никога - недостижима, горда, безподобна жена... Истанбул, градът на чайките и босфорските кораби е все още някъде по света, сигурно продължава да живее, расте и умира въпреки, че аз не съм там. А Истанбул, който нося в себе си като снимка, която се пази в портмоне, като спомен за хубава жена, която е изчезнала внезапно на младини, въобще не се променя. Поне успявам да върна назад времето.
Паметта е единствената сила, която връща назад дори и реките... Също така и
чайките... Но в Женева и чайките са много безмълвни» (Чудотворният Мандарин; 45).
В един епизод героинята на книгата седи в един сръбски ресторант в този град с безмълвни чайки, обзета от мисли за болезненото си състояние в този чужд град, и драска в бележника си, подстрекавана от необуздан творчески импулс. Дотук сцената напомня един често цитиран епизод, разказан от Дубравка Угрешич в «Загреб-Амстердам-Ню Йорк»: писателката седи в една кафетерия в Амстердам и си пише термини, като ги разделя в две колонки: цивилизован - примитивен, рационално съзнание - митично съзнание, поглед към бъдещето - прекалена ангажираност с миналото, демокрация - демократични символи, които заменят демокрацията, индивидуално самосъзнание - колективно самосъзнание, организирана система от ценности - липса на такава. Писателката поставя заглавието «Западна Европа» над лявата колона, а над дясната написва «Източна Европа». А героинята на Ердоган изписва отначало думата «ОКО» в средата на страницата, а след това следва асоциативната й нишка. Получава се следното:
ОКО – поглед – желание – загуба
- огледало – другите – пропаст – небитие
- окоп – гроб – тъмнина
- слепота – пророчество
- слънце – пустиня – празнота – самота
- яйце – майка – живот
- сияние – земя – болка
Но не винаги стилът на Ердоган е зареден с толкова поетична енигматичност. Произведенията й са наситени и с по-директни коментари и определения, като описанието на жените от средния изток, категория, в която включва и себе си:
«Мога да различа жените от средния изток дори и в пъпа на Европа. В очите на всички ни има дълбок страх и мъка. Ние никога не сме притежавали самочувствие, гордостта ни е ранена... У нас няма и следа от начина, по който западните жени носят телата си. Първите няколко месеца, които прекарах в Европа минаха с откриването на тези неща, по-точно с равносметката за загубите, които бях претърпяла в обществото, в което бях родена и израснала» (Чудотворният Мандарин).
В такъв дух е и описанието на децата на емигрантите в Женева. Те са много по-различни от швейцарските, независимо от това, че се обличат като тях. Това са деца, «които не са виждали нито съседна Франция, нито страната на родителите си, деца, които си нямат кучета, които не знаят да карат ски, но знаят от съвсем малки боя, псувните, нищетата. Растат като диви семена в чужда земя, която не ги иска.. Чувстват, че ще станат безработни, ще бъдат подложени на обиди и унижения , като бащите си, на които са гледали с пренебрежение.» Затова и всеки, който е намерил убежище в този град «е все още неизречен писък».
Именно за неизречените писъци пише Ердоган в романите, разказите, есетата и критическите си статии, но всички тези термини трябва да се използват условно и грубо ориентировъчно при анализирането на произведенията й, понеже вместването им в строго нормираните пространства на литературни жанрове е почти невъзможно. По-подходящи за нейните творби са термините «лирична проза», «разказ-есе», «статия-импресия» и т.н.- т.е. междинни понятия, които са всъщност и плод на естетико-философските й възгледи на човек, който предпочита постоянното движение между различни светове пред усядането в сигурното пространство на познатото, дефинираното, обузданото. Затова и в произведенията й винаги звучи гласът на дивото, необузданото.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture