BALKANI
   English   Български
Литературният критик БОРИС МИНКОВ за ИЛИЯ ТРОЯНОВ

Илия Троянов: Фингираната [подправената] революция
(Ilija Trojanow: Die fingierte Revolution. München/Wien: Carl Hanser Verlag, 2006)
- прочетено в сп. "Страница" №3 от 2007, Пловдив

Нарочно избирам книга на Троянов, която стои встрани от общия интерес и възторг около “Събирач на светове“. От позицията на факта, че това е единствената “българска“ книга на Троянов, изборът изглежда напълно естествен. Първо трябва да се каже, че вариант на книгата е издаден за първи път в същото издателство през 1999 г., тогава под шокиращото заглавие “Кучешки времена. Завръщане в една чужда страна“. Шокиращо с това колко много на брой откровено жълти апели носи в себе си. Иначе както заглавието, така и онова, което стои под него, напълно отговаря на представите на западния човек за комунистическия изток, а също и на една отдавна договорена оптика, с която се гледа на политическия емигрант. Парадоксално е, че тази книга, която иначе щедро отпуска внушенията на своите заглавия, е всъщност документален разказ. Този разказ въвежда западния читател в процесите на политическата промяна в българското общество след 1989 г., представяйки тази промяна като симулативна и извършена не от тези, които имат моралното право да я направят. През 2006 г. книгата е допълнена с продължението на хода на “революцията“, достигащ, разбира се, до абсурдната ситуация на общото управление на БСП, НДСВ и ДПС.
Основен патос на “Подправената революция“ е, че това толкова пряко касаещо съвременния българин минало не е обработено по никакъв начин - било като документални свидетелства или исторически разказ, било като политически опит или поука. Дори настоящата книга, пише Троянов, не само не е преведена в България, но и се премълчава. (Ако мога да си позволя да наруша режима на политическа сериозност с перифразирането на един стар виц, като стане дума за превод на родния език, всички стават руски шпиони.) Тази самопреценка не е единственото място, което кара един постоянно присъстващ в българската среда човек да се стресне. Откъде може да дойде тази толкова безценна обработка на близкото минало? Както авторът посочва, плътната документална основа, на която се гради неговият разказ, представляват сведенията периодичния печат, определен от самия него като категорично “несвободен“.
Другият основен корпус от исторически свидетелдства се изгражда от спомените на очевидци, при което водещ принцип на Троянов е това да бъде гласът на хора, които или - сами или с помощта на своите партийни другари - са слезли преждевременно от политическата сцена (Илия Минев, Стефан Вълков, Блага Димитрова), или изобщо са отказали да се качат на нея (Лазар Георгиев, ст. н. с. в Института за литература). Това изглежда добър подход, доколкото от техните алтернативни разкази за подправената революция може да се очаква ако не разминаване във версиите, то поне ново говорене за прехода, друг възможен език. За съжаление тази на пръв поглед продуктивна насока не носи нищо ново. Или поне нищо повече от това, което ни казват свидетелствата на несвободната преса.
Постепенно и “авторовият“ коментарен глас се загубва сред журналистическия език на българската революционна симулация. Например главата, в която се представя Желю Желев, започва така: “На 18 г. той пролива горчиви сълзи за смъртта на Сталин“. Все едно, дали става дума за Желю Желев, Михаил Неделчев или Елка Константинова, дали се говори за “Института за българистика“ (??), който произвел повече политици, отколкото монографии, или за мафиотизирането на политиката, за театралната гладна стачка от лятото на 1991, когато един скулптор казал “Дайте направо да решим с жребий кой няма да издържи и ще умре за каузата“, или пък за фарса на процеса срещу Тодор Живков - при всички тези случаи виждаме почерка и захвата на наистина несвободната българска преса. Сега вече може да се убедим, че тя е толкова могъща, че е в състояние да накара всички да говорят нейния език, мислейки го за свой собствен. Всичко това може да е атрактивно за западния читател, доколкото той присъства в друга идея за публичност, а не защото например идеята за приватизиране на завод от подставено лице му изглежда толкова абстрактна и абсурдна. Но за българския читател “Фингираната революция“ не излъчва импулси, различни от тези, които той така или иначе получава в ежедневни порции. Тя може да му бъде интересна (и със сигурност би му била интересна) заради филтъра на завърналия се в чужда страна, заради удоволствието да си каже “Ето че сме кадърен народ, това момче как са го признали на запад, обаче пусто сме завряни все в тия кучешки времена“. Впрочем неслучайно този монолог се появява на доста места в книгата, където по замисъл трябва да са щрихите от портрета на съвременния българин.
С вграждането на отломки от този монолог вървим към една не по-малко важна за книгата на Троянов перспектива. Независимо от своята подчертано документална основа и апелите към поука, тя никога не оставя напълно литературната претенция. Това личи особено силно в началото, когато кацането на първоличния повествовател на летище София отваря чисто белетристичен низ от делнични ситуации. Не е необходимо човек да е нито писател, нито историк на съвремието, за да може сам да допише суетенето около наемането на такси, дежурният народопсихологически екскурс на таксиметровия шофьор (в затворения кръг между “не издържат хората“, “15 хиляди годишно се самоубиват, казват, депресия, къде беше по-рано тая депресия“ и “ще ти кажа, просто не издържат вече хората“), гледката на грозните панелни блокове на “Дружба“ (в това число с изричното пояснение в скоба, че не става дума за каква да е дружба, а точно за дружбата на българския народ със съветския), после боклуците по стълбите, разбитите прозорци и пощенски кутии, заводски комини, бълващи олово, телевизионни канали само със сериали, без никакви разговори и коментарни предавания (какъв ужас!). И още “Ако хората в автобуса бяха картофи, никой нямаше да иска да си ги купи“; вклинена автобусна история за баба, носеща три торби с по шест бутилки по литър и половина вода (общо 27 литра, но това действие вече е оставено на читателя) - спряли водата в кооперацията, понеже съседите й не си плащали сметките.
Белетристичната мотивация на първоначалното заглавие е сравнително широко разгърната. Модата да се отглеждат кучета в очевидно непригодните за животни социалистически домове Троянов наблюдава като първа стъпка към криворазбраното приобщаване към Запада. В нея писателят вижда не рефлекс от модата в посока на природното и екологичното (нека и да е пак в деформиран вид), не традицията на социалистическия излет (пак с всички негативи), не контекста на отново социалистически модната дума алиенация и вицовете за най-добрия приятел на човека, не “Белия Бим, Черното ухо“. Не, домашните кучета в България идват, ако някой не знае, първо, от американските филми, които изразявали благополучието в образа на големи къщи с кучета и, второ, от това, че след 1989 г. българинът не се чувства в безопасност. След този екскурс Троянов се връща към “сегашното“ състояние на нещата: всички тези тези кучета на благополучието и кучета на сигурността са изоставени от стопаните си поради липса на средства за тяхното изхранване, вследствие на което те още повече осират и без това грозния софийски пейзаж, превръщайки се в подивели фигури на родната безпътица.
И оттук разказът се връща обратно към портретните монолози на съвременници, особено ярко представени в отклоненията “Гласове от провинцията“. Читателят незабелязано стига до усещането, че тези най-често анонимни - зациклящи, невротични, дори леко налудни - монолози постепенно се движат към интерференция с “положителните“ изложения на спомените на преките участници в събитията на промяната. Независимо от това, че лингвистични анализи вероятно биха могли да докажат тази интерференция, тя остава най-силна тъкмо като усещане. Лашкането между месианистичната избраност и крайната захвърленост, което държи последователно линията от фашизма до лъжливите чупки на мнимата промяна след 1989 г. Питал съм мои приятели - български германисти, как да се преведе “скапан народ“, пише Троянов, и на тях не им хрумва друго освен “шайсфолк“. Излиза, че на българските германисти това им е работата - да превеждат (най-често симултанно) издихания като “скапан народ“, но това основно експертно приложение на германистите го оставям настрана. Ситуацията и рефлексът на превода много по-ясно могат да се опишат с един стар виц. Гражданинът Гъз Червенков отива в Съвета и подава заявление, че иска да си смени името. Дават му дълга листа с лични имена, за да си избере, а той обиден отговаря “Ама аз искам да си сменя фамилното име“. - Все едно дали скапан или лайнян, мръсната дума е “народ“ и всяко преливане на всевъзможни предикати само влошава нещата. Ако един писател може да направи така, че да обясни това на своя читател, то той е успял да свърши нещо. За разлика от българския, германският читател принципно разполага с необходимия исторически опит, за да влезе във внушението, че да се говори за народ е колкото сладко, толкова мръсно, но в случая с “Подправената революция“ подозирам, че по-скоро се забавлява на тъпите монолози.
И още нещо: когато Изер обяснява понятието за фингиран, на което Троянов още от началото на книгата си настоява, няма и помен от презумпцията, че подправеният свят, светът на самоинсценирането е малоценен, непродуктивен и котериен. Напротив, фингирането/подправянето, което Изер илюстрира въз основа на буколическия роман и преобличащите се като принцове пастири, представлява алгоритъм за събиране на светове.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture