БАЛКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ И „БАЛКАНСКА БИБЛИОТЕКА“



Преди няколко години управителят на издателство „Балкани“ и негов главен редактор Георги Гроздев ме покани на разговор с молба за сътрудничество. Имаше желание да направи поредица от книги с творби на балканските нобелови лауреати. И тъй като съм известен и като специалист (изследовател и преводач) по творчеството на първия балкански нобелов лауреат Иво Андрич, се бе насочил за консултация с мен.
Балканските нобелови лауреати са само трима, затова в общия ни разговор с издателя Гроздев възникна идеята да се подготви една библиотечна поредица за балкански литератури, която да започне с книги на балканските нобелисти и да продължи с представяне на творчеството на най-изтъкнатите творци на балканските литератури през XX век.
Това бе и изключително благородно, и изключително трудно начинание. Благородно – защото през последното десетилетие на XX век Балканите отново се превърнаха в „барутен погреб“, в пространство на кървави военни конфликти и етнически вражди, и граждански воини, и всяка проява на културно сътрудничество и взаимен интерес между балканските страни и народи би било израз и подкрепа на желанието им да живеят в мир и сътрудничество. Но такова начинание бе и много трудно – и защото при разпалените военни конфликти балканските интелектуалци се бяха оказали от различни страни на променящите се военни фронтове, поради което бе трудно да бъдат събрани дори във въображаемото единство на една книжна библиотека, и защото поради икономическата криза финансирането на културни проекти бе последната грижа на имащите власт и средства.
Не за пръв път впрочем именно литературата и културата, писателите и дейците на изкуствата си протягаха първи ръце над изкопаните от политиците бездни между балканските народи. Творци на изкуството са първите, които възстановяват приятелството между сърби и българи след братоубийствената война през 1885 година, след Първата световна воина, както и след Втората световна воина, в които българи и сърби са в противоположни лагери на воюващите помежду си европейски военни коалиции.
Първата творба, която пише Емилиян Станев след Втората световна война, е прекрасната любовна новела „Крадецът на праскови“ – за любовта между българка и сръбски военнопленник по време на предишната война (сюжетът става твърде популярен и благодарение на великолепната актьорска игра в екранизацията на творбата от мегазвездите на националните кинематографии Раде Маркович и Невена Коканова). А бъдещият нобелист Иво Андрич оглавява и двете делегации на югославски писатели, посетили България след войната.
Подобни примери могат да бъдат дадени от двустранните отношения на всички балкански народи помежду им в тяхната дълга и драматична история, метафора на която може да бъде заглавието на Пенчо Славейков – „КЪРВАВА ПЕСЕН“ или заглавието на Десанка Максимович – „КЪРВАВА ПРИКАЗКА“.
Приятелството на Десанка Максимович с българските поетеси Елисавета Багряна и Дора Габе впрочем е също символен летопис на дружбата между творците, която никакви военни и политически сътресения не могат да прекъснат.
Делбите (ако използвам заглавието на романа на Добрица Чосич) са символ на балканската историческа съдба, но над тях винаги са се извисявали Андричевите Мостове, връзката между различни брегове, протегнатите една към друга и свързани ръце над бездната на омразата и насилието, които често ни разделят.
Присъствал съм или съм бил съвременник и свидетел на множество форуми на балканското културно сътрудничество – билатерални или мутилатерални. Помня и много издателски и културни инициативи.
В началото на 60-те години писателят Димитър Димов, тогава председател на Съюза на българските писатели, прояви инициатива и положи много грижи за организиране на среща между балканските писатели (той и почина в Букурещ, където бе отишъл по тези проблеми). Във връзка с тази среща започна издаването на отделна библиотека за балкански литератури (помня, че в нея излезе романът на Оскар Давичо „Поема“). Но след първоначалния ентусиазъм и двете начинания секват – писателската среща си остана единствена, а библиотеката престана да излиза.
Но опитите непрекъснато се подновяваха. Знам поне десетина балкански форуми и срещи, които бяха все „първи“, забравили за предишните. Изнасях доклад на среща „Балкански културен диалог“ във Варна през есента на 1986 година, участвал съм в две международни балкански срещи на писатели в град Бор (Югославия). Всички тези инициативи с надежда да се превърнат в дълга традиция са били все прекъсвани. Но и винаги са започвали отново. И все пак по-добре е да има много „първи“ балкански начинания, отколкото някое да се окаже „последно“.
Не само балканската култура, и балканската история е пример на постоянни дисконтинюити на постоянно връзване и разпадане на връзки. Като всяка история! Разговорът ни с издателя Георги Гроздев (който и като писател проявява интерес към „балканското“) завърши с решението му да започне „Балканска библиотека“, а аз се заех да му помогна в подготвянето на първите книги – на тримата балкански нобелови лауреати – които съставих и към които написах предговори. Не съм специалист по гръцка литература, но проявявам жив интерес към нея именно поради интереса си към балканската проблематика в литературата. А към гръцките поети нобелисти Сеферис и Елитис имам и по-специален интерес като типични представители на медитеранската чувствителност. За българската и балканската литература в контекста на средиземноморската култура подготвих специален брой на списание „Език и литература“ (2001, кн.1–2).
Георги Гроздев прояви голям организаторски дар и инициатива като издател за появата и финансовото обезпечаване на излизането на „Балканска библиотека“ – установи творчески контакти с писатели и културни дейци, дипломати, издатели, представители на деловите и политическите среди в балканските страни.
През пролетта на 2002 година във Военния клуб в София се състоя тържествена премиера на първите две книги на „Балканска библиотека“ – „Прокълнатия двор“ на Иво Андрич и „Езикът и чудовището“ на Георгиос Сеферис. На премиерата присъстваха множество представители на българската култура и общественост, писатели, журналисти, дипломати от всички балкански страни, акредитирани у нас.
Към началото на 2004 година в „Балканска библиотека“ вече са излезли 11 книги на писатели от Гърция, Сърбия, Албания, Хърватия, Словения, Босна, Македония и Кипър. В подготовка са книги на писатели от Румъния и Турция, нови книги на писатели от вече представените страни. В излезлите досега книги и подготовката на библиотеката вземат участие всички най-изтъкнати български преводачи и познавачи на литературата и езиците на различни балкански страни – Стефан Гечев (вече покойник) и Сийка Рачева, Марина Маринова и Жела Георгиева, Здравка Михайлова (споменавам само някои преводачи на излезли от печат книги). Като преводачи биват привличани и изтъкнати български поети – Валери Петров с голямо желание подготви превод на своя босненски колега и приятел Изет Сарайлич.
Известна асиметрия в досегашното представяне е резултат на издателската и икономическата конюнктура, а и на обективното състояние на българското познание за нашите съседи. В проект обаче библиотеката предвижда равностойно (защото равномерно е невъзможно) представяне на всички балкански национални литератури – както на най-значимите балкански писатели на ХХ век, така и на нови непознати досега за българската публика балкански писатели.
Искреното желание на всички многобройни сътрудници е издателят Георги Гроздев да продължи все така активно да обезпечава издаването на „Балканска библиотека“.
Въпреки че и „Балканска библиотека“ страда от основния недъг на литературната култура, днес и у нас книгоразпространението, книгите на балканските писатели имат твърде широка потенциална публика – не само любителите на литературата въобще, но и ангажирани в сътрудничеството на балканските страни представители на деловите и политическите среди, както и преподаватели и студенти по българистика, славистика, балканистика, европеистика, културология и други социални и хуманитарни науки.
За мен като литературовед-компаративист балканската тема е от особено значение. Имах щастие в началото на литературната си кариера да срещна творчеството на Иво Андрич, който е един от най-типичните примери на „балкански“ писател не само защото не може да се ситуира само в една национална литература, тъй като принадлежи на няколко. Балканските литератури представят един богат терен за всеки литературовед, който е зает с проблема за мултикултурните общности. Самото участие и присъствие на балканските литератури в множество културни контексти – южнославянски и славянски, средиземноморски и средноевропейски, източноевропейски, европейски и световни; съжителството на Балканите на няколко конфесионални общности (православни, католици мюсюлмани, евреи и пр.); Балканите като земя-граница и земя-мост между източната и западната цивилизация превръща и отделните балкански национални литератури и балканските литератури като вид мултикултурна общност в предмет за интересни литературоведски и културологични наблюдения и обобщения.
В течение на повече от три десетилетия – редом с другите ми критически занимания – „балканската“ тема е била постоянно във вниманието ми. Събрах и подготвих за печат своите студии и статии с балкански теми в книга под заглавие „Homo balkanicus“: кръстопътният човек. Тя би могла да се чете и като своеобразен литературоведски увод към „Балканска библиотека“, на която бих могъл само да пожелая дълъг живот, като опровержение на балканските бързи дисконтинюитети.