Кое според вас сближава духовния свят на хървати и българи днес?

Хърватите и българите имат сродно духовно минало и мечтаят за еднакво бъдеще, остава само в настоящето да направим всичко, за да съживим отново това, което ни е свързвало по много начини, а същевременно да осъществим и бъдещите европейски мечти... В тази връзка е важно да споменем някои много важни факти: глаголицата е изиграла първостепенна роля в създаването на хърватската писменост и в зараждането на църковната и светската литература, затова и днес тя е смятана за важна съставна част от хърватското културно наследство, а България, която е пред вратите на ЕС и е вече в НАТО, и Хърватия, която току-що започна евроатлантическите преговори по същество, вярват в едно и също европейско и глобално бъдеще, при което от особено значение е общото им желание да развиват все по-активно и многообразно регионално сътрудничество, за да превърнат отново тази част от света в един от най-значимите европейски интелектуални и духовни центрове. Тук са станали много събития и много още предстоят, затова България и Хърватия, без да преувеличавам, могат да бъдат стожери на стабилността, двигатели на напредъка и жалони на демокрацията. За Хърватия е от голямо значение и ролята на България в Черноморския регион, а България може да използва голяма част от хърватския средноевропейски и средиземноморски опит. Към тези големи геополитически проекти трябва да добавим и това, което обикновено наричаме обвързване между всички хора, между всички слоеве на обществото и всички професии – от журналисти до студенти, от художници до поети, от преподаватели до лекари, от неправителствени организации до земеделци. Хърватия се гордее, че в миналото (Рачки, Щросмайер, Радич и др.) е могла значително да подпомогне опазването на българската култура и държавния суверенитет. В началото на двадесети век българските студенти в Загреб са наброявали една трета от всички чуждестранни студенти. Много от тези връзки обаче са прекъснати през времето на двете Югославии, когато на преден план излизат отношенията София–Белград, а отношенията Загреб–София се подценяват, така че сега трябва отново да създаваме това, което вече някога сме имали, за да можем в съответствие с общите европейски цели в новия европейски дом да откроим както всичко онова, което трябва да възобновим, така и всичко онова, което трябва тепърва да градим заедно.

Какви са вашите първи открития за България като дипломат и журналист по професия?

Българите и хърватите имат много сходен опит и сходни чувства, преминават през едни и същи предизвикателства, дават подобни отговори, но, както вече казах, все още не споделят достатъчно общия си опит. В геополитически и дипломатически смисъл България направи неимоверно големи крачки, докато Хърватия – дори само заради горчивия си опит от войната, приема малко по-внимателно някои щедри обещания. В България е възможно почти всичко, в Хърватия нещата се премислят критично стотина пъти, България е много по-бърза в погребването на предразсъдъците, Хърватия е много по-предпазлива в забравянето на горчивия опит, българите искат веднага всички да започнат да могат всичко, хърватите се борят всички да зачитат едни и същи правила. Българите гледат с цялото си сърце и душа напред, хърватите се оглеждат в много по-голяма степен около себе си. И все пак и двата народа споделят едни и същи основни цели, блянове и надежди, ронят сходни сълзи и се радват на едни и същи неща, сред които най-важни за тях са красотата на живота, семейството, гостоприемството, опазването на достойнството, собствения опит и традициите, стремят се да съхранят това, което в най-голяма степен искат да внесат в новия си европейски дом, когато най-накрая ще седят на обща маса, на която ще вземат заедно решения, а няма само да треперят в антрето в желанието си да чуят това, което за тях самите ще решават други – по-могъщите, по-безмилостните и по-недалновидните. И двете страни полагат пред историята големия си изпит, на който на едни и същи въпроси трябва да отговарят по почти един и същ начин, затова между нас вече няма разлика, която да е по-силна от сходствата, но няма и сходство, което да унищожи всяка разлика.

Кои от българските писатели познавате като творчество и цените особено?

За съвременната българска литература зная много малко, за да се осмеля да назова който и да е любим автор. Но това, което все пак зная, говори за сходства, които заслужават много грижливо изучаване, така че се надявам, че след година или две ще отговоря много по-лесно на вашия въпрос. Някои прилики са в общи линии, като цяло, очевидни, а някои разлики, без оглед на различните исторически и културни влияния, не представляват ценностна разлика. Нашият регион – на Югоизточна Европа – е бил орисан да има страстни проповедници, непримирими духовни и национални предводители, безстрашни борци и непреклонни революционери, които са правели това, за което другите само са мечтаели и пишели, а са пишели само за това, за което е трябвало да мечтаят и което е трябвало да правят – и то веднага и сега – в мъчителната и кървава борба за национално и държавно съзнание, за самосъзнание, достойнство и свобода, борба, чиято цел често е била по-важна от естетическата извисеност, а словото е било не само възвишено пътуване през красотата на езика, но и ясно послание и пътеводна звезда. Поради това нашите две литератури толкова често са били белязани от ренесансови духове, които са обединявали и прескачали епохи, а същевременно са били и литератори, и учители, и политици, които с огромна енергия и в много краткия си по правило житейски път са преминавали през всички духовни и житейски изпитания. Българската литература може да се гордее с това, че е първата славянска литература със своя писменост, която достига творческите върхове на своето време още преди средновековието и загубата на държавата, както се е случило и с хърватската литература, двете имат много идентични черти в развитието си – от общото глаголическо наследство до класическите европейски времена. А когато падат различните окови от насилието на чужди езици, култура и традиции, и вие, и ние много бързо, по-бързо от редица други, които са имали и свободата, и пространството, и времето, откриваме съвременния мироглед, чувствителност и развойни тенденции. Лично аз не бих се срамувал нито от историческите, нито от социалните теми, а понастоящем и от „стриптийза на всички популярни клишета“ и от „деконструкцията на идеологиите и на индивида“, защото в днешно време до голяма степен е вече изразходван и посткомунистическият, и постмодернистичният блян по радостния „край на историята“. Не знам много, но са ми особено скъпи стиховете на Йордан Ефтимов, които според мен затварят кръга в това иронично търсене на невъзможното:

Играя си с котката аз,
или тя си играе с мен,
или играта си играе с нас,
или езикът си играе с играта,
или (пак аз) си играя с езика,
или езикът си играе с котката.

Какво мислите за дейността на частното Издателство „Балкани“ и неговата поредица „Балканска библиотека“?

Тази идея и тази библиотека вече получиха всички заслужени похвали, от най-изтъкнатите имена от Югоизточна Европа до някои авторитетни чуждестранни специалисти, каквито са критиците на лондонския „Таймс“. В едно свое брилянтно обяснение вие самият, господин Гроздев, написахте, че става дума за оазис, а сега това вече сигурно е остров, който може да прерасне в цял духовен континент. Към всичко това бих добавил само още няколко мисли: това издателство и неговите издания не са само мост и протегната ръка, а и широк и далечен път, общо сърце и душа. Нашият дълг към бъдещето наистина е по-голям от дълга ни към миналото, както вие пишете, и аз ви благодаря за всестранното внимание, което оказахте във вашето издателство и във вашите издания и на хърватската литература, а искрено се надявам, че тази библиотека, и то в недалечно бъдеще, ще излиза едновременно на всички езици от региона, за да могат всички едновременно да четат избраните автори. И това е може би един от нашите дългове към бъдещето, без оглед на това колко далечен и нереален изглежда той сега. Та нали именно вие доказахте, че няма неосъществими мечти.

Интервюто взе: Георги ГРОЗДЕВ


Дражен ЦОЛИЧ e роден в Загреб през 1944. Завършил Университета в Загреб – Югославски литератури и езици. Постоянен кореспондент от Бон за всички публикации във „Вьесник“ (1984–1988); главен редактор на седмичника „Данас“ (1988–1991); главен редактор на бизнес списанието „Кроман“ (1993–1994); журналист в ежедневниците „Нови лист“ и „Глас истре“ (1994–2000). Хърватски посланик в Австрия (2000–2004). От 2004 посланик на Република Хърватия в България. „Журналист на годината“, избран от Хърватската асоциация на журналистите – 1997.