BALKANI
   English   Български
Конкурс за емигрантски разказ: "Югото" Кольо Кърпела (сиромах)

– Пълен догоре – рече важно американецът и натисна копчето на вратата. Стъклото се затвори автоматично. Възрастният мъж превключи радиото на класическа станция и притвори очи. Той обожаваше Моцарт
– Сър! – почука по стъклото премръзнал младеж с голяма смешна шапка. Тях в Русия ги наричаха „ушанки“. Младежът определено имаше вид на човек от Източна Европа. – Резервоарът е пълен!
Няколко коли отзад нетърпеливо натиснаха клаксоните и ги подканиха да побързат.
– Как ще платите? – запита младежът и изтри сополивия си нос.
Старецът разтвори портфейла си и измъкна своята „Ексел“ карта.
– Ще ми отнеме само минута! – югославянинът се затича към малкото магазинче, което също беше част от бензиностанцията.
– Сколка денги? – запита високият набит младеж с руса коса и сини очи. Явно беше, че е руснак. Той носеше скъпо кожено яке с огромен орел и американското знаме на гърба. Якето струваше повече, отколкото годишната заплата на един руски „мужик“.
– 18.36 – отвърна на руски Югото.
– Аз ще оправя кредитната карта, ти иди и обслужи другите клиенти! – важно нареди Костя. Баща му г-н Душенко беше собственик на бензиностанцията. Те бяха руски евреи, изселили се от Русия след победата на ВОСР през 1918 година. Америка беше тяхната нова родина, но те никога не забравиха техните корени…
– Бъйстра! – изкрещя след него Костя. – Клиенть очень нервнъй! Я не хочу потерят…
Югото изскочи на бегом от топлия магазин – където за миг той имаше чувството, че се намира в Рая – и се върна обратно навън. Снежната виелица го блъсна свирепо в лицето и почти го заслепи. Югото само наведе глава и се затича към спрелия спортен джип. Беше Гранд Чероки Лимитед с кожени седалки, автоматични стъкла, скъпа стерео система и лъскави алуминиеви джанти. Колата струваше навярно повече от 30 000 долара.
Леденият вятър прониза отново младежа и той се закашля. Беше 5 часът следобед и имаше още един час, докато смяната му свърши. Той започваше в 6 часа сутринта и приключваше вечер по същото време, когато идваше нощната смяна. Бензиностанцията се намираше на магистралата вън от Филаделфия и беше изключително натоварена. Тя имаше 8 бензино-колонки и отделно 2 за нафта на големите камиони. По принцип тук трябваше да работят поне четирима, но всъщност я обслужваха само Югото и един руснак. Собственикът на бензиностанцията г-н Душенко беше изключителен скъперник и не можеше да си позволи да „хвърля излишни пари по вятъра“, както той самият казваше. От всички евреи на света руските бяха най-стиснати и най-лукави. Когато Югото запита своя бос колко ще му плаща, той нагло му отвърна: „един и петдесет“ и поглади дебелия си мустак. Югото помисли, че не е чул добре. Всъщност руският му беше доста ръждясал и трябваше понякога да му повторят два-три пъти, преди да се досети за какво става въпрос.
– Квартирата е безплатна – ти няма да плащаш и стотинка. Какво само ще трябва да купуваш? Храна и нищо друго!
– Какво мога да си купя с 1.50? – запита Югото.
Той още беше пресен-пресен и не беше запознат с американските цени. Той очакваше руснака да му заплати поне четири-пет долара на час.
– Можеш да си купиш една булочка! – рече г-н Душенко и се ухили. – Булачкьй очень вскуснъй. Там есть очень многа витаминь! Ещьо есть съир.
Булочка беше традиционна руска кифла със сирене.
Г-н Душенко извади електронния си калкулатор, с който никога не се разделяше и започна да пресмята. 12 часа по 1.50 = 18 долара. За 30 дни – 540 долара. Минус 40 долара храна за целия месец ти остават чисто 500 долара.
– Без почивен ден?! – удиви се Югото. – А какво ще стане, ако се разболея.
– При мен хората… не се разболяват! – намръщи се г-н Душенко. – Е, приемаш ли работата?
Югото се почеса, чудейки се.
– Като те видя как работиш и ми хареса, ще ти увелича заплатата. Един от старите ми работници – Вова, който е от 7 години при мене, вече получава 3.50. Виждаш ли, има място за прогрес. Само бъди работлив и ме слушай!
– Добре, добре, приемам! – рече Югото. – Как ще ми плащаш?
– Веднъж на две седмици. Първите две седмици са за депозит. Когато напуснеш, ще трябва да ме уведомиш един месец по-рано, за да мога да намеря друг човек да те смени. Иначе ще загубиш депозита си. Приемаш ли тези условия?
– Да – съгласи се Югото.
Той си мислеше, че работата не е никак тежка, но всъщност се оказа, че се е излъгал. 12 часа на ден той стоеше навън в студа и снега и наливаше бензин, а редицата от коли нямаше свършване.
Студеният вятър го брулеше безмилостно в лицето, а краката му се бяха отдавна вкочанясали. По обяд той набързо излапваше сандвича си, не спирайки да налива бензин на бързащите американци. Когато вечер смяната свършваше, той имаше чувството, че ще рухне от умора. За негово щастие апартаментът им беше недалеч от бензиностанцията и това, ако друго не, поне им спестяваше ходенето в мразовитата вечер…
Владимир отключи външната врата и Югото се вмъкна бързо след него. Апартаментът им беше голям и се отопляваше трудно. Скъперникът евреин им беше отрязал електричеството и трябваше да вечерят на свещи. След вечерята Югото прочиташе някоя страница, докато свещта му изгори. После той лягаше на матрака, който беше на земята в хола и се завиваше презглава. Умората скоро го оборваше и той захъркваше като заклан.
Освен него в хола спяха още трима руснаци: Владимир, възрастният мъж от неговата смяна, Миша и Коля, които работеха в един еврейски магазин надолу по магистралата. В останалите две стаи на апартамента живееше едно белоруско семейство, което слугуваше в имението на собственика на бензиностанцията. Жената чистеше къщата и переше дрехите, също готвеше и гледаше децата. Коленете є се бяха обелили от лазене по пода.
Г-н Душенко обичаше много чистотата и по три пъти на ден тя трябваше да мие лъскавия паркет. Мъжът є работеше като градинар, дървосекач, електротехник, дърводелец, бояджия – всичко, което не вършеше жена му, беше негова работа. Семейството работеше 6 дена в седмицата, като почиваше в събота. Съботата беше свещен ден за евреите и те не работеха. Те получаваха 900 долара месечно, което им помагаше да издържат двамата им сина в университетите и дъщеря им в художествената академия. Родителите трябваше да се пожертват, за да изучат децата си. В другата стая, която беше малко по-голяма, живееха един литовец, един белорус и двама руснаци. Те също работеха в една бензиностанция, собственост на г-н Душенко, на около 20 мили надолу по магистралата. Руснаците си бяха купили една стара Хонда за 350 долара и ходеха с нея на работа. Колата беше истинска антика и будеше изумление в очите на околните. Те не можеха да повярват, че кола, която беше достигнала на преклонната възраст 35 години, може все още да се движи, но руснаците, които бяха майстори механици, я стегнаха набързо. Може би ако те знаеха малко английски и имаха редовни документи за работа, щяха да си намерят работа в някой сервиз за коли. Но г-н Анатолий Душенко прекрасно знаеше, че те са нелегални и им плащаше по една „булочка“ на час, както той често обичаше на се шегува.
Ако не искаш – свободен ти път. Никой не те караше насила да работиш. Лавина от нелегални руснаци, белоруси, украинци, литовци и какви ли още не заливаше Америка. Новодошлите бяха готови на всичко, те бяха жадни за зелените банкноти.
Г-н Душенко хитро потърка ръцете си. Вместо да назначава американец, на когото трябваше да плаща поне федералния минимум от 5,25 на час плюс застраховки и медицински осигурявания, той назначаваше новодошлите. Парите, които спестяваше от заплати и застраховки, бяха с астрономически цифри. Нищо чудно, че г-н Душенко беше на път да открие седмата си бензиностанция. Освен 4 в околностите на Филаделфия той имаше още две в Ню Йорк. Едната беше в Бронкс, където работеше приятелят на Ромео…
Много често хората не издържаха на тежката физическа работа и напускаха, без да уведомят работодателя си един месец по-рано. Това беше много хитро условие и то позволяваше на умния евреин да си купи Мерцедес СL 620 с луксозни кожени седалки, компютър навигатор, автоматични стъкла и какво ли още не. Колата дори имаше спускащ се екран, на който децата отзад можеха да гледат телевизия или да играят електронни игри. Пазарната цена на колата беше между 80 и 100 000 долара, но за г-н Душенко това беше сякаш муха го ухапала.
Такива коли в Русия караха президенти на банки и компании за добиване на цветни метали и нефт и, разбира се, големите мафиоти, въобще с една дума важни клечки. Бедните души, които работеха на бензиностанцията или по магазините, нямаха мечти за луксозен Мерцедес. Те просто мечтаеха да си купят парче земя в провинцията и да си построят скромна „дача“, където да прекарат остатъка от дните си.
Животът тук – тази улична проститутка – предлагаше на един лъвски пай от трапезата, докато останалите трябваше да се задоволят с трохите. Но така беше от дълбока древност. Златото управляваше света… Златото и злото вървяха ръка за ръка…
Югото се разкашля дълбоко. Гърдите го боляха така, сякаш някой го беше ударил с ковашки чук. По същия начин той се почувства като ученик, когато агентите на ДС го заключиха в хладното мазе под кметството. Той спа няколко дена на черната грамада от въглища, дишайки въглищен прах и кашляйки като туберкулозен. Една седмица по-късно училищният доктор откри бронхопневмония.
– Не ми харесваш как кашляш! – рече Владимир. Той беше електроинженер по професия, но разбираше малко и от медицина.
Навремето беше следвал 3 години във Висшата Медицинска Академия, но така и не беше завършил.
– Дишай дълбоко!
Югото пое дълбоко дъх и издиша. Дори и без слушалки Владимир можеше да чуе как гърдите му хъркат.
– Хванал си голяма простуда! – той въздъхна тежко, защото харесваше младия мъж. Той напомняше за неговия син, който беше оставил вкъщи. – Навярно бронхопневмония. Имаш ли студени тръпки?
Югото се закашля отново и изплю храчка кръв.
– Понякога имам ледени тръпки и чувството, че замръзвам. После изведнъж ме облива гореща вълна!
– Да, пневмония! Ще трябва да отидем в болницата, момче. Здравето ти е по-важно, отколкото работата на някаква шибана бензиностанция!
– Какво мога да направя?! Ако не отида на работа, г-н Душенко ще ме уволни и ще загубя двете седмици депозит. Още не съм взел и първата си заплата.
– Поговори утре с него, може да ти влезне в положението. На, вземи моето одеяло. Аз ще спя с дрехите.
– Благодаря ти, Вова – отвърна Дани, задавен от остра кашлица.
Той се зави презглава. По гърба му полазиха ледени тръпки и той затрака със зъби. Пристъпът на пневмонията започна отново…
Югото усети нечия ръка.
– Дани – побутна го Владимир. – Почти е време за работа и аз отивам на бензиностанцията. Как се чувстваш?
Югославянинът разтърси главата си, която тежеше като олово и се опита да се изправи. Стаята се завъртя около него и той седна на стола.
– Чувствам се по-добре от снощи! – излъга той и погледна през прозореца. Навън беше започнало да се разсъмва. Две малки птички прелитаха от клон на клон на отрупаното със сняг дърво и весело чуруликаха. Югото почувства как го обхваща носталгията по дома и очите му плувнаха в сълзи.
– Мисля, че мога да работя – рече той и се обърна настрани, така че Вова да не види сълзите му. – Здрав съм като кон – опита се да се пошегува той, но кашлицата го задави и шегата му остана неуместна.
– Не мисли за работа, сине! Направил съм ти чай. На, вземи. Изпий си чая и цял ден лежи в леглото. Най-малко ще трябва да си отпочинеш един ден, ако не повече.
– Нали знаеш, г-н Душенко… – опита се да протестира Югото.
– Аз работя от седем години за него и той ме уважава. И как няма да ме уважава, колко кожи е съдрал от гърба ми, хитрият евреин!
– Ще се облека дебело и ще дойда. Ако видя, че не мога да работя, ще се върна обратно в постелите си! – опита се да предаде жизнерадостна нотка в гласа си Югото.
– Не харесвам маратонките ти, момче. Това са летни обувки, а не за студ и зимни виелици. Аз имам едни стари обувки, които използвах, докато работех на бетона. Те са мръсни, но поне ще те стоплят. Ето – той порови в куфара в ъгъла и измъкна нещо, – обуй тези вълнени чорапи. Домашни са, майка ми ги е изплела.
– О, благодаря ти, Вова – тялото му се изпълни с топлина. – Ти си истински приятел.
Дани допи чая си и се изправи.
– Време е да вървим. Имаме само 15 минути до работата.
Югото се закашля и в очите му изскочиха сълзи.
– Проклета кашлица! Ще ме умори! Защо ме душиш мене, проклетницо – опита се да се пошегува той. –Само кожи и кости съм останал, какво искаш от мене?! Иди на гости на някой богаташ, на меки постели и богата трапеза!
Прозорците на повечето къщи светеха. Хората бяха станали и се приготвяха за работа. Кварталът, в който живееха беше беден и имаше много латиноамерикански семейства.
От един отворен прозорец долетя испанска реч. Мъжът и жената се караха горещо.
– …Махай се, пияницо! Не искам да те видя, повече! – крещеше жената.
– …Прости ми! Няма повече да пия. За последно. Обещавам…
– Последният път, когато ми обеща, че няма повече да пиеш, беше пиян като дърво. Как не те е срам? Ако не те е грижа за мене, то поне мисли за децата си!
Разнесе се звън от счупено стъкло.
– О, започна се бой с чаши и чинии! – усмихна се Владимир. – Знаеш ли, жените навсякъде по света имат един и същ навик.
– Наистина ли? – попита Югото през кашлица. – Какво е общото?
– Навсякъде по света жената обича да замерва пияния си мъж със стъклени чаши и чинии! Ако не е вярно, отрежи ми главата! Виждаш ли този белег на челото ми? – той поглади дългата отвесна черта. – Първата ми жена хвърли една чаша от шампанско по мене. За малко да ми изкара окото! Е, после є хвърлих един възпитателен бой!
Двамата стигнаха до бензиностанцията. Нощната смяна беше вътре на топло и ги чакаше.
– Как беше нощес? – попита Вова.
– Докъм полунощ имаше коли. После до 4 часа сутринта беше мъртво.
– Доста е студено тази сутрин! Виж – във вестника пишат, че има рекордно ниски температури от 48 години! – Гриша разгърна „Руская реклама“, която получаваше от Ню Йорк. – Няколко бездомници замръзнали по улиците на Манхатън.
– Бездомниците с лопата да ги ринеш – намръщи се Вова. – Няколко повече или по-малко е без значение!
– Никъде по света не харесват бездомниците – каза Югото и се замисли. Той си спомни, когато спеше по улиците на Париж след бягството от армията. – Хората са жестоки. Те дори и за миг не могат да си помислят, че един ден те могат да бъдат като всички тези просяци на улицата! Без дом, без семейство, без настояще и бъдеще!
– Босът идва! – каза Гриша. – Ние тръгваме. Приятна работа, юнаци.
– Приятна почивка – рече Вова.
Черният Мерцедес се закова пред магазина. Г-н Душенко изскочи и се затича към вратата.
– Какво чакате, дявол да ви вземе – излая като злобно псе той. – 7 часът и 5 минути е! Кой ще изчисти пътя?!
Сутрин първата им работа беше да изчистят снега около бензиностанцията. После трябваше да пометат магазина и да изхвърлят кошчетата за боклук.
Югото се закашля, раздран от остра болка.
– Какво става?! Ти не си болен, нали?! – намръщи се Душенко. – Виждаш ми се малко замаян.
– О, да – смути се Югото – не, нищо ми няма. Само малко кашлица.
– Тогава дявол да те вземе, не стой като пън, ами вземи лопатата! Снегът те чака. Ей, Вова сляп ли си?! Обслужи клиента!
Душенко отключи сейфа и започна да брои парите. Това беше любимата му работа. Да брои зелените банкноти. Те означаваха власт, а власт означаваше сила. С тях можеше да купи приятели, с тях можеше да купи полицията, дори и правосъдието. Парите бяха всесилни!
Душенко се намръщи. Само 2593 долара. Оборотът от нощната смяна не беше добър. Може би трябваше да уволни единия руснак. Двамата бяха прекалено много за тази лека работа.
Евреинът се почеса по темето. Кого да уволни?! Двамата бяха стари работници. Може би новото момче. Югославянинът. То му се виждаше болно. Освен това беше доста мудно. Руснаците ги беше тренирал така, че освен да „летят като ракети“, друго не знаеха.
А освен това вече беше време за първата му заплата. Ако намереше повод да го уволни, щеше да сложи 540 долара в джоба си. Той се усмихна и забарабани с пръсти по масата…
Югото се върна в магазина и започна да духа на ръцете си.
– Голям студ, шефе! Пръстите ми се вкочанясаха!
– Нямаш ли ръкавици, йоб твою мать?! – изруга Душенко и го погледна кръвнишки. – Хайде, свърши със снега. Че имаме и други работи за вършене!
– Да, шефе – рече Югото и го изруга наум.
Той с нежелание излезе навън и снежната виелица зави в ушите му.
– УУУУ!
Тя навяваше снега на преспи и пътеката, която Югото беше почистил, личеше сякаш не беше докосната.
Югото въздъхна дълбоко и се прокле 100 пъти, че е напуснал родната си страна. Хората в родината му си мислеха, че е лесно да бъдеш гурбетчия. Само той си знаеше. Тук се чувстваше като дърво без корен…
Югото започна отново да чисти пътеката, а след него виелицата затрупваше всичко. Той се беше замислил така дълбоко, че не беше забелязал кога Душенко беше излязъл от магазина.
– Ах ти, ленивецо! Нищо не си почистил!
– Старая се шефе, но виелицата…
Душенко извади крака си от дупката и изчисти снега от луксозната си обувка.
– Ела тук и почисти пред магазина! Къде си отишъл на майната си!
Евреинът изруга отново и се прибра обратно в магазина.
– Какво му става на боса тази сутрин?! – зачуди се Югото. – Обикновено е мазен, мазен. По-нисък от тревата, по-мек от водата!
– Утре ще плаща заплати! – ухили се Вова и снижи гласа си. – Студена треска го тресе! Трябва утре заплати да раздава. Ех, ако можеше да не плати, щеше да се смее, да танцува от радост в снега. Само го пробвай и му кажи: „Не ми плащай сега, шефе. Плати ми другата седмица.“ И ще видиш как ще започне да те целува и да те прегръща като брат. Една седмица повече да може да задържи парите, няколко дена, дори поне няколко часа – това е единственото, което го вълнува. Той не го е грижа дали си болен или не. Важното е да можеш да му правиш пари. Докато кокошката снася златни яйца, той ще я гали. Спре ли – хоп в казана с вряла вода. Не очаквай милост от него, момче. Знаеш ли колко хора е уволнил само ден- два преди да им плати заплатите?! И то за какво ли ги уволни?! За пушене! Не можело да се пуши на бензиностанцията, дори и в тоалетните. Единият от поляците говореше добре английски и босът не го харесваше. И знаеш ли за какво го изгони?! – Вова се огледа отново и като видя, че Душенко беше вътре в магазина добави: – Защото говореше с клиента! Кошмарно!
Югото се опита да каже нещо, но се задави от остра кашлица.
Две коли спряха на бензиностанцията и зачакаха някой да дойде и да ги обслужи.
– Аз ще взема стареца, а ти иди и оправи черния. Само бъди внимателен, понякога правят номера! – посъветва го Вова.
Югото се приближи до стар пикап и почука на прозореца.
– Добро утро, господине. За колко искате да заредите?
– Фил ъп (пълен до горе)– отвърна черният и затвори стъклото.
Югото отвъртя капачката на резервоара и пъхна автомата вътре. Галоните бягаха един след друг. Най-сетне изщрака и спря. Беше пълен. Той завъртя обратно капачката и се върна до шофьора.
Черният му даде една банкнота от 5 долара и му се усмихна.
– Върни ми един долар – рече той със фъфлеща уста, изяждайки половината от думите.
– Имате грешка, господине – запелтечи се на английски Югото. – 19.38 – той показа бензиноколонката.
– Аз казах „фоор доларс“, а не „фил ъп“ – намръщи се шофьорът.
Югото го изруга наум, двойно повече себе си, защото не послуша съвета на приятеля си.
– Моля, изчакайте тук. Ще ида да говоря с боса. – Обясни той на смешен английски и се затича към магазина.
– Шефе, черният не иска да плаща – извика силно на руски той. – Дава ми само 5 долара.
– По дяволите! – изруга Душенко. – Нали те предупредих да внимаваш с черните! Заебис, бляд!
Той изруга отново и забърза към стария Пикап.
– Какъв е проблемът, мистър? – запита той черния.
– Аз казах на твоя човек да ми сложи бензин за 4 долара, а той ми напълни резервоара догоре. Имам само тези 5 долара. Вината не е моя – твоят човек не разбира добре английски!
Евреинът се поглади по главата и го погледна в очите. Той знаеше много добре, че черният лъже, но не можеше да направи нищо.
Душенко извади един долар от джоба си и му го подаде с усмивка.
– Следващия път потърсете друга бензиностанция, мистър!
Очите му се присвиха и той изгледа остро непознатия. Чертите на лицето му останаха остро запечатани в паметта му. Само да го срещнеше отново, със сигурност щеше да го познае! Душенко се обърна и влезна в магазина. Той се усмихна, защото сега му се беше предоставил изгоден случай да уволни югославянина.
– Дани – извика го евреинът, като се поглади по брадата. – Колко време работиш тук?
– Почти месец, шефе. Утре ще взема първата си заплата.
– Един месец, а още правилата не можеш да научиш, тъпанар с тъпанара ти неден! – изруга Душенко.
Стъклата на прозорците звъннаха.
„Охо, старият е гневен – рече си Вова. – Малкият ще обере пешкира!“
– Следващият моля – извика руснакът и се усмихна механично като кукла.
– Идват клиенти – опита се да се измъкне Югото. – Ще ида да...
– Стой тук, говедо, дявол да те вземе. Прочисти си ушите и ме слушай, когато ти говоря! Взимай си парцалите и да те няма! Ясно ли ти е?! Още сега?!
– Но, шефе – югославянинът изтръпна от лошата новина, – аз ще върна тези пари! Удържи си тези 15.38 от моята заплата. Само не ме уволнявай. Моля те! Това ми е първата работа!
– Не ме е грижа! Ако държеше на работата си, щеше да бъдеш внимателен! А, сега вън – изкрещя вън от кожата си евреинът. – Не искам очите ми да те видят повече. Вън или ще се обадя на емиграционните власти. Имам инспектор приятел. Те и без туй скучаят!
Югославянинът усети как очите му плувнаха в сълзи.
– Моля те, шефе! Дай ми още една възможност! Аз нямам друга работа!
– Вън, говедо, вън! – Душенко грабна телефона и започна да набира цифри. – Ако до 30 минути не си напуснал апартамента, ще депортирам миризливия ти задник обратно в Югославия.
Вова наистина харесваше младия югославянин, а освен това щеше да му бъде тежко, защото ако го уволняха, трябваше да работи за двама.
– Моля те, шефе – застъпи се за него Вова. – Прости му. Нали ги знаеш какви са черните. Дори и мене ме прецакаха на три пъти. Той е добро момче. Ще се поправи. Млад е, зелен е, още се учи. Всеки греши, нали!
Вова беше най-старият работник на Душенко и той го уважаваше много. Евреинът се намръщи, но не каза нищо. Вова сръга Югото в ребрата и му прошушна: „Кажи нещо дявол да те вземе...“
– Ти бащица, ти майка – падна Югото на колене и прегърна Душенко за краката. – Дай ми още една възможност, шефе. Още една седмица. Ако не харесаш как работя, не ми плащай. Дори и утре не ми трябват пари. Само 20 долара за храна. Другите задръж като депозит.
Евреинът се поглади по брадата и си придаде сериозен вид. Вътре у него душата му пееше, защото глупакът сам беше поискал да не му плати.
– Ще ти кажа какво ще сторя – размаха пръст Душенко. – Да благодариш на Вова. Ще ти дам назад старата ти работа, но само заради него! Ще те изпробвам още една седмица. Ако ми харесаш, ще те оставя. Ако не – прав ти път!
– Благодаря ти, шефе – Югото се изправи и се опита да целуне ръката на Душенко.
Евреинът се намръщи и издърпа ръката си.
– Стига си се лигавил. Дадох ти работата. Какво стоиш като статуя?! Клиентите чакат вън!
– Да, шефе! – извика Югото и се затича като вихър навън.
Снежната виелица го блъсна отново в гърдите, но той не почувства студа...


 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture