BALKANI
   English   Български
Поощрение- Яница Радева

Яница Радева
Родена в Ямбол. Завършва българска филология и литературознание в СУ “Св. Климент Охридски". Книгата й "Друг ритъм" (2003) излиза като награда от Националния конкурс "Веселин Ханчев", който печели през 2002 г. Участва в сборници с есета и поезия: "Неиздадената" книга за българските будители (2003), "Фейсконтрол" (2006), "Антология на младите български поети" (2007).


АРАХНОФОБИЯ

Жената страдаше от арахнофобия. Мъжът - от арахнофобията й. Тя винаги се качваше на тавана с намерението да внесе ред, да пренареди вехториите, както наричаше, старите отдавна неизползвани вещи, дрехи, книги - предмети, като че ли от друг живот, в който като че ли не тя е участвала, а са й разказвали, за някаква друга жена, която изглежда като на нея и носи същия трийсет и седми номер обувки. Така че тя винаги се качваше там с намерението да се разправи с тази друга жена, с нейния живот и вещи, които заемат цялото пространство на семейния й таван. И тогава се проявяваше арахнофобията й. Това ставаше постепенно, но закономерно, но тя не успяваше да се опази от закономерността, увлечена в това – да се справи. Първо изкачваше стъпалата към тавана – внимателно, за да не стане беля – като дете беше падала от едни стъпала, водещи към тавана на старата къща на тяхната улица. Тогава така и не разбра какво крие този таван – падането беше подействало разубеждаващо. Затова тя внимателно се изкачваше всеки път по стъпалата към домашния си таван. После започваше да вади вещите на другата жена – първо, любовните писма - оставяше ги на пода, после – булчинската й рокля – разглеждаше я внимателно. И тогава спомените се връщаха – сочни като праскови. Усещаше проникването на гребена в косите си, за да са гладки и блестящи, за да се оформи по-добре прическата, така както е на снимката. Тогава вадеше снимките – черно-бели, документиращи началото на надеждите. Булчинският букет е в лявата й ръка, още нямаше обичай булката да го хвърля на неомъжените девойки, както е сега. В дясната ръка е младоженецът. Как е му отива бялата риза и този костюм – жалко, че от години не е носил официално облекло, но не е и имало повод! Неудобно е при шофирането на линейката да бъдеш в костюм – костюмите са за по-други случаи. И тогава идваше паякът! Промъкваше се бавно от най-далечния ъгъл на тавана - тя никога не беше стигала до пакетите там, не знаеше какво е прибрано в тях, но виждаше как бавно се приближава паякът. Цялото пространство се изпълваше с погледи, дори слънчевите лъчи, които се промъкваха през малкото прозорче, сякаш я гледаха. Гледаха я осем очи, краката му тъчаха коприната, заздравяваха я, разрастваха я, разтваряха се хелицери, говореше: „Няма да успееш. Зная какво искаш. Паяжината е по-здрава, отколкото предполагаш, в нейната нишка съм втъкал празните вечери, в които се захранвате със себезатваряне, мигновените избухвания, с които запълвате дните си, делничните погледи, които си подарявате един на друг. Всички тези неща ви пречат да се спуснете нанякъде, където очите ви пожелаят, и не само очите, а и останалите ви органи. Нищо не може да бъде, както преди. Преди е минало – не съществува. Зная защо идваш. Не можеш да ме заблудиш. Чета те. Мислиш, че една прегръдка ще промени всичко?! Или че от една прегръдка ще полетиш?”
Когато паякът започваше да се смее, тя запушваше ушите си и непредпазливо, бързо, с писък, слизаше долу, затваряйки вратата с трясък, но ако имаше възможност, не само би я треснала, но би я и зазидала.
Тя влизаше трепереща в трапезарията, където мъжът, тъкмо върнал се от дежурство, се опитваше да открие някакъв телевизионен канал без насилие, хвърляше се на врата му и хлипаше, без да може да изрече нито дума. Първия път, когато това се случи, той се уплаши, докато чуваше хлипанията й, поради които устата й не успяваха да изрекат нито дума, опитваше се да чуе между хълцанията причината, докато гледаше сълзите, които правеха мокри пътечки по бузите й, си представяше жените в болницата, когато им съобщаваха някаква трагична вест, и се готвеше да чуе името на близък, когото е сполетяло нещастие. Вместо това чу: “Пааякът!” Отначало не разбра, после си отдъхна, по-късно, когато отидоха в "Бърза помощ" и чу диагнозата – арахнофобия, – не предполагаше, че ще страда от това – ще се справим, каза си. А жената, когато чу диагнозата си – арахнофобия!, – не се успокои, не си каза, ще се справим, защото не беше разказала, беше й се сторило смешно, унизително някак, да каже, че нейният паяк от тавана е проговорил, че й е казал такива думи, които не е посмявала да помисли, а камо ли да изрече.
Когато се успокоеше от треперенето, когато видеше мъжа си седнал на неудобния стол в трапезарията, да търси лекарства за усмиряване на нервите, тя изтриваше сълзите си, поемаше дълбоко въздух, като гмурец преди скок, казваше наум на онзи на тавана – няма да бъде твоята – и ставаше от дивана, разтребваше мокрите кърпички, напоени със сълзи и недоизказаност. После се приближаваше до мъжа, обвиваше ръце през гърдите му, както беше наведен над кутийките с лекарства. Първия път, когато това се случи, той се стресна – приливът на нежност по пръстите й го опари, после разбра, че това е от чувството на вина, което изпитваше заради арахнофобията си, а той страдаше, защото не можеше да й помогне. Просто я прегръщаше, така стояха насред стаята, той милваше косите й, разрошени от плача, казваше й мили неща, как двамата ще остареят заедно, как, докато остаряват, ще ходят на екскурзии, могат дори още това лято да отпътуват някъде, вместо да варят сладка и конфитюри. После нищо повече не казваше – просто се гледаха и си говориха с очи. В този миг на нежност паякът като че ли беше победен, никой не мислеше за него, нямаше го страха, че делникът ще погълне любовта им, нежността им.
После идваше делникът. Отначало жената се съпротивляваше - влизаше в мазето – голямо, подредено и без паяци, – вадеше оттам конфитюр от кайсии, от праскови или някакъв друг – имаше ги много, нали беше образцова домакиня.
После отваряше саморъчно изписания тефтер с домашни сладкиши – избираше един, смесваше съставките, прибавяше конфитюра и след вечеря поднасяше сладкиша на мъжа. Първия път, когато това се случи, той беше приятно изненадан, после разбра, че сладкишите са част от арахнофобията й – през останалото време тя не правеше сладкиши. Затова те му напомняха сълзите й от предния ден, странно защо никога не напомняха горещината и нежността на пръстите й, може би защото разбираше, че сладкишът беше именно това, нейното извинявай, неосъзнат опит да изкупи страданията му около арахнофобията й. А нейните, той не можеше или не знаеше как да облекчи и това го натъжаваше. Но не искаше да показва това – усмихваше се и хрупаше кафявата коричка на сладкиша.
Постепенно делникът ги обгръщаше все повече, което значеше това: той пиеше бира с приятели на масата в двора, близо до гаража, който му служеше и за ателие. Понякога се заемаше да ремонтира токовете на обувките й. Това включваше няколко операции. Първо, да махне старото, протъркано капаче на тока, после да сложи новото, като преди това, да почисти кожата на обувката. Той не винаги свършваше тези операции в един ден, при което жената мърмореше, а той отговаряше: “Е, стига де, ще отидеш с други!” Тя наистина тръгваше към лабораторията с други обувки, които много малко се различаваха от ремонтиращите се, но тя не мислеше така, и се заканваше, кога наум, кога на глас, че много е разочарована, че ще си намери друг мъж, който да е внимателен, да й поправя обувките, дай й купува цветя и прочее, и прочее неща изричаше. За вечеря сготвяше някоя готова супа и – никакъв десерт. Мъжът мразеше подправките в готовите супи, побутваше чинията и отваряше хладилника за сирене, колбас или каквото друго се намереше.
Един ден, онези в края на седмицата, когато очакваш, че по улиците ще е върхът на суматохата, той се прибра по-рано, защото суматоха беше в друга част на града. Още с влизането си забеляза отворената врата към тавана, тъмният правоъгълник се открояваше на бялата стена. Той влезе в правоъгълника, извика името на жената, но тя не отговори. Заизкачва се по стълбите и я видя – седнала на пода. Край нея бяха изсъхналият й булчински букет, някаква рокля, може би от първите им срещи, запазена за спомен. Жената държеше една снимка и говореше на лицето от снимката: „Казвам ти, като на сестра ти казвам, животът не е това, което си мислиш. Зная какво си мислиш, не ми се смей така, не ми се смей! Зная какво си мислиш. Мислиш, че една прегръдка ще промени всичко?! Или че от една прегръдка ще полетиш? Само че знаеш ли, паяжината е по-здрава, отколкото предполагаш.” Още няколко изречения и щеше да последва онзи момент, в който жената с писък слизаше долу, затваряйки вратата с трясък. Мъжът предусети този момент, не я изчака да каже друго, прекъсна потока на речта й:
„Скъпа!” – каза. Жената го погледна с изненада и смущение. Отдавна не беше я наричал така, защо ли го казва, и защо се е качил тук, горе, когато най-после се е заела да разтребва всички тези вехтории, които са сякаш от друг живот и на друга жена. Тъкмо се канеше да го попита, той усети, че сега е моментът да говори. Спомни си, че скоро му бяха казвали, че жените обичат да им говориш, колкото да получават цветя. И той заговори. Паметта му не запази запис на това какво точно каза. Започна с първата мисъл, която му хрумна: „Помниш ли минала година, когато...” Сигурно, докато е говорил, е казал и такива неща, които не би изрекъл току-така, неща съкровени и лични, не знаеше, важното е, че жената слушаше и колкото повече слушаше, толкова повече се разведряваше погледът й...
После бавно слязоха долу, той затвори тъмния правоъгълник с бялата врата, заключи го, а на другия ден, за всеки случай, смени бравата. И разказваше често някоя история. Често се улавяше, че историята никак не е интересна, но говореше. Беше си повярвал, че една история от петнайсет минути е достатъчна, за да попречи арахнофобията й да се прояви отново. И говореше, докато жена му слагаше на масата чиниите – той беше забелязал, че това са нови чинии, порцеланови, бели – като нов живот – такива с праскови и цветя, а от тях се носеха пара и аромат на мусака, която впрочем той предпочиташе пред всички сладкиши на света.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2017 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture