BALKANI
   English   Български
Трета награда - Анна-Мария Иво Иванова

Анна-Мария Иво Иванова
Ученичка в 11 клас в МГ „Баба Тонка", Русе. Участва в олимпиади по български език и литература с първи оценки в областта.
Отбелязва, че разказът й не е автобиографичен.



СЛЕД ТЕБ, ОСТАВА

Безсънна нощ без номер – от толкова инсомнични изпълнения разумът ми сякаш е загубил представа за последователността на числата, отхвърлил ред и природни закони. Монотонното скрибуцане на шнурчетата, разлюлявани и биещи се в твърдите щори, ме изкарва мързеливо от леглото. Флегматична и полусляпа в мрака, успявам да ударя коляно в малката масичка за кафе, която наругавам тихичко със сънливия си шепот. Подчинявайки се сякаш на нечия недоловима за ухото команда, отварям скрина за меко одеяло, обличам коженото си яке върху оскъдната нощница, предназначена специално за летните нощи, и като в транс се понасям по коридора, извън апартамента, по стълбите към покрива на грубата панелка, поредния горд сувенир, напомнящ за социалистическото минало на градчето.
На покрива, подобно изнасилвач, тялото ми бива обгърнато от грубия поставгустовски вятър и потрепвам от студа, загърбвайки се още по-упорито с якето си. Одеялото постилам върху бетона и все така в транс се позиционирам върху него. Навън небето е в онзи оттенък на синьото с цвят на океанско дъно, който ти казва, че е прекалено късно да си лягаш, но и прекалено рано да ставаш, обособявайки си собствен часови пояс - зоната на Нищото. Аз съм може би единствената жива душа, която е посмяла да си покаже носа навън по това време, затова решавам, че несъмнено въпросното Нищо ми принадлежи; на мен и на никого другиго. Стоим си аз и моето Нищо и за да е пълна експлоатацията, бъркам в джоба си и миг по-късно вече паля цигара.
– Щели да ме убият един ден, след като пуша от толкова млада - говоря си на глас, оглеждайки с любопитно презрение запалената цигара между пръстите ми. – Че какво няма?
Сякаш съществува нещо с гарантирано безопасна консумация вече. Често си мисля, че толкова сме напреднали в развитието на цивилизацията си, че сами си създаваме пречки, за да не губим интерес. Изпразвам главата си от всяка мисъл и отпушван бавно от цигарата. И тогава нахлуваш ти.
Горчивият вкус върху езика ми, лекото парене неизбежно извикват в главата ми последния спомен за теб. Гърбът ти, отказващ да отговори на жалките ми опити за комуникация, затръшната врата и ароматът ти, останал в задушния вход. Вдишвам миризмата ти, тя изпълва ноздрите ми, като змия ловко се плъзва надолу по трахеята, просмуква се в дробовете ми и се окислява с малки, емоционални пожари в алвеолите ми, за да се пренесе в кръвта до всички части от тялото ми и ето те, ти си навсякъде в мен, за последен път. Ти си отрова, която черният ми дроб не може да неутрализира, преяждаш ми душичката безскрупулно и колкото и да крещя и да се бунтувам, не изветряваш, не изчезваш.
Дори сега, когато пуша, твоят вкус е това, което усещам. Ти си блокирал възможността на тялото ми да разпознава всичко друго, всичко, което не си ти. Ти си в мен, вкопчен в душата ми, а на заден фон чувам как „ще бъдем вечно вплетени, толкова сами, само аз и ти, вечно вплетени" и преди да се усетя, сълзите уморено се стичат от очите ми, пролазват по страните и гаснат в ледения бетон.
Спомням си колко настоятелно беше вманиачен по мен, колко ме плашеше и как ме принуждаваше да изчезвам в някоя друга стая винаги, когато се засичахме на социално събиране. В един момент започнах да свиквам с лудостта ти и някак си престана да бъдеш толкова зловещ в очите ми. Започна да ми пълниш главата с песимистичните си идеи за света, за хората, за мен, за нас.
В наситени цветове, съвсем като истински, изплува споменът за онази вечер, когато ме изпрати. Вървяхме един до друг в хладната нощ по булеварда и бяхме неговата единствена компания, шофьорите отдавна бяха се отказали от своите бръмчащи чудовища и спяха спокойно под завивките в домовете си. Ти се опита да разчупиш нощта, като застана в средата на едното платно и започна да крещиш към въздуха, небето и мен:
– Не знам кой те е изпратил, Ели, но ти си причината аз да съществувам!
– Дим, върни се обратно, откачалка такава! – скосих те аз. – Нещо може да те сгази!
И ти се върна, откликна на повика ми тогава. Продължих да вървя кротко до теб, мърморейки за тъпата ти постъпка.
– Мислиш си, че е много забавно, нали? Трябваше да те оставя да си викаш там и да те размаже нещо, тогава щеше да е забавно. Много забавно.
– Не бъди такава сухарка, Ели.
– С това, че съм сухарка, мога да живея. Ти си откачен. Това ми звучи доста по-животозастрашаващо.
– Май никой никога преди не е крещял името ти в 3 през нощта, а?
– Психар - отроних тихо, но доста по-спокойно и донякъде шеговито настроена, смятайки, че това бележи края на шантавите изпълнения за вечерта. Тогава стигнахме до моста, ти ме блъсна лекичко вляво към стената и горещите ти, нетърпеливи устни намериха моите. Свидетели на тази открадната целувка бяха само уличните лампи и влакът, прекосяващ над главите ни.
– Сега ще останем завинаги заедно.
– Дразнят ме суеверията ти.
Да, дразнеха ме. Дразнеше ме и тъпата ти романтика. Дразнеше ме начинът, по който имаше напълно погрешна представа как би ми се харесал най-много. Дразнеха ме толкова много неща, ала вкусът ти ми се услаждаше, мирисът ти гъделичкаше сетивата ми, пръстите ми потъваха в гъстата ти коса и знаех, просто бях сигурна, че няма да ти се наситя.
„ дали ще се слееш с мен, дали ще се скрием в нощта, сладък е всеки момент, по-сладък от шоколад...“
Затъмнение в личното кино в главата ми, смяна на лентите.
А, да, първото ми гостуване у вас. Неуверено прекрачвам прага на стаята ти, ти затваряш вратата след мен. Имам само секунди да огледам хаоса наоколо – дрехи, компютър, принадлежности и произволни вещи, логично или нелогично присъстващи в стаята ти в пълен безпорядък, сякаш само незрялата ми любов я нямаше там, но ето я и нея, и докато осъзная колко малко време е минало, ти си около мен, понасяш ме леко към леглото като мъртво течение, абсолютно неустоим си, обгърнат от миризмата на летен следобед и ароматни пръчици, разопаковаш ме внимателно с грубите си ръце и съм твоя. Противоречиво, пламенно, объркано, сладко, потресаващо, опияняващо, необосновано, горящо, зловещо, трепетно, незряло, безметежно, несправедливо, отдадено твоя. Откриваме тайната на живота, най-сладкото, най-дивото, най-първичното нещо, което толкова отличава възрастните от децата, поглъщаме го жадно, може би без да осъзнаваме колко много означава всъщност, оставяме зад гърба си; векове на благоприличие въздържание, о, колко се радваме, че не сме в 18-и век! Замръзваме в кадър и сме като в истински филм. Ние сме Ромео и Жулиета, Бони и Клайд, Луис Варгас и Бони Касъл, Ватман и Жената котка, Моника Белучи и Венсан Касел в Irreversible, аз съм Лолита, ти си моят похотлив Хумберт над мостовете на Мадисън, ние сме всяка екранна двойка, всяко еротично клише, и същевременно сме напълно различни, любовта ни като на кино е заключена между пръстите ни, само наша и никой не може да ни я вземе. Любов без възраст, без граници. Влакове фучат над главите ни, орисвайки ни да сме винаги заедно, вечно вплетени, и ние сме Там, където всички влюбени отиват, аз съм Там с Теб и докато обвързваме душите чрез телата си, „ ограбваш ме тихо, но кой ли разбира, разтваряш се в мен, но кой ли разбира, кой ли разбира?“.
Развълнувана удрям пауза на собствените си мисли. Плаша се от детайлите, от това колко живописно е всичко. Казвам си, че трябва да забравя. Че всичко, което се е случвало, не означава нищо, защото всички го преживяват рано или късно. Но не е ли в това хубавото на любовта? Тя е някаква неразбираема сила, която те омагьосва да си мислиш, че си по-специален, че всичко ти е простено, че слънцето изгрява за теб, за да можеш да се наслаждаваш на човека до себе си и да гребете с пълни шепи от уникалното си щастие, защото „ нали светът се върти около мен и теб, нали времето спира за мен и теб “. И всички преследваме това усещане, смятайки, че придава повиеш смисъл на съществуването ни, както и помага да се чувстваме по-добре спрямо себе си. Отчаяно, жалко, егоистично търсене. Типично човешко поведение. Простимо е. Езикът ми изтръпва на третата поред цигара, а може би е от студа. Усещам тялото си тромаво и сковано, почти като труп, чието сърце се е обявило за стачкуващо и бие напук на всеки останал бездействащ орган. И то се захранва от теб, циркулира в теб вместо моята собствена кръв. Присмивам се от името на лекарите наум, ако можеха само да видят каква смешна хомеостаза си имам! Спешна помощ, нуждая се от вливания на собствена индивидуалност, концентриран разтвор, благодаря!
Смея се лунатично на шегите си със себе си и моето Нищо се смее с мен. Слънцето не изглежда като да се кани да изгрее скоро. Тъкмо започва да ми се струва, че ще се удавя в уединението си, виждам силует на тераса отсреща. Твоята тераса. Предимството и недостатъкът да сме съседи. Това внезапно нахлуване в частната среща между мен и Нищото ми предизвиква известно оживление у мен, разсънвам се, разтривам очи с тютюнени пръсти и се опитвам да видя дали това си ти.
Силуетът пали цигара с твоя маниер. Този до болка познат маниер, който съм изучавала с часове по чисто естетически причини. Подпира лакът на парапета и поглежда към моя блок. Към покрива. Към мен. Без и аз да знам защо, взимам запалката и я запалвам пред лицето си като прожектор. Силуетът прави същото. Ти си. Усмихваш се с любимата ми от твоите усмивки. Казваме си безгласно „наздраве" с цигарите. Ти като че ли го смяташ за покана, изчезваш и минути по-късно вече стоиш с мен на одеялото. Зная, че аз бях изоставената, ти беше лошият, аз бях жертвата и във всяка една паралелна вселена най-естественото нещо би било да те бутна от покрива, както ти ме бутна от нашето облаче, да те оставя да паднеш и да се убиеш, както неведнъж ми се е искало да те беше прегазило нещо още онази нощ на булеварда, преди да започне всичко. Но ето те, най-после ми обръщаш внимание отново, стоиш до мен в тази вселена и ароматът и топлината ти ме заливат изцяло. Нескопосано ме прегръщаш, сам чувствайки, че е малко странна тази близост, настъпила след онази, голямата, която имахме месеци преди това. Усещам как започвам да се затоплям по твоя вина и се усмихвам благодарно.
И този път са моите горещи, нетърпеливи устни, които намират твоите, аз те притискам към бетона, отново е нощ, отново е студено, но сме заедно, както преди. Знам, че е само за малко и ще ми се изплъзне, но какво толкова? „Обичам себе си, обичам само себе си, но страшно искам теб, безкрайно искам теб.“ Внезапно ти си студен, ти се дърпаш.
– Само този последен път, моля те, Дим. Дим, моля те?
Оставям се да ме използваш този път. Знам, че ще ме изхвърлиш след това, както ме изхвърли преди. Но не ми пука. Искам поне за една нощ отново да ме накараш да се чувствам добре. Ти ме прегръщаш изведнъж и от изненада изпускам цигарата върху крака си и ме прогаря. Хапливо и парещо неприятно усещане по кожата ми, което изгасяш нежно с ръка.
– Нощта ти отива – прошепваш и заравяш лице в мен за последен път. Тази нощ, за пръв път от много време насам, заспивам. Заспивам и сънувам всичките си грешки, всичките си влюбвания, теб. Събуждам се в късния обед с ужасно главоболие. Стаята ми си изглежда по същия начин.
– Да, Дим не би ми обърнал внимание, определено съм сънувала.
Тогава виждам пресния още белег от цигарата върху крака си. Белег, с който съм запечатала тази нощ, нашата история, нашия романс като писмо, което един ден може би ще открия в някой забравен ъгъл на бюрото си и старческите ми, опитни очи ще се налеят с носталгия.
Прибирам Ни в себе си, преглъщам Те, усмихвам се и продължавам с живота си.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture