Словенският писател САВКО ПРЕГЪЛ (1945) е един от най-изявените сатирици в родната си литература.
Славко Прегъл е автор на повече от двайсет книги със сатира и хумор, книги за деца и юноши, на пиеси и сценарий. Носител е на награди,негови книги са превеждани в чужбина, номиниран бе и за нашата международна награда "Алеко". Известен е и като радетел на сближението между словенци и българи.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ ИМАМЕ СВОЯ ИСТИНСКА ДЪРЖАВА И СЯКАШ НЕ ЗНАЕМ КАКВО ДА ПРАВИМ С НЕЯ
Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била словенската и българската книга за вас?

С очите на своето детство винаги виждам книгата „Словенски народни приказки“ с илюстрации на знаменития ни илюстратор Максим Гаспари. Този художник от прехода между XIX и XX век измина своя изящно фолклорно обагрен път от словенската сецесия и импресионизма със съдържателния си девиз „от народа за народа“! Неговите топли образи утвърждаваха приказния текст и целия му смисъл: доброто побеждава злото, любовта не може да бъде спряна от нищо, честният труд винаги се възнаграждава. Нежният наивен възглед за света ме подготвяше много дълго; с радост четях приказки и по-късно попаднах и на приказките, написани от Елин Пелин. Сетне, вече в зрелите си години, с голямо вълнение подготвих художествена монография за художника Гаспари, който тогава бе на 96 години, най-възрастният член на Словенската Академия на науките и изкуствата в Любляна. Тогава той всъщност вече беше ослепял, но продължаваше да рисува...

Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?

В училище много обичах историята. Може би бях на малко повече от десет години, когато със спестените пари си купих две дебели книги: „Животът на великите гърци“ от Плутарх и „Пелопонеските войни“ на Тукидит. Спомням си как се превивах под тежестта на двата тома по пътя от малката книжарница до вкъщи и с каква гордост, с още неукрепналия си почерк, върху първия вътрешен лист от дясната страна горе написах името си, името на собственика на това придобито богатство... Старите гърци ме завладяха изцяло; не знам какво бях очаквал, но се сдобих с едно неоценимо съкровище, което тези, които имаха навик да задигат по нещо, до ден днешен не са ми ги откраднали. Още като хлапе живеех с едно съзнание, което ме подготвяше за пътешествия из други светове. От античните писатели се убедих, че там са били поставени основите на европейската цивилизация; че Балканите не са само място на онези диви кървави истории, които им отредиха болезнено място в световното хранилище на злото.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Науката със своите постижения през двейсетия век ни остави впечатлението, че изкуството е мъртво. Струва ми се обаче, че тъкмо литературата победоносно чисти тези страхове: техниката и технологията дадоха на словесното творчество нови крила за полет към нови светове на размисли, възгледи и търсения. Човешката фантазия, човешките желания и човешките способности по самобитен начин разкриват света пред новите поколения и през цялото време разпростират границите му все по-надалеч и по-надалеч, по всички страни на вселената. Всеки може да очертава съдбата на литературата, както си иска. Но литературата въпреки всичко винаги и навсякъде ще навлиза във всички съдби. Докато има живи хора.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо словенската специфика на този лек?

Не обичам обобщените твърдения. Криза в културата – що е то? Това криза на творците, криза на културната публика, криза на културната политика ли е? Всички тези кризи не вървят ръка за ръка. Историята ни учи, че много върхови постижения са постигнати при пълно неразбиране на публиката, че материалната бедност често е осуетявала духовното развитие. Да речем, в Словения статистиката говори за ръста на интереса към книгата тогава, когато икономиката покаже признаци на застой. Сега, когато като че ли вървим напред, когато се връщаме към капитализма, пазарът в нашата държава трябва да го облагородим с културната политика. А във всички области той трябва да е тясно обвързан с демокрацията, но е прекалено малък, за да подхрани културата и да ускори нейното развитие. За съжаление ние нямаме в изобилие онези два вида средства за тази цел – пари и разум.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Тази година почина нашият голям поет и преводач (от френски и английски) Янез Менарт, който бе и член на журито, когато получих най-голямата награда за юношеска литература. (А между другото той бе и редактор на преведените на словенски език книги на големите български поети Христо Ботев и Елисавета Багряна! ) При наздравицата след награждаването той ми каза, че в моя стил има нещо, което не му се нрави, и то е, че разказвам прекалено бързо, без да поспра и да се поразходя из сюжета. Боя се, че тази особеност при повествованието още върви с мен. Разбира се, не искам да се оправдавам нито с хумора, нито с циничния понякога възглед за света. Хуморът ни помага да живеем и да имаме впечатление, че овладяваме света, въпреки че често той си играе с нас. Не обичам да разсъждавам за своето творчество. Повече се радвам, когато читателите сами разкриват тайните ми. Случва се те да намират смисъл, който аз самият не съм открил. Това ми доставя интересно удоволствие...

Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?

Това, което слушаме, не е много сигурно, но през целия си живот вярвам в добрата страна на човешкия разум и надеждата въпреки всичко не ме е напуснала.

Как си представяте Словения в края на следващия XXI век? Какво е за вас Времето?

Дори не знам каква ще бъде Словения утре, а как тогава мога да си представя каква ще бъде след сто години? Ако при нас човек проведе дискусия за последните ни петдесет години, ние не можем да се споразумеем дори за това какво е било, а какво ли пък да кажем, ако разсъждаваме за това какво ще бъде. Но ние, словенците, въпреки че сме малък народ – почти пет пъти по-малко от българите – и че сме притиснати между огромните светове с други езици, устояхме на своята красива земя. Ние сме всред първите в света, които през XVI в. издадоха първата си книга и превода на Библията, публикуван от протестантския просветител Примож Трубар, въпреки че през по-голямата част от историята си сме били владени от чужди държави. За пръв път в края на XX век ние имаме истинска своя държава. Понякога сякаш не знаем какво да правим с нея. Е, ако в края на XXI в. сме пак самостоятелна Словения или един малък дял от обединена Европа, това не ми се струва толкова важно. Вероятно ще продължим да си бъдем словенци, толерантни словенци всред другите толерантни народи, надявам се и богати наследници на най-доброто, което от античното време насетне са дали Балканите на Европа и на всичко онова най-добро, което са постигнали словенците. Времето е безкрайно лъкатушна безкрайна величина. В онзи миг, в който ти се струва, че си го овладял, то ти се изплъзва.

Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Дядо ми в края на всяка седмица се е отбивал в селската кръчма, където е слушал единственото радио в цялата околност, пушил си е лулата и е бил уверен, че някога човек ще стъпи на луната. Всички са го смятали за смахнат мечтател, включително и аз, въпреки че като негово внуче не смеех да му го кажа. Аз ходех в кварталния културен дом да гледам на единствения телевизор олимпийските игри в Рим. А ето че моят син чрез интернет има в детската си стая целия свят, когато си поиска; той разглежда снимките от Марс, изпратени оттам чрез сондата, дело на човешките ръце. Това е част от фантастичните резултати на човешкия ум през последните сто години, част от триумфа на знанието. Независимо от всичко това ние имаме и света на болката: от глад, болести и вражди по едно и също време умират множество хора. Надявам се това да е последното столетие, в което работата на мозъка и сърцето няма да бъде съгласувана.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

За съдбата на Балканите и на света съм оптимист. На това място ще цитирам закона на Мърфи: човек започва да се държи разумно, когато всички други възможности са изчерани. Мисля, че се приближаваме до мига, когато „другите възможности ще бъдат изчерпани“.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

С шегите със себе си нямам никакви трудности; когато ги подхвана, потъвам в илюзията, че си изработвам съпротивителни сили за оня момент, когато животът започне да се шегува с мен.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Без колебание бих си избрал торбата със злато. Една малка част от златото ще ми бъде нужна, за да го заменя за голяма камара книги, с останалото пък ще се опитам да напиша още някои неща на спокойствие. Преди трийсет години една торба злато щеше да ми трябва малко повече, отколкото сега.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?

Всяко ново време идва с новите си имена, които се опитват да се присъединят към онези, които вече са преминали от реалното време във вечността. Пътят до читателите по правило е труден, въпреки че има изключения. За един по-дълъг период всичко си идва на мястото, както обикновено се казва. Днес също важи правилото, че историята на литературата е история на продадената литература; ръкописите, които са останали по чекмеджетата или са пропаднали, са изгубени, независимо колко добри са били. За достойнствата си много не съм се интересувал; занимавах се със своите съчинения и се мъчех да ги пласирам със спокойна съвест. Равновесието в самия мен ми се струва основно условие за навлизане в света на другите. Засега повечето мои пътувания до читателите са приключили щастливо. Макар че мои творби има в учебниците, хората продължават да ме четат.

Бихте ли посочили вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от словенската и световната, включително балканската литература?

Повечето от моите творби са адресирани за децата и юношите. А това са повече от трийсет книги и някои от тях са преведени на над десет езика. Нямам от какво да се оплаквам, но в родината си имам много колеги писатели, които нямат впечатление, че този тип литература е творчество, на което си струва да се посвещава внимание и да печели уважение, както литературата за възрастни. Така че на това място не посочвам големи имена, които биха се вместили в отговорите на мои колеги и тях литературната наука вече е издигнала до всички най-високи възможни небеса. Нека само да кажа, че за книгите най-напред ме спечелиха и възхитиха нашите и световните имена от литературата за деца и и юноши, които – с ръка на сърцето – полагат основата на онази чудотворна сграда, която изграждат съдържанията на много книги в цялото човечество. Когато веднъж започнах да чета, вече не можех да спра. А за първите човек винаги си спомня.

На същите въпроси отговориха и едни от най-големите български писатели, наричани „живи класици“, които участваха в друга издателска серия, наречена „Бялата поредица“ – Книга с автограф през април 1999г. Имахте ли възможност да се запознаете с отговорите им – какъв е вашият коментар?

Най-интересно от всичко е да четеш интервюта на писатели, да научаваш техните възгледи за света и за творчеството. Като читател винаги съм убеден, че писателят е имал много причини, за да напише едно произведение. Убеден съм също, че всяка книга носи нещо хубаво и се опитвам да го открия както в съдържанието, тъй и във формата. Вашите въпроси, поставени на съвременните български писатели, както и техните отговори са ценен документ за пространството и времето и за силата на личностите, които се отразяват в тях.

Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците? И какво е то?

Не знам какво ще рече това монологичност и мазохизъм у балканците, респективно нямам впечатление, че хората от Балканите са с някакво по-голямо богатство в това отношение, отколкото другите. Понякога съм възхитен от въображението, с което някой се залавя да теоретизира. Напомня ми за статистиката: при нея е многократно по-лесно с едни и същи цифри да доказвате различни неща. Всичко зависи от целта, която си поставяте. На балканците без съмнение може да се припишат всички особености, които някой някога и някъде досега е открил у човечеството.

Без кои автори – словенски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?

Един от многото, от когото съм се учил, е изкуствоведът и убеден левичар Ото Бихали Мерин, който някога беше ми казал: „Животът е прекалено кратък за омраза“. С годините все повече съм съгласен с него, съзнателно забравям лошото и се опитвам да си спомням доброто, но сякаш нямам достатъно силна памет за това. Не ме интересува никаква антология на шовинизма, дори като комерсиален проект, който би могъл в някакво зло време да се продава добре, а още по-малко като част от човешката мърсотия, с която да си губим времето.

Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в словенците и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?… Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?…

Още в началото на интервюто споменах, че се чувствам като наследник на античността и затова нямам усет за комплекси. Впрочем ние, словенците, се имаме за културни, разумни, усърдни и пестеливи хора. (Казват например че шотландците са се пръкнали тогава, когато словенците са прогонили най-големите си скъперници!) Тук-там разправят също, че приличаме на колоездачи (скланяме глава пред тези, за които мислим, че стоят над нас, и безмилостно притискаме онези, които се случат под нас!) В литературата до неотдавна се вайкахме, че сме малки, незначителни и затова големият свят ни забравя. Струва ми се обаче, че младите, идващите поколения вече нямат такова бреме. Напротив, те заемат дръзка позиция: всред милиардите хора на нашата планета се вижда, че ние сме малка скъпоценност, която има добра цена и име. През цялата си история ние, словенците, сме принадлежали на различни европейски властници и тъй не само отдалеч сме опитали какво е това реформация и ренесанс. Не ни е чуждо и това, светът да ни е откривал! Нашият дипломат Жига Херберщайн от XVI в. като служител на европейските крале Максимилиан I и Карл V е пътувал из Русия и е писал за нея, историкът Валвасор от XVII в., автор на ценни книги, е бил член на английското Кралско общество, мисионерът ни Барага от началото на XIX столетие е написал в Америка граматика на индианското племе Очипво... И нека допълня с няколко литературни лакомства: най-хубавият превод на Мицкевич на немски е направил нашият велик поет Франце Прешерн; Джеймс Джойс на път за Триест, може би и по погрешка, за един ден е спрял в Любляна; Хемингуей в „Сбогом на оръжията“ на основата на личните си преживявания е развил действието край нашата река Соча, близо до италианската Пиава; на нашето Бледско езеро са били на почивка Агата Кристи и нобелистът Иво Андрич... А извън литературата ще спомена още, че в Любляна за кратко време е преподавал Франц Шуберт... Като малка страна ние винаги сме стояли на течение, което е отнасяло нашите хора по всички краища на света, но пък и ние сме се обогатявали от всички краища на света. За съжаление по време на индустриалната революция и по-късно не сме имали своя мощна буржоазия, а оттам и дарители от категорията на Димитър Ценов, като българите от Свищов, и нашите висши училища са започнали да работят относително късно; в предишните времена нашите младежи са следвали преди всичко във Виена и Прага. Но по този начин никога не сме могли да поставим някакви сериозни огради около нашия реален живот и винаги сме били част от едно по-широко пространство. Само от време на време, само за кратък период сме издигали огради около своята духовност.

Как оценявате ролята на частното издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана никога. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време…

Преводите на литературни творби от другите езици ни обогатяват. За всяка книга, която минава край мен, ми става мъчно. Балканската библиотека на издателство „Балкани“ носи на любителите нови светове, които са изникнали в нашата част на планетата и е добре да ги познаваме. И ние, и вие казваме: По-добре късно, отколкото никога. Какво хубаво чувство е това младите поколения да имат повече, отколкото имахме ние!

Какво не могат да разделят балканците според вас?

Ще бъде прекрасно, ако разпределяме разумно между себе си всичко красиво и добро, което притежаваме. По такъв начин всеки ще може да получи това, което му е необходимо.

Какви по-големи възможности откривате в тази инициатива и какви нови партньори и участници виждате в нея, освен вашата достойна за уважение съпричастност?

Признателен и радостен съм, че попаднах в такава забележителна среда. Надявам се читателите, които ще проникнат в моите творби, ще затворят моята книга със задоволство.

Книги от автора: