Близкият-и-далечен Друг

Милена Кирова

Турската национална литература се развива само на крачка от нас и все пак за нея знаем много малко, в действителност срамно малко, като се имат предвид вековните традиции в отношенията между двата народа. Любимата българска дума сеир например може да означава и старинен вид турски театър: сейирлик – селски зрелищни представления, разпространени в Турция още преди хиляда години. Друго древно и много разпространено явление е кукленият театър на сенките, Карагьоз; за него знаем по-малко, отколкото за японския театър на сенките примерно. Около средата на ХІХ век историята на турския театър става още по-любопитна; тя се превръща в сцена, върху която се борят източното със западното желание за сеир. От едната страна, в посока назад, към традицията – вариативен устен текст, който във всяко представление се променя чрез импровизации, постоянни характери и типови ситуации, подобно на италианската комедия дел арте... От другата страна: модерна воля за европейско изкуство, първата оригинална пиеса през 1860, първият театър, Гедикпаша, през същата година, известният театър Османие, в който само четири години след откриването му, през 1872, триумфално се играе пиесата „Невянка и Светослав“ от 17-годишния ученик в Галатасарай лицей Константин Величков; първата турска актриса и скандалът през 1920...

Издателство „Балкани“ е подготвило кратка антология на модерната турска пиеса от последните десетина години. Подбрани са четири произведения от различни автори: Тунджер Джюдженоглу (Лавина), Дживан Джанова (Мъжка тоалетна), Бехич Ак (Разломът) и Йозен Юла (Уроците на султанката Хюррем). Преводач (при това много добър), автор на кратък послеслов върху историята на турския театър и вероятно съставител е Хюсеин Мевсим. Изборът на творбите съзнателно се стреми да постави акцент върху разнообразието, върху различните тематични посоки и художествени стилове, които съществуват едновременно в днешната турска драма. При това положение ясно се усеща липсата на един, макар и кратък, обзор върху по-общите тенденции в нея, който би позволил на българския читател да контекстуализира предложените текстове, да ги свърже някак „в книга“. Дори и така обаче става ясно, че напрежението между потребността от връзка с националната традиция и европеизиращите тенденции на новото време има силно продуктивен характер.

Лавина е алегоричен текст за силата на страха, който извира от душите на хората в едно малко турско село, притиснато от надвиснали лавини. Мъжка тоалетна е социална гротеска; тоалетната става символ на ниското и нечистото в политическия живот, в употребите на властта, в моралната деградация на хората, свързани с нея. Героите нямат лични имена, те са роли на ниското в обществения живот; бихме могли да ги пренесем в някоя българска публична или парламентарна тоалетна и действието ще запази напълно своето символично внушение.

Разломът е нравствено-социална пиеса за едно земетресение, в което се разпуква земята под целостта на заможно и модерно семейство; разломът изглежда в самата невъзможност на днешните хора да живеят заедно. Уроците на султанката Хюррем поне за мен беше най-интересният текст: ХVІ век на султан Сюлейман Великолепни, информиран от модерните представи за това какво означава история, изигран през харема на всемогъщата украинка Хюррем... На моменти текстът странно възкресява страници от Книга за българския народ на Стоян Михайловски. Композицията е много сложна: тройно разгръщане на похвата театър в театър.

Можем ли да видим тези пиеси върху сцените на днешния български театър? Във всеки случай, не и в София. През цялата си дълга история Народният театър например не е поставил нито една турска пиеса. От 90-те години насам три пиеси са били играни в провинциални театри. Толкова за комшиите. Поне можем да прочетем какво се пише у тях, да видим на какво им прилича „сеирът“.

Съвременни турски пиеси.
Превод от турски Хюсеин Мевсим.Редактор Йорданка Бибина.
Изд. Балкани, С., 2007
Рецензия, в."Култура",Брой 14 (2497), 09 април 2008 г.