BALKANI
   English   Български
Записки от Родос, Георги Гроздев: Древните гърци казвали, че има две важни теми, които са достойни за истинското изкуство – това били кръговратът и божествените неща.



Седя на огромни порести камъни от времето на минойците и ахейците, първите заселници по тези острови от преди хиляди години. Според митовете преди тях са били телхините, синове на Океана. Телхините имали голям талант в изкуствата, свързани с огъня и метала, а също и с магията.
Обърнат съм към изгряващото слънце. Останали са само няколко каменни следи от Замъка на Зевс, тогава Родос е бил в съюз с Атина. Съюзите на Родос от древни времена са следвали изгодата на търговията. Все пак не всякога са улучвали точния приятел в критичен момент, макар векове наред да са го правили успешно, въпреки предизвикателства и завистта към техния богат от корабни мита остров.
Сега сакралното място, където съм, е само удобен връх на хълм, на който има сателитни антени. Откривам едно по-закътано място, зад телена ограда надничат три кози, гъски, патици, кокошки, пуйки – малко частно стопанство. Перспективен парцел, ако на него се построи многоетажен хотел. Човекът е настанил тук домашното си стопанство, явно поради липса на друга възможност.
С една от козите следим жълтия диск на слънцето и премигваме срещу него. Козата е брадата и е възможно да е козел. Какво ли си мисли този козел или коза за третия пол, за който все по-често срещам тестове на компютъра си: отбележете пола си: мъж, жена, друго?! Какво друго да бъда, ако не съм мъж и жена? Може би извънземно от Сириус?!
В Народния театър „Иван Вазов“ в София гледах няколко пъти семейно и с цяла редица мои познати „Козата или коя е Силвия?“ от Едуард Олби на камерна сцена. Накратко сюжетът на впечатляващата пиеса разказва за влюбването на известен нюйоркски архитект в случайно срещната коза. Защо? Само в нейния поглед намира топлина и разбиране. Сближават се и дори прави секс с нея. Объркан, споделя с приятеля си журналист, че не знае какво става с него. Постепенно и семейството му разбира: синът му е с неизяснени хомосексуални наклонности, а съпругата накрая убива въпросната коза. Действието е съпроводено с много смях и ахкания от публиката, атракцията е голяма, билети се поръчват месеци предварително. По този повод мога да кажа, че един приятел на друг мой приятел се разведе с жена си от ревност към домашното им куче, як и расов екземпляр. Защо? Защото винаги, щом я видело, то се възкачвало на гърба й с мерак. Съпругът заподозрял нещо. Кучето си е куче и вероятно не е могло да пази тайна. Никак не е смешно!
Едуард Олби неотдавна почина, но когато бе още жив той идва в София. Забелязал нещо особено в израженията и погледите на някои минувачи, даде интервю в този смисъл наред с коментар за другите теми, които пиесата съдържа. Дали някой не му е подсказал, че по нашите земи любовта към козите не е непозната. Неговата тънка ирония обаче не бе схваната напълно. Направихме се, че не се отнася за нас, а само за пастирите от далечното и диво минало.
…Седим и гледаме с брадатия козел, нека бъде козел, диска на слънцето. Изгревът все повече идва.
Зад гърба ми прошумоляват заради морския бриз листа на смокиня, в росната трева лази малко охлювче с много нежното си ходило, то пасе, търкалят се и бели празни черупки от едри охлюви край струпани камъни. Камъните са много здрави, но са с шупли и морски камъчета в сърцевината си, като че ли са расли в морето.
Малка кафеникава птичка стърчи на трън, а зад нея е хоризонтът на още един ден. На този фон, за който тя въобще не се замисля, птичката изглежда като изваяна и вечна. Гларуси със сива униформа ни наблюдават отгоре с едно око. Коремите им се белеят, даже блестят от косите лъчи на слънцето, което още се въздига. Мравки копаят канелена почва изпод зелена трева и кръговете на мравуняците им с дупка в средата изпъкват веднага. Мравките се трудят рано-рано целенасочено и упорито. Какво ли мислят те за Слънцето? Промъкват се през утринната роса, разсипана като сребърен прах. Камъните са вечни, но тревата е жива. Камъните са вечни, но не съвсем. Върху един от свещените каменни кръгове с отвор в средата клечи врана, кълве си сутрешните подробности. По-късно тя ще кацне на една палма – невъзможен за България пейзаж. Вярно е, че камъните са по-издръжливи, но не и неразрушими. Живото е в кръговрата, а камъните сякаш не са. Те остават за много по-дълго, но и те изчезват и то безследно. Защото не могат да се възпроизвеждат. Ето Зевс вече не е на мода, а враната, козите, мравките, охлювчето, хората пак са тук, защото ние раждаме своите наследници, оставяме след себе си себеподобни. Докато камъните упорито и търпеливо само чакат края си. Така си мисля в момента…
Древните гърци казвали, че има две важни неща, които са достойни теми за истинското изкуство – това били кръговратът и божествените неща.
…Жълтото слънце се надига все повече и повече и наднича над всичко живо и мъртво, което е било и ще бъде под неговата вечна власт. Макар астрономите да са на друго мнение. Какво ни засяга бъдеще след няколко милиона години?
Гигантските сиви кактуси, огромни като кули, палмите с острите си и красиви листа също му се радват. От пристанището тръгва бял кораб, след малко – летяща моторница. Корабът пуска сирена, все едно африкански бивол изрева, нападнат от лъв. Само дето биволът е черен, а не бял.
Всичко се вижда от билото като на длан или като на филм. Белите гръцки къщи, кръста на църквата и полумесеца на джамията. Крепостните стени и бойните кули на модерната за своето време Родоска крепост. Над всички се възвисява мащабната кафява сграда на „Казино Родос“. Ако в античните времена или в средните векове хората са имали нужда от идоли или вяра в нещо, сега и едно казино май им е достатъчно. Историята на Родос помни причините за гибелта на острова - разгул, пирове, оргии, власт на хазарта, безмерни удоволствия. Дори Великият магистър с безпрекословната си власт не е могъл в петнадесети век да се справи с проститутките. Те имали сериозна подкрепа от клиентите си. Примирява се да бъдат настанени поне само в един квартал, а не да са навсякъде из града Родос. Същият този Велик магистър на рицарския орден не се предава на турците, а ги побеждава многократно освен последния път в 1522 г. Разбива флотите на Александрия, на Триполи… Проститутките обаче си извоюват от него още едно право. Почтените жени не искали да живеят в съседство с тях. Тогава се приема нов закон. Той повелява следното: който не иска такова съседство е длъжен да купи къщата на проститутката, за да се отърве от нея, а не просто да я изгони от там.
Казиното е нетипична постройка за традиционния пейзаж, но потребна. Властта на парите, а не силата на Зевс е проникнала отдавна и в брадата на колегата ми по философия – козела от върха. Пиша го, но не вярвам напълно в тази мисъл. Не ми се иска да е така. Вероятно ще заколят козела, щом няма как да дава мляко за сирене, а и все някога ще се провали от старост при разплода на козите, точно за което го хранят сега? Усещам как потта никне по кожата ми. Очилата ми и те се изпотяват.
Забелязвам доста изсъхнали стъбла на огромни кактуси, умрели от старост. В порести камъни стърчат сиви тръни. Навеждам се да разгледам тревата, по-различна е от българската. Спомням си, че някои от тези видове треви ги имаше и по двора в къщата на село, където живях при баба и дядо известно време. После тревите изчезнаха от очите ми. Все пак съм в южната част на Егейско море, в Средния изток, на има-няма двеста километра от остров Кипър, на петнайсет километра от турския бряг в Мала Азия, на четиристотин и петдесет и шест километра по въздуха от Атина. Не съм край планината Хемус, Стара планина, Балкана – дала името и на полуострова ни.
…Още не съм подарил на библиотеката в Международния писателски център книгата си с интервюта на български и английски с първите двайсет автори от поредицата „Балканска Библиотека“. Както и екземпляри от преведения на гръцки роман „Плячка“, публикуван в атинско издателство. Когато го направя, ще разбера, че в Центъра познават издателство „Балкани“ и литературното му списание. Няма как да не спомена за „Литературни Балкани“ . Специалният му брой, посветен на новата гръцка поезия и проза, ме причаква на един от рафтовете в библиотеката. Пристигнал е тук доста преди мен, изпратен от Здравка Михайлова, най-добрата преводачка от гръцки на български език. В момента тя е пресаташе в нашето посолство в Атина. В списанието представихме чрез специални броеве всички по-значими съвременни автори и от другите балкански литератури. Приятно ми е да откривам след години следи от скромната ни духовна мисия, наши следи на най-различни места. Миналата година Гунила Сандин, директор на библиотеката в северния шведския град Стрьомстад, ме изненада с новината, че познава „Балкани“ преди аз да се запозная с нея.
По-късно в археологическия музей ще видя снимки от древната родоска библиотека. Ще забележа снимки на рула от пергамент или заешки кожи. Ще се замисля за пореден път за тайната на писмеността. За изобретяването на гръцката азбука, която за първи път използва гласни. Така от резки за водене на сметки писмото става изразител на мисли и чувства! Велико откритие на древните гърци! Първи те започват да изразяват вътрешния свят на човека чрез писмени знаци. Нали и аз се опитвам да правя същото в момента. Така се появява литературата, комедиите, трагедиите, поезията, разказите, романите…
…Докосвам една интересно листо от странна трева, клекнал съм над него, а капчица кръв се появява на пръста ми. Тревата е имала скрита, поне за мен, защита от фини бодли. Тънки и остри. Листото е разграфено с тънки бели ивици. Заради правилните ромбоидни фигури напомня кожа на крокодил.
Забелязвам: една част от брега е била обхваната от пожар и овъглените клони на жилавите дървета са като преплетени черни змии.
А, ето я! Малка пеперуда премята бели крила. И тя на фона на егейския хоризонт изглежда някак величествена и значима, жива е точно днес, точно в този миг, когато ни е било съдено да се срещнем с нея в един нетраен тайнствен свят. След малко забелязвам още една, гонят се. Не се привързвай към нищо земно, всичко ще загубиш. Добре звучи, а възможно ли е? Искам да попитам Буда за това.
Минути по-късно ще сляза по стръмни стълби от билото на хълма в сградата на бивше адмиралтейство, която от години се населява от писатели, а не от военни. Ще пия зелен чай с колегата си Маурицио Руис, писател от Мексико, който живее в Брюксел. Той е зад неговия лаптоп, аз зад моя - в работния хол. В голямата и красива сграда само тук има достъпен интернет. Като вървиш по дюшемето стъпките ти скърцат, а когато слизаш по дървените стълби към долния етаж, твоите предишни следи проскърцват отново, сякаш някой върви невидим подир теб. Взех, че се обърнах, но не го видях. Дъската изохква отново като възвръща предишната си форма. Странно усещане за призраци без да ги има.
Още не знам, че и той познава италианския книжар Антонио Пароди, собственик на новооткрита балканска книжарница в центъра на ЕС – Брюксел. По различно време и двамата сме имали представяне на своя книга там. Светът е много малък, рекох на Маурицио. Да, малък е, кима той с глава и се усмихва по южноамерикански с европейски нюанс.
…Но все още съм на билото. Пред очите ми са три каменни стълби в маслено зелена трева, съвсем откъснати от контекста си. Абсурден сюжет на пръв поглед. Козелът дори не ги забелязва, свикнал е отдавна с тях. Аз стоя пред стълбите и мисля. И мисленето е работа. Особено по бреговете на Родос – още от най-древни времена. Ако се изкача на последното трето стъпало, дали ще стигна небето? Докъде ли ще ме изведе? Загубените каменни стълби от светилището на Зевс ме предизвикват.
Защо да си възлагам непосилни задачи? Защо да се изкушавам да търся връзка на митичните стълби с бъдещето?
…Облизвам с език капчицата кръв от пръста си и се покланям на Слънцето днес.

/откъс от есе /

ноември,2018
остров Родос

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2018 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture