BALKANI
   English   Български
Пет истории от в. "СЕГА" - фамилия



































КРЪСТОПЪТНИ СРЕЩИ /БЛАГА ДИМИТРОВА/

Когато Блага Димитрова ме ориентираше по телефона как да намеря входа на кооперацията й, тя каза:
- До самата врата има телефонна кабина като морска раковина.
И досега, щом минавам край сивата и безлична жилищна кооперация, доста осаждена и омацана от софийския задух, си спомням за раковината. Неволно я търся с поглед дали е още там, дали например не е разбита, както често се случва по нашенските кьошета и улици.
Прие ме в стаята с котарака – гигант Фончо, чийто силует рисуваше за автограф на книгите си. Така и не ми се сбъдна мечтата да имам коте от неговата порода, макар да получих обещание. Фончо бе остарял и не бързаше да се размножава.
Изненадах се от безупречния й външен вид – изящни обувки с нисък ток, симпатична прическа и облекло, изпипано от брошката до последното копче, умерен грим. Възрастта й сякаш не личеше, а пъргавият й звънлив ум бе несравним с мисловните сигнали на кое да е младо същество от женски пол, което познавах. Излъчваше аристократизъм, но и привлекателна женственост и духовитост. Обсъждахме участието й в поредицата “Книга с автограф”. Вече си тръгвах, когато думите й ме застигнаха в гръб:
- Всъщност имам нещо за публикуване. За любовта между Багряна и сръбския поет Раде Драйнац.
Оказа се, че книгата попадна на място, защото се появи по време на въздушни удари над белградските мостове / април 1999 /. През май 2005 по време на премиерата на романа “Плячка” в Белград сръбския заместник – министър на културата и известен дисидент писателят Иван Иванович заговори за град Прокупле в Южна Сърбия, за Багряна и Драйнац. За старите духовни връзки, стигащи чак до Любен Каравелов и Доситей Обрадович. Колко сме близо и колко не се познаваме! Той не беше чувал за книгата на Блага Димитрова и Йордан Василев “Кръстопътна среща”. Обещах му да я изпратя по пощата.





ПОЕТИЧНА ЕКСПЛОЗИЯ /ЛЮБЧО ГЕОРГИЕВСКИ/

Чувствувам се винаги добре в София, усмихва се Любчо Георгиевски. Има внимателен и чувствителен поглед, поетът си е поет, дори да е затънал до уши в политиката. Излъчва почтеност, искреност. Често възкликва: ” Колко интересно! Колко интересно!” Защото го затрупвам с книги, които се оказват и нови , и любопитни за него. Ето ги двата тома “Войните на България” /1878 – 1945/ с автентични снимки от наши и чужди архиви. Много фотоси за Балканската война са от английския печат. Българите от началото на века ни белязаха със своята саможертва и смелост. Наплив от студенти зарязали Женева, Париж, Чикаго, за да мрат за България. Това е нашата поредица “Памет”, казвам му. За “Балканска библиотека” той вече знае – нали е 40 участник в нея с поетичната книга “Град”. На снимките в албума се вижда как жени, деца, мъже посрещат български войници в Битоля, Охрид и Скопие. На други кадри пък - тъжни върволици от македонски бежанци към България. Достатъчно е веднъж да си ги срещнал, за да не ги забравиш никога. “Нишавските българи” – и това също е много интересно, посяга към томчето като към топъл хляб. Дали светините са живи?, е въпросът по повод “Българските свети места в Цариград” от Точно Жечев. Първата книга, с която започна духовната авантюра “Балкани” преди 16 години. Учуден съм, че Любчо не знае – желязната църква “Свети Стефан” е отворена за посещения и се реставрира. Никога не е стъпвал там, а желае по Великден да го направи.
След премиерата в театър “Сълза и смях” / 31.01.2007/ и вълнуващия моноспектакъл на актьора Перо /Петър/ Темелковски се шегувахме с менюто на вечерята. Българо-македонското приятелство бе затвърдено със сръбска скара и мавруд от Асеновград без никакъв политически подтекст.
Поетът Любчо Георгиевски сподели, че се чувства изтощен, изтискан след представлението. Дотолкова е преживял отново текста, създаден преди години като изненадваща поетична експлозия и за самия него.
Здраво се смя на вица, според който първите избори се печелят с девиза: ”Аз съм един от вас!” На вторите магическата формула е: “Вие ме познавате!” А третият път само : “Нямате доказателства!”



ЦЕНАТА НА ДОСТОЙНСТВОТО /ГЕНЧО СТОЕВ/

Последният си Великден Генчо Стоев отпразнува в Българската Екзархия в Истанбул заедно със съпругата си Люба / май 2002/. Още го виждам с дългата запалена свещ и достойната му, горда осанка. Не седна ни веднъж на софрата на ситите и преялите. Не наведе гръб за някоя привилегия или облага. Дойде по своя инициатива да представим заедно първите две книги от Балканска Библиотека – “Прокълнатия двор” на Иво Андрич и “Езикът и чудовището” на Георгиос Сеферис. Взехме куп книги и от “Цената на златото”. В Одрин, Силиврия, Истанбул, Принцовите острови раздаде много автографи. Подарихме книги и на одринската църквата “Свети Георги”. Свещеникът извади голям цигански пирон отпреди два века, забит в стената, и ни го даде за спомен. Тогава имаше ремонт, пиронът едва се крепеше. И досега го пазя.
В църквата зърнахме съхранени само четири паметника на хилядите загинали в битките за Одринската крепост. Тревите на забравата са дълбоки, особено когато някой се страхува от паметта и прави всичко, за да я изтрие.
На последната среща, два дни след това той си отиде внезапно, рече:
- Живеем в предбалзаковски времена. Всичко е все по примитивно.
Четири години беше писал романа “Цената на златото”. Какъв аристократизъм в сравнение с днешното бързо и лесно творчество, което още по-лесно и бързо се награждава от журита със съмнителна или откровено липсваща репутация. Генчо Стоев нарече себе си и своето поколение “динозаври”, свикнали със старата хубава психологическа проза. Той предрече появата на новия литературен бозайник, който ще иска да продава кожата на мечка, дето е още в гората. Докато българската литература от времето на Черноризец Храбър та до днес остава очертана в кръг и непозната на широкия свят. След природната ни хубост англичаните например, толкова много вече у нас, вероятно ще открият и неподправената ни духовна красота.
Има ли имунна сила българската култура, за да устои на асимилативния емигрантски натиск, когато ще сме външна граница на Европейския съюз? На кого ли завеща Генчо Стоев този въпрос? На министърката, която обърка Панчо Владигеров със Златю Бояджиев? На царя-премиер, дето нарече бащата и сина Петко и Пенчо Славейкови братя?
С Царя казваше, че са роднини. Когато го бесели с главата надолу край Марица / бил едва шестнайшестгодишен/, вече имал издадена смъртна присъда в името на баща му.





ПАРЧЕ ВРЪВ НА ПЛАВНИКА /ЙОРДАН РАДИЧКОВ/

Последните две-три Коледи успявах да му занеса по един див заек. Веднъж като видя дългите мустаци на клепоухия, дошъл от родните му ловни полета край Гаганица, писателят се замисли:
- С дядото на тоя заек се познавахме!
Радичков си е Радичков и в най-дребния детайл. Той не бе разговарял с ловния си приятел и конкурент Ивайло Петров кажи-речи 10 години. Най-после това се случи в Народната библиотека “Св.Кирил и Методий” / май 1999/ , където 13 известни български писатели и художника Борис Димовски се събраха по инициатива на “Балкани” да отбележат поредицата започнала с “Мюре”-то и да изразят взаимното си уважение един към друг, независимо от политическите си страсти.
Там Йордан Радичков макар и с мъка, заради болестта, говори за вечните въздушни коридори и големия Аристотелев път на птиците, който минава над нашата страна. Говори за онова, което е било векове преди нас и ще бъде векове след като се стопим в небитието. Радваше се като дете, че написа новелата си по-рано. Така мюрето изпревари самолетите и се издигна нагоре – нагоре в сипещия се сняг.
16 години летим към Европа с парче връв на плавника, започваме да облетяваме и самата Европа, а бездната между частното, битовото и гражданското ни поведение си остава кралимарковска по размер. Вече никой не ни връзва в блатото, а все не можем да бъдем солидарни един с друг! Затова ли родната олигархия ни затвори зад решетките, които сами си изковахме?
Мюрето облетя и света. Български емигрантски сайт го качи в интернет от Австралия. Спомням си изненаданата усмивка на големия писател. Неговият литературен герой Павлето взе, че надмина очаквания му.



ОТ ВИСОКОТО /ВЕРА МУТАФЧИЕВА/

През прозореца на терасата й се вижда Стара планина. В книгата си “Навиканите “Балкани” тя писа за фундаменталната роля на Балкана в историята ни. Хълмовете са на една ръка разстояние сякаш, особено ако времето е ясно и го няма кремиковският смог.
Твърди, че обича да се телепортира именно там – в синята мъглявина. От високото по-добре се вижда парцелното ни мислене.
В разгара на най-кърджалийското време не се страхува да ходи без охрана до близката пицария. Там се продължават срещи и разговори, заченати в гостоприемната кухня – приемна.
След като старите българи откриха спасителен път към бъдното чрез книгата в Х век, какво е нашето откритие днес?
Пали цигара, отпива глътка.Въпросът увисва. Или може би отговорът е в мълчанието.



Записа: Деян Енев


 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture