BALKANI
   English   Български
Издателство "Балкани" на "Пловдив чете"


29 май 2009 , петък, след поклонение на Бачковския манастир и вкусен обяд с родопска кухня в "Джамура": Женя Гроздева , управител на издателство "Балкани", Евгения Иванова, автор на "Фото Стоянович", роман на годината за 2008 - награда ВИК, литературният критик Божидар Кунчев, румънката Дойна Рущ, автор на романа "Зогру" от поредицата "Думи и Хора", съпругът на Дойна - Адалберт, компютърен инженер, и преводачката от румънски език проф. Василка Алексова.


Повече информация: http://www.youtube.com/watch?v=AxTUM3RZ4rA


Гледни точки:
Божидар Кунчев за романите "Зогру" и "Фото Стоянович"



ЗА УЧАСТТА ЧОВЕШКА


Романът на Дойна Рущ наистина се чете бързо, с удоволствие и оставя след това сложния вкус на размисъла”/Йоан Грошан/. Бих допълнил веднага – оставя вкуса на твърде сложен размисъл, настояващ за отговори, които не са лесни. Днес, както е известно, всичко стана прекалено сложно. Разполагащи с предимствата на техниката, на удобствата, които ни е създала, и все още обсебени от порочната идея за прогреса, който ще ни предостави още удобства, ние съвсем забравихме, че съществуването ни означава нещо много повече. Забравихме, че то, ако искаме да бъдем на равнището на предназначението си, означава най-вече духовност и нравственост, едно упорито самонадмогване в името на истинската, висшата хуманност. Забравихме и това, че обусловената ни човешка същност не трябва да се отрича от паметта за миналото, за традицията, за онези драматични изпитания на нашите предходници, които постепенно са формирали и нас. Защото истината за човека и неговата участ, за неизменното и променливото в неговата природа, за човека с неговите страсти и надежди, с неговите заблуди и пропадания, за всичко това, което той е бил и си остава в потока на времето, на това, което наричаме и с т о р и я и с ъ в р е м е н н о с т, никак не е лесна. Дойна Рущ го е разбрала и от началото до самия край на творбата си отстоява своето разбиране, че лекомисленото и едностранчиво търсене на истината няма да ни изведе до нея. Разбрала е, че точно тази истина е преди всичко хоризонт, една съвкупност от динамични представи, поле, в което е трудно да се намери трайната опорна точка. И въпреки това тя е тръгнала на свой ред към истината, за да я потърси със съзнанието на модерния човек, който сред предизвикателствата на нашето нихилистично време иска да ни каже, че въпреки всичко има Смисъл. Тоест, има ги онези истини, които и сега, и занапред ще задават смисъла на човешкото съществуване, колкото и да са натрапчиви усещанията ни за абсурдното, за липсата на цел и посока, за липсата на онези ценности, без които животът е безсмислица.
Романът е едно пътуване в историята на румънците от насилията на Влад Дракула, до тиранията на Чаушеску и чак до наши дни. С помощта на Зогру – безтелесна субстанция, дух с човешките представи за добро и зло, въобще едно доста странно същество, което упорито се движи през времето и пространството, за да бъде неизменно ангажирано с човешките драми, - ние, както споменах вече, сме провокирани да размишляваме за човека. Преди всичко за човека, а после за специфичното в румънската история, което, колкото и да е специфично, често пъти ще ни се струва като нещо познато, изпълващо донякъде и представите ни за българската история. Да, романът откроява достойнствата си на един вълнуващ текст с познавателна стойност. Той ни дава онова познание, при което емпиричният факт и легендарното се съчетават в едно цяло, за да бъдат разказ за отминалото, за бита и нравите, за трагичното и величавото, каквато е историята на всеки народ. В случая това е историята на румънския народ, по-точно – моментите в един отрязък от време, които като че ли най-много са допринесли за оформянето на националното съзнание, на това, което са румънците като нрав и душевност, като национален облик. Но ще изтъкна пак, че колкото и да са любопитни, интересни и вълнуващи тези аспекти от творческия замисъл, вложен в романа, по-значимите аспекти се отнасят до общочовешкото, надвременното, до подтекста на разказаното, в които са питанията на авторката за ч о в е к а. И понеже това са питанията на една румънска писателка, аз поне си припомням тутакси написаното от един неин велик сънародник – Емил Чоран. Признавам си,че докато четях романа, непрекъснато се сещах за един или друг от мрачните афоризми на този неподражаем мислител, навярно най-значимата духовна фигура, която румънците са дали на света. Е, далеч съм от мисълта за каквито и да било специални сравнения, най-малкото защото Чоран е философ с разбирането за неизиличимостта на безпомощната човешка природа, за това, че в историята няма цел и смисъл, а човекът е само едно преходно същество, което неизбежно, рано или късно, ще приключи незавидното си присъствие на земята и във вселената. Но пък нали и Чоран смяташе, че “Всички ние сме преследвани от своите корени”. Какъв ли щеше да бъде възгледът му за човека, ако ги нямаше румънското му детство, преживяното в Сибиу и Букурещ и споменът за онзи негов приятел, който сутрин отварял прозореца си, поглеждал към небето и се извинявал на Бог, че е румънец. Съвсем други щяха да бъдат може би представите му за човека, ако не бе стигнал до жестокото прозрение, съдържащо се в думите му”Аз принадлежана на нация, страдаща от ендемично поражение”. И сигурно нямаше да бъде така мрачно усещането му за човешката история с нейните жестокости и безсмислици, ако нещо не бе го накарало да напише и следните думи:”Няма нищо по лошо от драма без значение, от страдание, което не интересува никого. Такъв е случаят с моята страна”.
Дойна Рущ очевидно също е била преследвана от корените си, от мисълта за това как се е формирала идентичността на нейния народ, както и нейната собствена - на румънка и човек. Та какво друго е нейният разказ за толкова човешки съдби, унизявани, но и по свой начин отстоявали правото си на живот и традиция, ако не пулсиращата памет за предците, за отминалото, в което сигурно има доста от обясненията за сегашното, а и за бъдещето. Тя не казва като Чоран, че нацията й страда от ендемично поражение. Не твърди като него, че народът й страда от незарастваща язва и не открива в неговите страдания “драма без значение”, от която никой не се интересува. Писателката ни говори за съдбата на един народ, който е страдал като нашия, като повечето народи в света. Тя ни разказва за любовта на хората и техните заблуди, за техните низости и надежди, за техните вярвания, за постоянното в сърцето на човека и за метаморфозите в неговата нравственост. За нея всичко това има значение, има някакъв смисъл, доколкото това е човекът, такива са обстоятелствата, натрапени му или не, с които той живял. Но ако романът е чужд на песимистичните внушения, той внушава по свой начин убеждението на Чоран, че “Човекът може да стане по-добър само ако поради някаква причина изгуби амбициите си”. Изрично е да казвам, че тази мисъл има предвид само необоснованата, егоистичната амбиция, онези тъмни пориви на сърцето, в които всичко е невежество, за да няма нито капка обич или състрадание към другия човек. От друга страна пък тъкмо тези амбиции са двигателната сила в историята, особено в нейните най-страшни периоди, независимо дали принадлежат на далечните векове или са току-що загърбени, каквото беше времето на тоталитаризма. Значителна част от романа е посветена на това по-ново време и тъкмо тук авторката, възкресявайки моменти от ужасите и безпътицата по времето на Чаушеску , намира повод за поредните си внушения относно човешката природа. Пораженията на това време са така осезателни и днес, в мъчително преходните години след падането на диктатурата. Епизодът със слугинята,която се настанява като собственик в чуждия дом по време на румънската “народна власт”, хората от Секуритате, които по-късно ще станат депутати и министри в демократична Румъния, Кристи и неговите криминални далавери, порнографията, духовната и нравствената несъстоятелност на Андрей Йонеску, не само онаследена от дядо му и баща му, но и формирана в годините след диктатурата,това и още много от разказаното за румънския живот през отминалия и сегашния век ни звучи твърде познато. То беше и си остава и наша, българска съдба. Но въпросът е, нека да не го забравяме, защо така се е получило, защо точно т о в а е в твърде много случаи човекът? Зогру, онова фантастично същество, тази “чиста душа”, за която ни разказва Дойна Рущ, и която, пак според собствените й думи, прекосява бурната румънска история, Зогру, способен безпрепятствено да влезе в тялото и душата на хиляди хора, се оказва понякога безпомощен по времето на комунизма. Или, както пише авторката, “Онзи период беше най-трудният за Зогру, защото много от хората бяха станали като стени, които не можеше да премине: бяха се затворили като желязна ризница, непробиваема за него”. Изводът, до който стигаме, е, че са се случили непростими промени в човешкия морал. Нещо в субстанцията на човека, престанал да бъде свободно и морално същество, се е превърнало в препятствие и за добрия и всемогъщ Зогру. А да си припомним и колко често му се случва да бъде стъписан, несигурен и доста безпощен, когато е поискал да наложи доброто и сега, през тази 2005 година, за която също се разказва в романа. Не твърдя, че Дойна Рущ, илюстрирайки с епизоди и човешки участи внушенията си за съвременната нравствена деградация, иска да ни каже като Чоран, че “проклятието, тегнещо над човека, е навлязло в решителната си фаза”. Не ни го казва и завършекът на романа, който съвсем не е песимистичен. Но поне що се отнася до мен, не крия, че като четях книгата, неведнъж мислите ми тръгваха и в тази насока. Защото посочете ми наличието поне на един персонаж, който бихме могли да възприемем ако не като въплътен идеал за човека, то поне като духовност, като битие, в което да се откроява повече истински нравственото, безкористното, ориентиращото човека към един по-висш, по-съзидателен смисъл. Но такива персонажи трудно ще намерим и в самия живот, което означава, че и румънската, и българската история е навлязла в етап, който ще ни дава все по-малко основания за надежда.
Дойна Рущ е постигнала задачата си. Написала е интересен роман, издържан в художествено отношение. По своеобразен начин тя възкресява едно или друго от румънската история. Романът е придобил измеренията на проблем, предизвикващ действително “сложен размисъл” за дилемната участ на човека. Фантастичното в романа, представено от Зогру, се съчетава с фантастичното в самата история и в природата на човека, с чудото, каквото са те, защото ако не бяха чудо, щяха отдавна да са нещо свършило се. Но дори и с най-мрачните си прогнози за бъдещето на човека, все още ни е трудно да посочим неговия обозрим край. Политайки нагоре и пропадайки в бездната на злото, което също носи в себе си като първороден грях, той ще продължи да сътворява себе си, а с това и своята история. Наистина, “На фона на историята като цяло, както пише Чоран, е истинско чудо, че човекът при всичките си знания, нито за миг не е спрял да си прави илюзии”. Възможно е разбирането ми, че човекът има бъдеще, да се окаже илюзия. Възможно е дори и разказаното и промисленото от Дойна Рущ да е плод на същата илюзия, че в историята и човека има смисъл и цел. Но дотогава, докато ги имаме илюзиите си, ние ще бъдем спасени. И най-много ще ни спасяват илюзиите на доброто, въздействащото изкуство.

Божидар Кунчев


КОГАТО ЧЕТЕМ ДОБРЕ ИСТОРИЯТА


Как четем историята си, тоест какви са нашите изводи, когато разгърнем “пожълтелите” й страници? Стигаме ли до нужното познание, до истината или нашият прочит е брътвеж, плод на спекулативно мислене, имащо за отправна точка предпоставената теза и заедно с това съзнателното или несъзнателно манипулиране на националното съзнание? Знаем ли, че историята са не само нашите предци, които са я сътворили, но историята сме и ние, защото сме нейният продукт, защото споменът за случилото си е участвал в собственото ни формиране. Разбрахме ли най-после, че разбирането ни за историята е всъщност равнището, на което се намираме като съвест и памет, като нравственост и духовност? Убедени ли сме, че днес, повече от друг път, трябва да се върнем към миналото си – по-близко или по-далечно -, да го проумеем както трябва, да разберем най-сетне какво е станало, за да се открои истината за настоящето и за да имаме реална визия за бъдещето си. Въпросите в това отношение са много и всеки от тях очаква нашия отклик. И всеки от тях не предполага никакво равнодушие и приблизителност, защото отговорите, които трябва да намерим, ще бъдат истината за съдбата ни, за пътя ни през историята, за смисъла на съществуването ни – предишен и сегашен.
Затова как четем историята си съм размишлявал много пъти, особено през последните години, когато се убедих, че твърде много са онези, които изобщо не се интересуват от нея. И когато виждам и сега, че миналото е все още онази истина, превърната в лъжа или в набор от полуистини. Размишлявах и когато прочетох романа на Евгения Иванова “Фото Стоянович”, но преди да кажа още нещо, свързано с въпросната проблематика, нека да изтъкна, че написаното е творческа сполука. Романът е творба на автор с дарбата да превърне избрания сюжет в размисъл не само за историята, но и за човешката участ, за човека и неговия драматичен сблъсък с времето, за неговото самоотдаване на онези цели и повели, без които той не би могъл да постигне своята значимост и да разбере себе си. Романът е творба за избора или по-точно за онова, което един философ нарече “способността за избор”. За онзи избор, съдбовен, но понякога и случаен, решителен, настъпателен, но и твърде много обусловен, защото и животът на отделния човек, и животът на един народ са твърде много и обусловеност, зависимост, обвързаност с воля и решения, които някой друг ги натрапва. Романът е творба за пътя към спасението, за духовното пробуждане, за мъчителното ни израстване до съдбата, която Вазов нарече “пиянството на един народ”, но и за това, че наистина, както казва Спиноза, “всичко възвишено е колкото трудно, толкова и рядко”. И най-сетне романът на свой ред доказва, че историята е твърде малко рационалност, защото и човекът не е достатъчно рационален. Доказва, че и най-възвишеното в подбудите на онези, които я творят, много често е “човешко, твърде човешко”. Доказва, че съдбата на онези, които са поискали да я заредят със смисъл и да я превърнат в тържество на идеалите, така често напомня за съдбата на бедния Македонски от “Немили-недраги”. Навежда и на тъжната мисъл, че и в най-сюблимните си моменти историята е някаква незавършеност, непълнота на битието, поради което ще поражда винаги и носталгичните ни чувства, и чувството на неудовлетвореност.
Приветствам хрумването на авторката да сътвори сюжета си на основата на проучените документи, на основата на един колаж от автентични свидетелства, на онова, което го има вече записано, зафиксирано. Реалност и фикция, историческа истина и творческо въображение са били съчетани в едно органично цяло. Така известното ни вече е придобило нов образ, друга форма, а това предпоставя и нашата възможност не само да осмислим пак, но и да преосмислим изградените си вече представи за разказаните събития и за техните малки и големи, по-известни и по-малко известни герои.
Романът не би бил възможен без добрите достижения на историческата ни проза, която се научи как да направи от историческия сюжет вълнуващ текст не само с познавателна стойност, доколкото обговаря миналото, но и да бъде текст –послание, съзвучно на чувствата и мислите, на проблемите, които са в сърцето и ума на съвременния човек. “Фото Стоянович” е творба, постигнала това съзвучие, поради което и споменах в самото начало за въпросите, пред които сме изправени заради нашата история. Романът ни пренася назад във времето, което неведнъж сме наричали с думите на Захарий Стоянов и Вазов най-българско, най-истинско. Разказвайки за живота на един човек, издигнал се до службата на придворен фотограф в столицата на сръбското княжество, той разказва за най-паметното в ситуацията на епохата, когато героизъм и апатия, вяра и безверие, воля и безволие, прищевки и обреченост на каузата, емблема на която са личности от мащаба на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев, се събират в едно, за да създадат нейния облик. Така времето от 1860 до 1880 е възкресено с най-значимите си измерения, но и с незначителното, катадневното, битовото. Така “Фото Стоянович”, проследявайки съдбата на фотографа Карастоянов и неговото семейство, е роман-колаж и за българската съдба през посочения период, пребогат на пориви и терзания, на съзидателност и резигнация и преди всичко на онези очаквания, които щяха да се случат най-после, за да стане България свободна. Белград, легията на Раковски, революционната ни емиграция, сръбската столица, където са налудничавате кроежи тя да се превърне в Пиемонт на Балканите, корист и политически провинциализъм, равнодушието, както и цинизмът на европейските държави и Русия в отношението им към робската участ на българите. А после и нашите тайни революционни комитети, вестниците на Каравелов и Ботев, а също и случващото се в България по същото време, което е пак илюзия и надежда, борба и най-вече напрегнатост в очакванията. И накрая свободата, Учредителното събрание в Търново, избирането на Батемберг за княз, болестта и самотата на Каравелов, строителството на новата България, баловете, салоните, балканската ни простотия и фотографът, който ще напусне божия свят през 1880 година и благодарение на чийто живот и “дневник” ние сме усетили така интимно и непосредствено атмосферата на онова незабравимо време. Това е съдържанието на “Фото Стоянович” като фактология, като хроника, като летопис на отрязък от времето, когато сме поискали да възкръснем. Но фактологията, както се разбира, отдавна е известна. Дневникът на фотографа, който е една мистификация, е всъщност така добре проученото и осмисленото от авторката, посветила усилията си на тази епоха. Казано другояче, романът има и едно друго съдържание, а неговият замисъл и внушенията му са свързани точно с това съдържание. Какво имам предвид?
Албер Камю казва, че “човекът не е завършено творение”, което означава, че историята не може да бъде такова творение. Съвършенството го няма никъде и тъкмо тази истина би трябвало да ни направи по-въздържани, когато тълкуваме себе си, историята, живота. Тъкмо тази истина предполага да загърбим патетиката, митологизацията и въобще поривите си, с които сътворяваме илюзорните пространства на онези размисли, изводи и равносметки, които са далеч от истината. В романа си авторката е направила точно това. Написаното е израз на дълбока почит, на задължителната признателност, на съкровеното чувство, с което се докосваме до паметното и значимото. Но заедно с това в разказаното е точната интуиция за станалото, както е било. Няма ги преувеличенията , липсва патетиката, говори се за живи хора и дори когато те са образи невъзможни, каквито са Раковски и Левски например, внушението е, че и та си били хора, нормални люде, защото каквото и да правим, колкото и да са благородни подбудите ни, ние все пак си оставаме хора с човешкото, твърде човешкото в нас. Отбелязвам, че в романа няма и най-плахият опит за някаква дегероизация. Но мисленето на авторката е модерно, на човек, формиран в духовната ситуация на друга епоха, твърде уморена и скептична, за да изповядва наивността и романтизма на предишните времена. Октавио Пас казва, че “рационалността” на историята” се изпари. Изпариха се и нашите надежди, че най-доброто и смисленото в проектите на историята е осъществимо. Остава ни изстраданото убеждение да бъдем колкото се може повече реалисти, когато четем историята и открояваме смисъла на съществуването си. Остава ни и това, на което все още не сме достатъчно способни – да усвоим както трябва нейните тъмни и светли страни, да усвоим нейните уроци. Романът на Евгения Иванова е сполучливо усилие в тази посока.
Няма съмнение, че написването му е струвало много предварителни усилия. Да се пручи цялото наличие на литературата, посветена на събитията, за които се разказва, предполага завидна компетентност, усет за съответната значимост на хората и фактите, интуиция за привидно обикновеното, в което също има от голямата истина за епохата. Предполага и умението всичко това да се композира, да стане белетристика, която трябва да се чете с интерес и вълнение. Авторката е постигнала напълно целта си. Наслагвайки върху сюжета за съдбата на фотографа и неговото семейство големия сюжет на историята, сътворявайки един жив и убедителен свят на страсти, мисли и прозрения, на това, което вършат или не вършат малките и значимите субекти на историята, тя е скъсила максималко дистанцията между нас и тогавашното време. Така романът ни кара да чуем дишането на самата епоха, а неговите персонажи напускат тясното пространство на снимките, които е направил Карастоянов, за да станат живи образи в съзнанието и паметта.
Едва ли е нужно да казвам, че романът трябва да стигне до колкото се може повече читатели. И най-много до онези, които са позабравили, че моралът на обществото и нацията, както вече е писано, зависи твърде много от паметта за миналото. Струва ми се, че сега, в ситуацията на морална и духовна криза, паметта ни и способността ни да четем както трябва историята, ще помогнат много за така необходимото ни възраждане. Такава помощ представлява и “Фото Стоянович” на Евгения Иванова.

Божидар Кунчев

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture