BALKANI
   English   Български
Пресбюро "Балкани" - в. Дневник", петък 13 юли 2007:Балкански мостове:Писателят Георги Гроздев за литературните страсти и за конкурса за емигрантски разказ,от Оля СТОЯНОВА

"Ако книгите бяха домати, тук щеше да мирише много силно", казва Георги Гроздев и с широк жест ни кани към кабинета си. Предвидимо е, че в кабинета на един издател ще ни посрещнат още от коридора купчини с книги. Но той няма предвид само тях. Целият район наоколо - от Орлов мост до последните блокчета на жк "Яворов", е гъсто населен с издатели. И е хубаво, че и току-що издадените, и непродадените книги не миришат.

Георги Гроздев е писател, автор на вече десет книги - роман, новели, разкази, есета и интервюта, основател на издателство "Балкани" и списание "Литературни Балкани". Въведе купуването на книга чрез изпращането на SMS и съвсем наскоро обяви конкурс за емигрантски разказ.

"Балканците не се интересуват нито един от друг, нито от съседите си. Не един или два са куриозните случаи, когато автори са откривани в страната си чак като са забелязани навън", казва писателят. Темата за Балканите ще се промушва по-натам непрекъснато в разговора. Както и имената на Генчо Стоев и Йордан Радичков, Орхан Памук и Исмаил Кадаре, Бесник Мустафай и Aна Бландиана, Вера Мутафчиева и Драгослав Михайлович.

"В балканските ми разкази "Снощи минах" има един откъс, който познати и приятели често ми припомнят: "От кръстосване на балканските друмища може и да се подивее, защото се случва на отиване едни мостове да ги има, а на връщане - да ги няма", разказва Георги Гроздев.

Зад гърба му виси картата на Европа. По-натам има снимки от високите части на Рила, познатите вече купчини с книги, закачени на стената статии за лов и препарирани дребни птици, снимки на внуците и синовете, грамоти и дори едно зелено знаме с надпис "Свобода или смърт". "Знамето ми го остави един приятел, въпреки че ако някой от турските ми автори дойде и го види, сигурно ще излезе през комина", смее се издателят.

Към общия пейзаж трябва да се добави и компютърът, към който Георги Гроздев непрекъснато посяга - веднъж да провери колко разкази са дошли за конкурса, друг път да посочи цитат, трети път - за нещо друго. Запален е по идеята да направи свой блог. Пуснал е първото си есе, прави планове какъв ще бъде следващият текст, който ще напише.

В случая обаче търси в интернет цитат от Милисав Савич, който казва, че само литературата не лъже. Ако е истинска, разбира се. Георги Гроздев после се сеща за речта на Тони Блеър за медиите пред Би Би Си. "Ами тогава той казва, че медиите съчиняват нещата според вкуса на публиката и това е един от признаците за упадък на обществото. Ето и аз имам такава история - когато представяхме книгата "Войните на България", имаше фотографии, експонати, сред гостите беше и Петър Стоянов и докато той говореше, гръмна една крушка.

Някой се пошегува, че е атентат, другите се засмяха, а после част от вестниците от цялото събитие отразиха само това, че крушката е гръмнала", разказва Георги Гроздев. Той е завършил журналистика, работил е доста години във вестник "Поглед" и казва, че има един момент на насищане. "Както казва Хемингуей - журналистиката е хубаво нещо, стига навреме да се откажеш от нея", подхвърля Георги Гроздев. И после обяснява като куриоз, че когато решил да поразчисти старите вестници от архива, събран вкъщи, мислил какво да запази и единственото, което му се сторило ценно, под влияние на съпругата му, разбира се, били готварските рецепти.

"Да, имаше страница, която всички смятахме, че е много тъпа и е само за еснафи и домакини, а като минаха 15 години, от вестника останаха само рецептите", смее се той. И после се връща отново на темата за литературата, която би трябвало да казва верните неща.

"У нас вирее местен гигантизъм - раздават се всякакви литературни награди на килограм. За какво ли не! А в същото време никой не коментира сериозните неща - например Нобеловата награда на Орхан Памук. Казват, че е с политически подтекст и така омаловажават творчеството му, но той е човекът, който отказа всички държавни награди в Турция. Нобеловият комитет, който иначе е конюнктурен в много отношения, в случая подкрепи европейския културен елит на Турция в лицето на Орхан Памук.

За мен това е голямата тема - има ли ги, или ги няма балканските духовни елити. За да няма омраза и насъскване, за да няма затваряне в миналото и спекулация с историята, трябва да има будни духовни малцинства. Българският културен елит и преди 10 ноември, и след това все е в приятелски отношения с всяка власт. Жаден е за привилегии, а на простосмъртната публика великодушно отстъпва студената порция пропаганда. И в момента наблюдаваме толкова рециклирани герои."

На пръв поглед е странно, че издателят Георги Гроздев публикува романа си "Плячка" първо в интернет. За хора като него интернет е просто възможност да не се съобразяват с границите. Впрочем книгата излиза първо на сръбски, а след това на български. Тя беше сред шестте номинирани през 2005 г. за наградата "Вик", както и за престижната награда на името на нобелиста Елиас Канети. Георги Гроздев май въобще не е впечатлен от този факт. Казва, че у нас трябва да се избират за членове на жури само хора, които имат репутация.

Издателят не се смята за теоретик и все пак говори за общите черти между балканските литератури.

"Живият живот често разбърква чекмеджетата на литературните теолози. От 1999 г. до сега имам документирани интервюта с 37 известни балкански писатели. Носителят на "Букър" Исмаил Кадаре например признава: "Духът на Балканите ме привлича." А известната румънска поетеса Ана Бландиана отбелязва: преди да ни признаят и опознаят по света, би следвало и ние самите да се опознаем и признаем. Ще ви кажа и друго - в тези разговори има почти буквални и наистина неочаквани съвпадения в мненията по много въпроси между автори, които никога не са се виждали и не се познават пряко."

Всичко това, видяно отстрани обаче, изглежда по друг начин. Георги Гроздев разказва, че японци го попитали какво означава това зад всеки баир има народ със свой език. "Те искат да кацнат в Истанбул, да отидат в Солун, да видят Банско и да разгледат Дубровник. Това би могло да стане за три дни - една педя е разстоянието", казва писателят. И се сеща, че зад гърба му е картата и сочи: "Ето какво са Балканите. Една педя място."

"Не ми е хрумвало, че мога да живея някъде другаде." Казва, че българите имат невярна представя за емигрантския живот. Според него за жителите на Балканите емиграцията става почти типична ситуация. И дава пример: дори писателите се преселват - Исмаил Кадаре живее във Франция, Давид Албахари - в Канада, и така нататък. Има и още един - по-емоционален момент.

"Трудно някой на Балканите може да проследи рода си до пето коляно. Дори в нашето семейство всяко поколение започва на ново място и отначало. В рода ни се разказва историята за моята прабаба Стана, която, бягайки от Лозенградско, за да се пресели в бургаските села, се скрива в една плевня с цялата фамилия. По това време турците бягат обратно. И за да не плаче бебето, тя го слага на гърдата си и го притиска. Когато опасността минава, тя вижда, че го е задушила. Това ни е семеен спомен, който си разказваме. Има такива тъжни истории, те се случват и сега. Както има емигрантки с висше образование, които гледат стари хора от няма и къде...", казва Георги Гроздев.

За около месец, откакто е обявен конкурсът за емигрантски разказ, вече са получени по интернет текстове от Швейцария, САЩ, Бесарабия, Франция, ЮАР, Германия. Емигрантската тема е жестока, казва писателят. "Политиците се хвалят, че тук няма безработица, но е достатъчно човек да забележи какви тълпи от млади хора заминават. Когато ходя на лов, откривам колко неприбрана реколта остава, колко запустели земи има."

Ловът е другата голяма тема за Георги Гроздев, която няма как да се подмине. Нали в кабинета на стената зад него има снимки на сърни, глигани и рилски пейзажи.

"Ние, ловците, често се шегуваме - ако излезем без пушки, ще кажат, че сме луди, а така легално практикуваме въоръжен туризъм." Признава, че това, което казва, може и да звучи смешно, но когато ходи на лов, му доставя повече удоволствие да види животното и да го изпусне, отколкото да стреля по него. Което пък потвърждава онова, което си мисля: ловците използват често лова за прикритие, за да обикалят планините.



"Съвременният лов позволява да убиеш животното от голямо разстояние. Сега има обаче обратна тенденция - малко в стила на романа "Плячка" - модерно е да ходиш на лов с лък, тогава дебнеш животното от десет-петнайсет метра и всичко е от значение - твоята ловкост, пъргавината, ритъмът на дишането. Има тръпка, има и страх, обяснява Георги Гроздев. Първобитната основа на живота е по-стабилна от съвременната!"



Героят в романа му "Плячка" се казва Хънтъра, действието се развива в ловен резерват, а книгата предполага по-дълбоко вглеждане в природата - не само в света на животните, а в отношенията между хората. Защото ние сме плячка на самите себе си, на демоничното, което не можем да прогоним от душите си, на долнопробните си инстинкти, които сме облекли с пъстрите дрехи на модерното, за да не си личи колко сме обсебени от евтините съблазни на времето, колко сме далеч от надвременното, писа литературният критик проф. Божидар Кунчев по повод романа.

"Думите на Ивайло Петров, автора на "Хайка за вълци", в последното му интервю, само няколко дни преди да си отиде, бяха: "Какво да очакваме от общество, чиито кумири са примитивни" , цитира Георги Гроздев. А въпросът, разбира се, е реторичен.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture