BALKANI
   English   Български
Благовеста Иванова, "Когато Изтокът срещне Запада: Стилови особености на църковния комплекс Св. Стефан“ в Цариград"

„Срещата между Изтока и Запада“ е културологичен аспект в изследването на развитието на замисления архитектурен комплекс – църква и метох на брега на Златния рог. „Срещата“ се осъществява между културите за пет десетилетия. През това време се раждат идеи, проекти и резултатът – метох и желязна църква.
Понятието „изток“ е свързано с Балканите и Русия, а понятието „запад“ – с Централна и Западна Европа. Двете включват образование и школовка на личностите по осъществяването на строежа, а също така и особеностите на външната и вътрешната архитектура на метоха и на храма в различните му етапи, повлияни както от въздействието на православието или католицизма, така и от общите тенденции в развитието на европейската архитектура през ХIХ век.
Действията около строежа на български храм в Цариград са отражение на църковните борби, а бавният му строеж е материализиран израз на събитията през тези бурни години. Проектите за него са три. В неосъществените идеи и в завършената през 1898 г. постройка Изтокът среща Запада многократно.
Усилията на цариградските българи да имат свой храм в сърцето на империята подобно на останалите православни народи, започват през 1844 г., когато Иларион Макариополски подава меморандум до Високата порта. Резултатът е налице 54 години по-късно. Църквата „Св. Стефан“ е осветена на 8 септември 1898 г. – денят на църковния празник Рождество Богородично.
Пет десетилетия са повече от активния живот на едно поколение и за поставилите началото резултатът – издигането на храм от ковано и лято желязо – идва късно. Строежът заедно с вътрешното оформление на храма струва на държавата 1 млн. златни лева, ангажиментите на две правителства – на Стефан Стамболов и на Константин Стоилов с външни министри съответно Георги Странски и Григор Начович.
В съществуващата по въпроса научна литература художествените особености и проблемите за стила не са засягани, въпреки че първото монографично изследване за храма „Св. Стефан“ се появява през 1926 г.1 Следва монографията на Христо Темелски - хроника на изграждането на църквата на фона на историческите събития в Цариград и изследването на двама турски архитекти, в основни линии повтарящо написаното до момента в България.2
В построяването на храма „Св. Стефан“ ясно се открояват три строителни периода. Първият е характерен с наличие на храмово пространство без строеж на църква. Използвана е сграда с профанни функции – една дървена стопанска постройка в двора на дарителя на терена Стефан Богориди.
Източниците говорят за първоначална идея, свързана с построяването на голяма и малка каменна църква и на метох през лятого на 1849 г. 3 Изготвянето на проектите е възложено на архитект хаджи Стефан Калфа, чиято самоличност не е достатъчно проучена. Той е известен с построяването на Баб-ъ Али в Истанбул през 1844 г. – зданието, в което по това време се помещава Министерският съвет, везиратът, министерствата на външните и вътрешните работи. Фактът, че Стефан Калфа строи първата обществена постройка в Османската империя, показва, че той не е случаен архитект и може да се предполага, че Стефан Богориди – известна и влиятелна, приближена на султана личност, – е имал намеса в поканването му по изготвяне на проектите за архитектурния ансамбъл, който трябвало да бъде издигнат на подарения от него терен.
Построеният по проектите на Стефан Калфа метох е каменна постройка, по тип палацо4, което говори за нейните представителни функции. Класическото палацо се формира през XV в. във Флоренция. То е триетажна и по-рядко дву- или четириетажна сграда, с обърната към улицата фасада. Негов композиционен център е вътрешният двор, който обикновено е ограден с галерии с поддържани от арки колонади. Ранните палацо са характерни с монолитност на архитектурните обеми, суров външен облик и са оформени с фасади от груб дялан камък. От XVI в. при оформлението на фасадите се засилва ролята на ордерните елементи и скулптурният декор. Архитектурните композиции имат връзка с градското пространство и природната среда. На задната фасада на палацото се оформя тераса с градина.
Идеята за плана на сградата на българския метох в Цариград е П-образно разположение с вътрешен двор. Фасадата е обърната към улицата, която е съществувала по време на строежа му. Схемата е характерна за класическите сгради от този тип, коитот както беше споменато, водят началото си от зрелия Ренесанс. Разпространени са не само в Западна и Централна Европа, но и в модернизирана Русия от времето на Петър I, а също така и на Балканите. Широкото разпространение на сградите от типа палацо в Албания, Гърция и Турция е свързано с възникването на необходимостта от сгради с представителни функции, с проникването на западноевропейските влияния и с функционалността на този тип архитектура, в която има централен салон и множество по-малки помещения.
Метохът е двуетажна постройка с развита фасада с ризалитна структура с типично за скромното палацо хоризонтално и вертикално членение на фасадите. П- образният план остава неразработен докрай поради факта, че сградата е разположена много близо до византийската крепостна стена. Вътрешният двор е разделен на две от издадената извън основното тяло стълбищна клетка и е изключително много стеснен, а оттам – и нефункционален.
Идеята на цариградския архитект да построи българския метох – сградата, в която трябвало да отсядат пътуващи към Ерусалим поклонници, като представителна светска постройка от западноевропейски тип, издава неговото модерно за времето мислене. Стиловата близост между сградата Баб-ъ Али, която притежава паладианските принципи за разпределяне на обемите – ясно членение и ордерна система, по-висока централна част и две по-ниски крила, е построена пет години преди метоха и потвърждава неговите вече невидими за неизкушения поглед и недооценени през годините архитектурни достойнства.
За съжаление не е известен замисълът на Стефан Калфа по отношение на двете непостроени църкви. От дневника по съграждането на църквата, който води абаджията Никола Сапунов, нищо повече за тях не е поменато. Не става ясно и има ли Стефан Калфа участие в преустрояването на вътрешното пространство на дървената стопанска постройка в двора на Стефан Богориди за параклис. В дневника е записано, че то било разширявано на три пъти – до първите диреци, до вторите и до третите, и „наконец догдето място имаше, все го наддадохме на църква“.5 Преустрояването станало според скромните възможности на еснафите с малкото отделени от собствените им доходи средства. Повечето от иконите били взети назаем от гръцки църкви: „от някой от Принцовите острови“ – иконите „Св. Никола“ и „Св. Богородица“, от Галата – „Иисус Христос“, „Св. Ив. Рилски“ и „Разпятие“. Купена е само патронната икона „Св. Стефан“.
При гореописаните обстоятелства не може да става въпрос за специално замислен облик на пространството на дървената църква. От една фотография от 90-те години на ХIХ в. личи, че колоните, които преграждат пространството, за да оформят трите кораба, са грубо струговани, иконостасът – също. Едва ли архитект като Стефан Калфа се е заел с работа по пространство, което завършено няма вид на специално оформено. На същата снимка личат следите и от по-късни промени. Те отразяват състоянието на храма, вероятно през 90-те години на ХIХ век. Стената на апсидата е облицована с фигурален тапет, а дървените части на столовете са облечени с материя, което издава използването на популярни и широко разпространени съвременни начини за освежаване.6 Интериорът е повече от скромен, а от гледна точка на срещата между Изтока и Запада техните стилови елементи не присъстват нито в интериора, нито в екстериора на храма.
В спомените си от 60-те години на ХIХ в. Ефрем Каранов прави най-точно описание на интериора: „Черквата, гдето са били по-напред яхърите на Стефан Богориди, представляваше просто един хамбар с под, постлан с какви да е плочи и със столове около, а отдире при входните врата малка ограда за женска черква с кафез, да се не виждат жените, никакви изображения по стените. Иконостасът имаше няколко икони, а олтарът беше едно малко кътче.“7
Вторият етап от строежа на българската църква в Цариград представлява опит за построяване на каменен храм „Св. Троица“ с два параклиса „Св. Стефан“ и „Св. Св. Кирил и Методий“ от пролетта до зимата на 1859 година. Срещата на Изтока и Запада се състои в интересната професионална биография на архитектите братята Гаспаре и Джузепе Фосати и създадения от тях неосъществен проект за неовизантийски храм.
Братята Фосати са родени в град Моркоте, в Италианска Швейцария, и произхождат от потомствените строители от кантона Тесин. Получават образованието си в Италия. Гаспаре (1809–1883 г.) учи във Венеция (1822 г.), в Кралската академия за изящни изкуства Брера, в Милано (1822–1827 г.) и в Рим (1827–1832 г.), където изучава античността и работи като археолог под ръководството на Пиетро Бянки.
Тесинските майстори от различните строителни професии са високо ценени в Русия още от времето на Петър I. Известният архитект Карло Роси работи съвместно с Карло Фосати, който от своя страна съвместно с големия италиански архитект Карло Растрели, осъществяват архитектурната реставрация на лаврата „Св. Александър Невски“ през 1743 година. Фамилиите Висконти участват в строежа на известните с разкоша си и сложните архитектурни замисли императорски дворци в Гатчина и Петерхоф през ХIХ век.
През 1833 г. по силата на вековната тесинска традиция Гаспаре Фосати пътува за Русия. Две години по-късно той става член на Санкт-Петербургската художествена академия за разработването на проекта за зданието на Петербургското дворянско събрание, а през 1835 г. император Николай I го назначава за придворен архитект и му възлага да проектира и осъществи сградата на руското посолство в Истанбул.
Обединяването на академичното западноевропейско познание с богатата практика по проектирането на църкви и светски постройки в Русия е здравата спойка между стилове и традиции, които, започнати в Петербург, се прехвърлят на Балканския полуостров в обновяващия се под влиянието на западноевропейските изкуства Цариград. Познаването и изследването на античността в Рим, използването на елементи от всички архитектурни стилове, които стоят в основата на еклектиката в архитектурата, която е характерен за ХIХ в. стил, и проектирането на църкви в Русия дават широтата на възгледа на Гаспаре Фосати да бъде търсен и актуален с работата си в султанския двор и сред чуждестранните посланици в Истанбул. По-значими сред проектираните от двамата братя сгради са Крайбрежният дворец на Решид паша и канцеларията на султана през 1847 и 1855 г., а също така и сградата на холандското посолство, сега холандско консулство.8
Реставрацията на църквата „Св. София“ е основен момент в срещата между Изтока и Запада в творческия път на двамата архитекти. Архитектурната реставрация, допринесла много и за сегашния облик на църквата, укрепването на основите на мозайките, тяхното почистване, закриване с мазилка и създаването на нов живописен слой декоративна живопис през 40-те години на ХIХ в. показва отличното познаване както на византийската архитектура, така и на мюсюлманската живопис.
Гаспаре Фосати е поканен да проектира българската църква в началото на 1859 г., след като е привършил работата по „Св. София“ и е избран почетен член на Санкт-Петербургската императорска академия (1848 г.). Вероятно това е станало отново с намесата на Стефан Богориди, за което говорят следите от тяхното познанство, а именно, че през 1855 г. братът Джузепе Фосати построил на Богориди вила (кьошк). 9
Планът и архитектурата на неосъществената църква „Св. Троица“ носят в себе си доброто познаване на високите ранновизантийски образци от периода VI в. – „Св. София“, „Св. Ирина“ и църквите в Месопопамия, Русафе (дн. Сергиопол), които притежават същата типология. Църквата е замислена като трикорабна, триапсидна куполна базилика с цилиндрични сводове, четири слепи купола, които са вдъхновени от ранновизантийската архитектура, външна камбанария и портици с фронтони, достояние на съвременната архитектурна мисъл. Конструкцията на стените и организацията на тяхната плоскост издават връзката с църквите „Св. София“ и „Св. Ирина“. Неосъщественият проект на ранновизантийската по своята типология църква, замислена от работилите в Русия швейцарски архитектит е първата ярка среща между Изтока и Запада в работата по създаването на българската църква в Цариград.
Втората среща със Запада е осъществена със златните български левове в периода 1888–1898 година. Кой знае защо, проведеният в Рим архитектурен конкурс, за който пише цариградският вестник „Новини“ и до сега остава неясен за историята. На него се явяват двама архитекти – гръцкият архитект Дилитдика и арменецът Ховсеп Азнавур. Дилитдика предава заданието със закъснение и конкурсът е спечелен от Азнавур.
Ховсеп Азнавур е арменец, който работи в Истанбул. И досега няма яснота по въпроса за неговата личност. Една от версиите за образованието, което получава, е погрешната, че той учи в училището Мурад Рафаелян във Венеция малко след 1867 г.10 По това време всъщност във Венеция има училище Рафаелян.11 Авторите се разминават и в мненията си по отношение на завършване на въпросното училище към Ордена на михитаристите на остров Сан Лазар във Венеция или италианското училище в Измир. Според друга версия – пътят на митичното професионално обучение на архитекта минава през Рим и Академията за изящни изкуства или Кралското училище за изящни изкуства между 1872 или 1876 и 1879 година.12
В Истанбул Азнавур оставя зад гърба си стабилна творческа биография. Името му е свързано със строежа на новия френски театър в квартал „Бейоглу“, театъра в Тепе башъ (драматичният отдел на Истанбулския градски театър, който изгаря през 1971 г.), фабриката за преработка на тютюн и производство на цигари към Режийното управление в Джибали, хана Сансарян в квартал Сиркеджи (бившата дирекция на Сигурността), хана Гюлбенкян (бившето областно управление Еминьоню), хановете Топалян и Катърджъоглу в Султан хамам, павилиона (кьошка) на Абас Хилми паша на Хайбелиада и пасаж Азнавур на Истиклял.13
Архивите хвърлят светлина по въпроса как се достига до идеята за железен храм. Отсъствието на специалисти в българските среди в Истанбул през ХIХ в. и ръководството и контролът на Княжество България в лицето на Министерството на външните работи и изповеданията и Министерството на Обществените сгради, пътищата и съобщенията са факти, които водят до едно възможно обяснение. Решението храмът да бъде от желязо е взето окончателно в София от водещи по това време архитекти като оптимален вариант за построяване на храм при особеностите на терена и за довършване на работата по строежа докрай след горчивия опит с изоставените основи на каменния строеж от 1859 година. Държавата поема грижата по финансирането, процедурата по проектирането и контрола по време на осъществяването на проекта за храма.
Този процес се осъществява на няколко нива. С тях е свързано възлагането на поръчката на австрийската фирма „Рудолф Филип Ваагнер“ и изпълнението на проекта на истанбулския архитект, английски поданик с арменски произход Ховсеп Азнавур в метал.
Осъществяването на връзката и избора на фирмата „Ваагнер“ за изпълнението на работата по осъществяването на проекта на Ховсеп Азнавур е дело на работещите в България австрийски и на обучените в Австрия български архитекти като израз на професионализъм, залог за качествено осъществяване на поръчката и възможност за контрол. Решението за възлагането на храма „Св. Стефан“ става по времето, когато виенският архитект Фридрих Грюнангер е главен архитект на Министерство на Обществените сгради – институцията, чиито специалисти на практика одобряват всички, свързани с архитектурата на храма „Св. Стефан“, документи.
Изграждането на храма „Св. Стефан“ от ковано и лято желязо14 е израз на желанието храмът да бъде по-устойчив на средата, в която той трябва да бъде издигнат. За българите той е уникален с вложените в него материали. В строителната практика построяване на храм от метал и с украса от метал е рядкост, но в архитектурата изграждането му с подобен материал има своето историческо обяснение.
В края на ХVIII в. желязото става предпочитано пред традиционните материали поради редица негови неоспорими технически преимущества от рационално естество. Първоначално е използван чугунът – лято желязо. Следващата крачка в развитието на архитектурната конструкция е използването на стоманобетона – едно от най-съвършените от всички познати досега технически средства за осъществяване на проектна идея. Желязото е пожароустойчиво и леко и дава възможности за покриване на големи пространства. Първоначално използвано само за конструктивни нужди, употребата му се разпростира за сгради с утилитарни функции без особени изисквания за естетика – фабрики или гари. Невъзприемането на естетиката на желязото и отнасянето по този начин на сградата към по-ниска естетическа категория довеждат до прикриването му. На този етап на овладяването му то не влияе върху формата на архитектурата. Минават няколко десетилетия, докато употребата му премине в границите на друга категория – подвеждане на функционалното под знака на естетиката чрез осъвременяване на архитектурната форма. Това е етапът на бързия подем на архитектурата, свързан с новото формообразуване в края на ХIХв. в Европа. Раздвижването на творческите умове и създаването на нова естетика в изкуството и архитектурата са свързани със сецесиона, известен още като арт нуво, стил либерти, югендстил, модерн.
Използвано вместо дървени форми, желязото навлиза първоначално като покривна конструкция (театър Франсез, построен през 1786 г. от Виктор Луи). Да си припомним новопостроените и реконструираните театрални зали в Западна Европа и в Русия (Александрининският театър в Петербург, арх. К. Роси, инж. М. Кларк, 1827 г.). Металната конструкция, изразена чрез чугунени колони, е предпочитана в съчетание с каменен или друг пълнеж за стените и покритията (един от първите примери е текстилната фабрика близо до Манчестър, 1787 г.). По-висш етап е конструирането на метален скелет с чугунени колони и тухлен пълнеж (памуко-хартиената фабрика в Сълфорд, 1801 г.). Напредък в художествено отношение е остъкленият свод с метална конструкция, използван за първи път през 1831 г. от П. Фонтен в Париж за търговския пасаж, наречен Орлеанската галерия. След него първата голяма сграда от метал и стъкло е тази на Кристалния палат в Лондон от 1851 г. на Джозеф Пакстън.
Чугунът самостоятелно е използван за реализацията на Айфеловата кула, с построяването на която за световното изложение през 1889 г. са демонстрирани предимствата на желязото като строителен материал. Този етап на зараждането на новата архитектура от Орлеанската галерия до Айфеловата кула показва овладяването на пространството с нови материали.15
Всичко това показва, че построяването на църквата „Св. Стефан“ от лято и ковано желязо не е новост, нито случайност, а добре преценена идея, родена от продължителната европейска практика и конкретната необходимост църквата да бъде по-лека върху неустойчивия терен.
Възлагането на изпълнението на австрийската фирма „Ваагнер“ е резултат от вече установени контакти в България. По същото време на фирмата е възложено изпълнението на металните части на паметника на Васил Левски, Лъвов и Орлов мост, оградата на Централната градска градина, портика и терасата на главния вход към Княжеския дворец, както и балконските парапети и огради на множество частни резиденции и обществени сгради в София 16 и паметника на Васил Левски в Севлиево.
Поредна среща със Запада е архитектурният план – латински кръст, типът на постройката – трикорабна псевдобазилика, стилът – характерната за ХIХ в. еклектика – смесица от архитектурни стилове с доминиращ барок в пропорциите и члененията на храма.
Изтокът и Западът се намесват и при изпълнението на иконостаса. Той е проектиран от Азнавур с нетипична за православния иконостас горна част, има система от куполи, пространствен балдахин със сложно покритие, който изпълва част от пространството на апсидата. След многократни предложения за преработване и промени, консултации с руски архитекти и богослови, като конструкция той остава в първоначално замисления вид. Хоризонталното му архитектурно членение напомня фасада на руски храм в стила на класицизма, а именно по-масивна горна част, което издава представата на архитекта за православния иконостас. Иконостасът е възложен за изпълнение на московския придворен фабрикант Николай Ахапкин. Материалът, от който е направен, е дърво, но той не е цял и не стои самостоятелно в пространството, а е прикрепен и върху източната двойка колони.
Особено красноречив пример за характера на духа на Изтока и на Запада е изпълнението на ангелските глави. Те показват как един детайл, произведен в две държави, има различен характер. Проектът за херувимите е от Ховсеп Азнавур. Главичките от метал са разположени във фриза върху фасадите на храма, като се редуват с гирлянди – характерен елемент от архитектурната украса на класицизма – и са произведени във Виена. Същите главички, но без гирлянди са включени и в украсата на иконостаса. Произведени в Москва две години по-късно (1897/8 г.), лицата им имат различно излъчване. Първите са много по-близки до естетиката на класицизма и разпределението на формите, височината на релефа и пропорциите, напомнят античните. Вторите са в духа на барока – скъсени и с по-тежки форми.
Православният Изток съвсем категорично показва себе си чрез иконостасните икони. Те са дело на руския живописец-передвижник Клавдий Лебедев. Историческата живопис в Русия в края на ХIХ в. включва в себе си религиозната композиция. Под този знаменател темите, свързани с живота на Св. Богородица и Иисус Христос, са третирани като битови или исторически картини.
В предиконостасното пространство срещата между Изтока и Запада е особено красноречива. Иконостасът е разположен по линията на източната стена на трансепта и затваря пространството между последната двойка източни колони. В съседство в него са тройните готически прозорци от север и юг на трансепта, които е трябвало да бъдат с цветни стъкла, според традициите на католическите храмове, но остават неосъществени.
Латинският кръст в плана, съответстващото на зададеното от него членение на храма и разполагането на православен иконостас в това пространство, е интересен и неповторим синтез.
В архитектурата на „Св. Стефан“ срещата между изкуството на православието и католицизма и свързаните с тях стилове, на модерните европейски технологии в конструирането с желязо с еклектиката (облицоването на конструкциите с фасади, организирани в ордерна система), както и построяването на самия храм в космополитната и обновяваща се столица на Османската империя, е една всеобхватна среща на много равнища с епохи и възгледи между Изтока и Запада.







БЕЛЕЖКИ
1 Стойнов, Ив. Българската светиня на Златния рог и нейното минало. По случай 25-годишнината на българската желязна черква Свети Стефан в Цариград. С., Придворна печатница, 1923.
2 Темелски, Хр. Българската светиня на Златния рог. В. Търново, 1998; Kuruyazici, H., Tapan, M. Sveti Stefan Bulgar Kilisesi. Istanbul, 1998.
3 Сапунов, Н. Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград. Предговор, встъпителна студия… Хр. Темелски. В.Търново, 1999, с. 101. Както уточнява Хр. Темелски, датата е 17 август. Според Куруязъджъ и Тапан, това се случва преди издаването на официалното разрешение от властите, тъй като за него те посочват датата 23 септември. Вж. Kuruyazici, H., Tapan, M. Цит. съч., с. 18.
4 Итал. palazzo, от лат. palatium – дворец, наименованието произлиза от Палатинския хълм в Рим, на който са строили своите дворци древноримските императори.
5 Сапунов, Н. Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград. Предговор, Хр. Темелски. Велико Търново, 1999, с. 104.
6 ЦДА, ф. 3к, оп. 15, а.е 78.
7 Каранов, Е. Роден съм българин. С., 1991. (На българската черква в Цариград преди 60 години (ученически спомени), с. 341.
8 Сега болница за костни заболявания „Балталиманъ“ и сгради на Истанбулския университет. Според Can, C. Istanbul’ da 19. Yыzyil Batili ve Levanten Mimarlarin Yapilari ve Koruma Sorunlari (докторска теза), Yildiz Teknik Ыniversitesi Fen Birimleri Enstitыsы, Istambul, 1993. Пос. по Kuruyazici, H., M. Tapan, Sveti Stefan Bulgar Kilisesi. Istanbul, 1998, р. 22. Според други изследвания, Фосати е „построил непосредствено до султанската джамия нова постройка на първия истанбулски университет“. Вж. Kдstner, Erhard. Wer ist das Heilige Weisheit? Gaspare Fosatis Ansichten der Hagia Sophia. Erhard Kдstner zum 100. Geburtstag am 13. Mдrz 2004- Lippische Landesbibliothek, Detmold, 13. Marz-18. Juni 2004.
9 Eyice, S. „Fossati, Giuseppe“ maddesi, Istanbul Ansiklopedisi, c. 11, s. 5823, Istanbul, 1971. Пос. по Kuruyazici, H., Tapan, M. Цит. съч., с. 22.
10 Kuruyazici, H. Istanbul’da Fener’deki Sveti Stefan Bulgar Kilisesi’nin Yapim Tarihi ve Mimari Ьzerine. – Tahir ve toplum aralik, 1992. с.356.36.
11 Училището Мурад Рафаелян е създадено няколко години по-късно, през 1873 г. Преди тази година съществуват две училища: Муратян, основано в Падуа през 1833 г., и Рафаелян – във Венеция през 1836 г. То се намира във Венеция (и досега е действащо) на остров Св. Лазар. Създадено е от Конгрегацията на Ордена на михитаристите.
12 Вж. Kuruyazici, H. Istanbul’da Fener’deki Sveti Stefan Bulgar Kilisesi’nin Yapim Tarihi ve Mimari Ьzerine. – Tahir ve toplum aralik, 1992. с.356.36. За образованието му в Италия се споменава в Eine Eiserne Kirche Fьr Constantinopel. – Neubauten und Concurrenzen in Цsrreich und Ungarn, 1 (1895), р. 73; Вж. и Tuрlaci, P. Tarih, Boyunca Istanbul Adalari, c.1 Cem Yayinevi, Istanbul, 1989.
13 Pamukciyan, K. „Aznavur Hovsep“ ve „Aznavur, Serovpe“ maddeleri, Istanbul Ansiklopedisi, c. 3, s. 1727-1728, Istanbul, 1960; Tuрlaci, P. Tarih Boyunca Istanbul Adalari, c.1, Cem Yayinevi, Istanbul, 1989.
14 Подробно за материалите вж. Kuruyazici, H., Tapan, M. Sveti Stefan Bulgar Kilisesi. Istanbul, 1998.
15 Вж. Папагалов, Г. История на съвременната архитектура. С., 1990, с. 34 и сл.
16 Австрийски архитектурни влияния в София. Края на ХIХ-началото на ХХ в., с. 36.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2019 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture