Балканите са особено място: диво и често неприветно в очите на останалата част от Европа, желано и нежелано едновременно, привлекателно, но и опасно, повече екзотично, отколкото понятно, уж близко, а всъщност далечно, понякога толкова далечно, сякаш е в друг свят, на друг континент. Балканите са така гъсто прорязани от граници, често полагани насилствено, отвън, без съобразяване с културната идентичност на хората, затворени между тях, че усещането за отделеност и различност, за несъвместимост, граничеща със самота, нерядко е излизало на преден план, бележейки не само литературите, но и целия ни културен живот. В резултат на това срещите помежду ни са спорадични и недостатъчни, като че ли не се познаваме взаимно и пътят към другия ни се струва прекалено дълъг и тежък, труден за извървяване. Извървим ли го обаче, неизменно установяваме колко много си приличаме при всичките ни различия, колко много споделяме и имаме нужда да споделим, колко необходимо е желанието ни да узнаем един за друг.
Твърдението, че писането е самотно занимание, е колкото банално, толкова и вярно. Литературата обаче не е. Литературният процес е обърнат към света, към другите. И това важи както за отделната творба, така и за отделните национални литератури. Конструирането на една значителна част от собствената идентичност преминава през очите на другия и зависи от него. В този смисъл балканските литератури не се познават достатъчно помежду си. Като че ли обърнали поглед към европейската и световната литература, прекалено погълнати от амбицията да бъдем част от случващото се там, сме склонни да забравяме, че навсякъде има писатели, чиито книги има какво да ни кажат – книги, които са част от общия литературен процес, независимо на какъв език се пишат и в какви тиражи се издават.
Мисля си, че едва когато човек се научи да не проектира върху литературата собствените си временни амбиции и престане да търси в литературните си творби безсмислени гаранции за собственото си невъзможно безсмъртие, той може да проумее колко нищожна и едновременно огромна част от литературния процес е отделното име и отделната творба.
Именно липсата, понякога, на това съзнание за общия литературен процес, съпроводена нерядко от политически и социални обстоятелства, е онова, което прекъсва живата връзка между националните литератури в тяхното чисто литературно, наднационално битие.
Тъкмо тази липса от няколко години насам се стреми да запълни българското издателство „Балкани“ със своята поредица „Балканска библиотека“, обхващаща вече близо четиридесет заглавия. Уникалността на тази поредица е не само във факта, че е единствена по рода си в балканските страни, но преди всичко в това, че се стреми да отваря все по-широко вратата на целенасочения литературен обмен, без който нито една национална литература не би могла да съществува. А в контекста на известната изолираност на българската литература подобен обмен придобива още по-голяма стойност. Защото, както вече стана дума по-горе, светът на литературата е отворен свят. Изолацията убива не само литературните произведения, но и онези, които ги създават.
Езиците, на които всички ние тук, на Балканите, говорим и пишем, до един спадат към многочислената и онеправдана група на т. нар. малки езици. Обикновено, когато споменават това понятие, онези, които го правят, бързат да пояснят, че „малки“ в случая съвсем не означава „маловажни“. За съжаление обаче на практика означава точно това. Всички ние, които пишем и публикуваме на „малки“ езици, знаем с какви огромни проблеми ни сблъсква този факт поради необходимостта от превод, но и поради парадоксалната нужда да се преповтаря отново и отново, че да, на тези езици също се пише литература, която не е нито „малка“, нито маловажна. Преводът обаче е свързан с две основни трудности: лексикалната (не)преводимост (по-лесния за решаване проблем) и контекстуалната (не)преводимост (винаги сложна и нерядко компромисна). В случая с балканските литератури вторият проблем е лесно решим, често дори несъществуващ, което пък прави първия още по-лесен за решаване. А това означава, че разтварянето на балканските литератури една към друга и превръщането на Балканите в едно споделено литературно пространство е въпрос преди всичко на добра воля и желание, на препотвърждаване на живи връзки, които в същината си никога не са били прекъсвани.
Усилието, което се изисква за тази цел, е съвсем малко, сравнено с усещането да се видиш в разбиращия и преоткриващ поглед на другия.

Списание Литературни Балкани бр. 16, 2009