BALKANI
   English   Български
За новата проза на Георги Гроздев, Думи на ГЕОРГИ МИШЕВ за първото издание на "гроздово обвързаните романи" - "Плячка", "Непотребния", "Ентропия", "Лабиринт"

Писателят не знае какво знае, казваше навремето Емилиян Станев. Тази мисъл бих сложил за епиграф на четирилогията на Георги Гроздев /“Плячка“, „Непотребния“, „Ентропия“, „Лабиринт“/. За десетилетие и половина белетристът създаде панорама от България, многоцветна, реалистично-призрачна, сякаш „изработена“ по метода на френски поантилист от деветнайсети век. Това е нещо ново за нашето словесно изкуство, забелязаха го най-вече литературните наблюдатели от Европа и само невероятният упадък на родната литературна критика е причината книгите на Гроздев да стоят още в сянка за окото на българския читател. Чуйте френската критичка Моазан за „Плячка“: „В този странен роман има поетична лудост, която проличава в наслагването на балканските и библейски вътрешни гласове, на наративни плоскости, на спонтанни реминисценсии, които налагат на фабулата непрестанна промяна на граматическите времена, запъхтяност пред едно застинало, ефирно време – времето на Природата – пред едно възвишено-свещено виждане на света…“ В едно изречение е побрано впечатление точно до изчерпателност и с невероятно познаване на един свят, пресъздаден от писателя.
„Класическа анималистична проза“ бе казал проф. Игов в една рецензия за „Плячка“ и в този смисъл Гроздев се явява продължител на Емилиян Станев в усещането си за природата и нейните обитатели, за новите поколения на „Сами“, „Дива патица“, на шедьовъра „Вълчи нощи“…
Половин век след Емилиян Станев мнозина членове на писателски ловни дружинки бродеха из горите и сетне описваха ловните си приключения, но никой не видя гората и звяра в нея като Гроздев. Никой не забеляза опустелите къщи и махали, в които се нанесоха „нови обитатели“, познати на съвременниците от цирка и зоопарковете. Може да са единични случки, но записани имат силата на притчи, на мрачни прогнози за задаващото се бъдеще, подсказани от далечно минало. Някога тази територия, която наричаме наша родина, е била Велика гора / магна силва булгарика/, изглежда корените й спят дълбоко и дойде време да се пробудят и да пуснат нови филизи на белия свят…
Двата полюса – бъдеще и минало – непрекъснато се преплитат в прозата на Георги Гроздев, звучат като носталгия или фентъзи, а най-вече като притча за дните ни вече един век, а в родината ни станаха и стават преображения, непосилни за нашите сетива.
Писателят наистина има обширни знания за днешния глобален пейзаж – от Родопите до метрото в Лос Анджелис, знае за будистките монаси и айфона на Стив Джобс, знае повече от нас що е трък драйвър и къде е езерото Уолдън. И някак си естествено намира и езика, и стила, за да разкаже видяното, чутото, докоснатото от въображението – стегнато, както казваха, телеграфно, с преплитане на времената, с лирични паузи и публицистични отклонения, които ни връщат в реалността.
Липсват ми на моменти по-дълбоки анализи за причините, довели до днешния нашенски пейзаж; как така се случи, че българинът, с корен дълбок отпреди хиляда и триста години се превърна в „дърво без корен“? Можеше ли днешна България да изглежда донякъде като съседите гърци, турци, които останаха отвъд „червената завеса“ през миналия век?
Тези въпроси си задават българите от десетилетия, предполагам, че и Хънтъра и Боян Непотребния и останалите герои на Гроздев също са се запитвали в минути на размисъл, но в романите това „минало“ е потънало зад щедро показаното настояще. Мисля, че това не се отнася само за тетралогията на Гроздев, а е съществена черта на днешната литературна смяна, израснала в дълготрайната идеологическа пандемия на Утопията и е необходимо технологично време за разсейване на последиците й, до завръщане на реалната картина на нашия живот.
Когато чета Гроздев се сещам за въпроса на Монтескьо: „Как човек може да бъде персиец?“ – за една цивилизация, която ни владее от век и дали потомците ни ще живеят в по-човешки климат във времето нататък?...
1 юни 2021 г.
Панчарево


Бележка: „Как човек може да бъде персиец?“ – пита Монтескьо, желаейки да изрази мисловната нагласа на парижаните, съмняващи се, че някакъв друг вид цивилизация освен тази, която те познават, е изобщо възможна. „Как може да се живее и да се мисли в страните на сталинизма?“ се питат мнозина днес. С една дума, това е повод да бъде изследвано как се приспособява към необикновени условия човешкото същество“. / цитат от Чеслав Милош/.

Публикация във в. "Литературен вестник", бр 2, 19 януари 2022 г.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2022 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture