BALKANI
   English   Български
проф.Симеон Янев за романа "Непотребния"



1.
Всеки средно грамотен читател ( и писател), ако си даде труд да попрочита рецензиите за съвременни български книги в престижните вестници и електронни сайтове или пък гледа предаванията за книги по националната телевизия може да си състави наръчник за „ добро литературно писане”.
Добро литературно писане е онова, което е в тон с преводната или четена в оригинал успешна литература т.е заела призови места в тая или оная класация, на тая или оная медия, от този или онзи писател - носител на толкова и толкова награди.
За да бъде една книга успешна са нужни най-малко следните неща:
-да има остър сюжет ( най-добре криминален), който да държи читателя в напрежение;
- да се държи прилично в границите на жанра, за да бъде лесно разпознаваема от читателя;
- да не задълбава много в социалното, в носталгиите, да не тревожи много читателя и никога да не му убива надеждата, че светът, в който живее може и да не е най-добрият, но е достатъчно добър за да успееш, ако се напънеш, та било то и с цената на половината си живот;
- да не се престарава много в похвалите към човека и особено към неговите чувства, да разказва живота мъжкарски, дори когато той е мижитурски.
- отживелица е всеки романтизъм, всяка утопия (за идеали може да се говори само с презрение).
Как може да бъде постигнато това?
Има много рецепти, но има задължителни съставки, чието отстъствие автоматично изхвърля книгата извън борда на успешните книги. Не мога да изредя всички, не защото са много, а защото пропорциите между тях са много, но не могат да бъдат пропуснати поне главните елементи – силно наподобителен на живота сюжет, с наличие на криминална или близка до нея интрига, доза мистицизъм, доза езотерика, някакъв тип анормалност, някакъв тип любов ( за препоръчване анормална) и всичко това в стилистичните редове на всекидневната реч, силно, още по-добре вулгарно, оцветена.
Високата част на тая литература трябва да съчетава всичко това със семиотични загадки, цитати, да убеждава в ерудираност, създаваща самочувствие на автора и ласкаеща читателя.
Такива ми изглеждат най-грубо очертани контурите на успешната литература в България в първото десетилетие на 21 век. Тая схема е толкова груба и толкова невярна, колкото е възможно в едно пъстреещо от варианти поле на успешни, полууспешни и неуспешни книги в днешната литература на български, но тя е до болка вярна на принципа на преследвания успех.

2.
Казвам всичко това, защото не намирам нищо от него от заглавието до финалната точка в новата книга на Георги Гроздев „Непотребния”. Тя е тотално сгрешена в избора на сюжет и герои – говори за непотребния, сиреч ненужния човек в един самоопияняващ се от нужност свят. Не е остро сюжетна, не се поглъща, чете се бавно и четенето й поне за мен бе колкото напред, толкова и назад.
Тази книга не е пластична, въпреки, че най-големия успех на Георги Гроздев поне в чужбина идва с един определено пластичен роман „Плячката”.
Дотук казвам, какво книгата не е, но това, което всъщност искам да кажа в тия редове е, какво тя е. Ще го кажа в няколко парадигми.
Книгата е обърната към вътрешните светове на героите, но не е психологична. За мен като професионален читател, това е най-интересното в нея; вътрешното не се излича, не се анализира, не се улавя в никакви потоци; то се графира. Фрагменти, сценки в едно реално протичащо сегашно време – похват, който не искам да нарека модерен, но който е напълно съответстващ на съвременното светоусещане на човека. Разказът в сегашното е безмилостен; той не оставя илюзии за миналост, завършеност или незавършеност – той е като фотоснимка – това е. Фотосите се нареждат и това е ни превръща от зрители в съучастващи. Книгата може да бъде четена адекватно само със съучастие. Съучастието замества острата интрига, не като съпреживяване, а като съмислене. Именно затова тя трябва да се чете колкото напред, толкова и назад.
Понеже светът на действието е абсурден, мисълта търси опора сама в себе си, за да направи абсурда поносим.
Героите на „Непотребния” са пресирани от абсурда до степен, че загубват плътта си и съществуват като символи. Романът изобщо е поле на символи. Символите са знаци на абсурда – негов продукт и единствено негово противостояние. Те имат своя типология според това дали се вписват или му противостоят. Вписващите се са приложимите, противостоящите – неприспособимите – Боян, Савата, Христина, Анастасия, Хънтъра. Именно те носят основното послание; когато съпротивата е безсилието, самата неприспособимост е съпротива, както наличността е обвинение.
Но това съвсем не означава, че са разнозначни. Само онзи, който напълно загуби естествената си човешка способност за приспособимост в този свят, получава достъп до отвъдния. Гроздев е открил тази аксиома на Кант в своя Боян, човекът, преобразяващ се във Вълк – свещеното животно, чията символика обозначава невидимия проход между феноменалното и ноуменалното. Смъртта витае на тази невидима граница между световете и отнася най-напред най-незащитимите – Савата, Анастасия... За абсурда може да се говори смислено само от тази граница, тъй като само в нея той се отлива в образ, в идея, с една дума в нещо изразимо. Поради това и целият роман на Гроздев не е изграден от глави, а от видения.
Призрачният социум, които свидетелстват виденията е безнадеждо атомизиран социум на хора с умъртвена съпричастност. Това състояние е огледално изразено и в езика. Когато в езика на едно общество ставането се изразява като случване, самият език крещи от безсилие, защото човекът се мисли като блуждаещ атом сред други блуждаещи и обезсъдбени, защото нищо не зависи нито от собствените им усилия, нито от съдбовни предначертания.
В тия имагинерни видения лесно можем да познаем днешното българско, съвсем не имагинерно, състояние. Това е и откровената цел на Георги Гроздев.
Ако диагнозата на едно общество е задача на литературата, романът безусловно е изпълнил своята. Но аз искам да отида и по-нататък. Много книги на български език запълват всекидневно българския пазар.Почти напълно обаче между тях липсват българските книги; Неистовият стремеж за продаваемост, неизбежно изисква заличаване на марката. Романът на Георги Гроздев върви в обратната посока; - той настоява на марката. Искам да виждам в това симптом, защото ценността на различието е реална само и единствено чрез образа на различното.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture