Габриела Адамещяну (родена през 1942) е сред най-представителните имена на съвременната румънска белетристика. Последният й роман, “Пресрещане”, появил се неотдавна в букурещките книжарници, потвърждава реномето й на писател, еднакво отдаден на актуалния обществен дебат, и на неспокойствието на днешното наративно разнообразие. Още първият й роман “Все същият път на ежедневието” (1975) получава наградата за дебют на Съюза на писателите и Наградата на Академията. Романът й “Изгубената сутрин” (1983), един от най-подривните публикувани текстове в комунистическа Румъния, е награден от Съюза на писателите на Румъния. Днес романите и новелите й са преведени на френски, немски, английски, руски, естонски, унгарски и др. езици, като “Изгубената сутрин” е включен в каталозите на френското издателство Галимар за 2005 г. Ангажираността на писателката с обществените проблеми личи от работата й като Главен редактор на авторитетния букурещки седмичник за политика и култура “22”, като Председател на Румънския ПЕН-клуб, като участник в букурещката Група за социален диалог на независими интелектуалци. Занимава се активно и с публицистика, и участва в редица международни писателски програми.


Все чакаме Запада да ни признае, вместо да имаме очи за собствената си стойност

Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била румънската и българската книга за вас?

Оказах се надарено дете. Още в ранните си години се пристрастих към литературата. Четях книгите, които се предлагаха от литературния пазар на 50-те, като „Млада гвардия“ от Александър Фадеев, Жул Верн, чиито творби баща ми, който беше учител, носеше вкъщи (но в тези книги обикновено пропусках технологичните и описателните пасажи), Дикенс, както и едно чудесно двутомно издание на Гръцката митология (съответно посветени на боговете и героите). Спомням си и една книга, която прочетох с голяма страст тогава, в юношеството ми, но оттогава не съм я препрочитала – „Под игото“ от Иван Вазов. Ненавиждах литературата на социалистическия реализъм, семейството ми ми беше казало, че се пише по нечии заповеди. Така че до началото на 1970 г. не бях чела никаква литература, написана след войната. Спомням си само поезия от румънската литература. Родителите ми се гордееха с механичната ми памет, която ми позволяваше да запаметявам километри стихове, които декламирах, без наистина да осъзнавам какво казвам. По този начин научих наизуст великия ни румънски поет Еминеску и след това ми отне значително време, за да мога да го прочета както трябва. Но това изгради чувството ми за особена, близка връзка с този поет, по начин, който до известна степен я прави нещо повече от близка, почти физическа.

Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?

Има книги, които са ми оказали силно влияние като съзнателен читател. „Война и мир“ на Толстой, „Последният ден на любовта, първият ден на войната“ и „Прокрустовото ложе“, два военновременни романа на Камил Петреску, „Престъпление и наказание“ на Достоевски, „В търсене на изгубеното време“ на Пруст, последната беше тема на бакалавърската ми дипломна работа в университета, по време, когато Пруст не беше широко разпространен в Румъния. По-късно, романите на Фокнър и „Одисей“ на Джеймс Джойс бяха от по-значителните ми книги. Посещавах курсове по филология за висшисти, но успешната културна политика със своята успешна цензура ме накара да работя изцяло върху своето четене, като професионалист, а не като самоиздигнал се индивид. Четях също и много литературна критика. След това, от 1990 г. до 1998 г., четях само пресата. Сега започнах отново да чета литература, главно романи, разбира се.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

След период на пълна липса на интерес към художествената литература сега Румъния е свидетел на едно завръщане, по-скоро на редактори и автори, които се опитват да открият себе си и невинаги успяват, отколкото на читатели. Може да очакваме увеличаване на този относителен интерес, както можем и да се надяваме художествената литература на Централна и Източна Европа да заеме по-добри позиции на западния литературен пазар. Обаче не вярвам да има много за очакване. Технологичните промени, които са едновременно много бързи и много радикални, и новият век, който е толкова непредсказуем, не ни позволяват наистина да си представим нещо, което да премери сили със или да предусети реалността. Убедена съм във факта, че днешните млади писатели ще имат все още читатели, били те по-малобройни от тези, които имахме ние.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо румънската специфика на този лек?

Смятам, че Румъния би имала големи шансове да спечели едно състезание кой провежда най-лошата културна политика в региона. Антиизбор, корупция, клиентелски мрежи и т.н., са все воденични камъни привързани към краката на всеки писател. Това е все пак, един смесен свят на прехода. След 1990 г. се поизморих да бъда оптимист.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Моето впечатление е, че трябва да се съсредоточа върху работата си, за да открия в нея звука на книгата, която пиша: понякога имам усещането, че някакви външни случки от живота ми помагат или даже водят до това. Въпреки че може и да имам ясна представа в главата си, тя не може да бъде изразена в едно изречение. Когато работя върху някоя книга, това, което ме ръководи, е една очевидна форма на „мистицизъм“. Ако една страница, една глава или цяла книга са „успешни“, това не е заради моята воля, а заради една воля, която стои над мен, от тази висша сфера, която ръководи и живота ми.

Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?

Жизнеността не се нуждае от логически основания. Тя ще те води сляпо напред, дори и през години, когато, изглежда, не намираш никаква надежда. Литературата, като средство за съществуване, като религия, беше важна за мен до декември 1989 г. След това, в продължение на около десетилетие, аз, заедно с други, изживявах напрежението и надеждата Румъния да стане „нормална“ страна. Сега, дали защото този термин е все още далече, дали защото е близо, загубих интерес към това, докато се връщах към художествената литература след 2000 г. Крайната далновидност или депресия могат да ти отнемат всякаква причина за надежда или вяра. Но се надявам да стигна дотам, колкото се може по-късно и да мога да продължа илюзията си.

Как си представяте Румъния в края на следващия XXI век? Какво е за вас Времето?

Смятам, че Румъния ще бъде част от Европа в края на XXI век, дори да е, може би, по-бледа или все още имаща недостиг – но част от Европейския континент, жевееща по същите правила, както и целият континент. Но пък не мисля, че мога да си представя Европа в тези бъдещи дни, а още по-малко глобалния свят, чиято част е тя. Никога не съм била почитател на научнофантастичната литература, това е жанрът, който описва бъдещия свят. Колкото до Времето, това е една неясна фикс-идея за мен – всички мои заглавия досега са свързани с времето. Дори не бях забелязала, но рецензентите ми са го направили.

Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Не усещам миналите ценности като натиск върху себе си, може да си изберем да се обърнем към което си пожелаем.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Оптимист съм, що се отнася до съдбата на Румъния и България в близко и малко по-далечно бъдеще, но съм относително песимист, когато става въпрос за Балканите. Има риск от експлозия в район близо до нас: Косово, може би Сърбия, може би Македония, може би Босна. Не съм нито оптимист, нито песимист относно съдбата на човечеството. Просто съм озадачена и дори, колкото и неприятно да е това признание, изплашена. Може би е смешно, но така се чувствам.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Започнах да говоря пред публика съвсем скоро, отпреди десетина години, и все още не се чувствам достатъчно спокойна, за да се шегувам, дори и със себе си. Знам, че това може да те направи известен, но има много време, докато го овладея…

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Преди 30 години бих избрала вечната книга. Днес бих желала да получа поне 10 процента от торбата със златото, не само защото ценностите са се променили. Вече не разполагам с вечна младост, само старост, която живяна в бедност, е много по-трагична.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?

Нови имена наистина изкласяват – сега в Румъния е известно едно младо поколение на филмови дейци. За литературата нещата не изглеждат толкова лесни, но не би било невъзможно, ако нещо силно бъде свързано с голям талант. Някои от редакторите изглежда са подготвени. Признанието от моята публика може да бъде полезно само за мен. Но за мен е желателно да достигна и до други читатели, защото моята публика вече е доста остаряла. А също така и рекалмните стратегии са се променили – сега разполагаме с литературни критици, които, за съжаление, са по-малко и нямат много авторитет. Считам себе си за писател-късметлия. Не бих могла да екстраполирам нищо от рода на рекламна стратегия, основавайки се на личния си опит, защото просто имах късмет да попадна на внимателни, заинтересовани и щедри читатели, а самата аз не търсех слава – така че винаги съм била доволна от това, което получих.

Бихте ли посочили вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от румънската и световната, включително балканската литература?

Омир (въпреки че това е поезия), Софокъл, Еврипид (въпреки че това е драма), Балзак, Флобер, Толстой, Чехов, Фокнър, Лиоса, Джойс Керъл Оутс, Дж. М. Кутзи – със сигурност съм забравила някого. Мисля, че не познавам балканската литература, защото, както подобава, очите ни търсят ценностите надалеч, а тези на собствения ни регион не ни интересуват, докато не бъдат признати от Запада. За съжаление не съм изключение от това правило.

Без кои автори – румънски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?

Не бих искала да споменавам имена, но някои от класиците на румънската литература, чийто стил харесвам, всъщност заради трайните му качества, биха успешно намерили място в подобна антология. Не знам дали писатели от други страни в региона са писали по същия начин: ако е така, страхувам се, че след Втората световна война общественият дискурс наистина промени мирогледа си и сега доста от предшествениците ни ни карат да се чувстваме неудобно в това отношение.

Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в румънците и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?… Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?…

Румънците имат сериозен проблем с комплексите си за малоценност, и даже са успели да изнесат такива комплекси чрез Чоран, сега даже има нова школа, основана на неговото мислене. Смятам, че румънската интелигенция, несъмнено без изключение, не е пожелала да приеме собствената си страна със нейното изоставане в администрацията, социалната организация и технологичното й състояние. Значителната дистанция между високообразования елит и развиващото се общество създава един постоянен културен дисбаланс с всевъзможни последици. Като допълнение към комлекса за малоценност съществува също и комплекс за величие, който е бил неведнъж подхранван от политическите сили – през комунизма и по време на прехода. Ако подобни комплекси съществуват и у съседите ни, това със сигурност се крие в общата ни история. Не тая надежди, че това ще се оправи скоро, но се надявам да видя подобрение, заради присъединяването ни към общността на европейските държави.

Какви по-големи възможности откривате в тази инициатива и какви нови партньори и участници виждате в нея, освен вашата достойна за уважение съпричастност?

Мисля, че географската близост, както и историческите и съвременните прилики трябва да доведат до началото на видими трайни културни партньорства, предимно между Румъния и България. Първата иституция, която ми идва на ум, тъй като имам отговорности, свързани с нея, е клубът PEN – който би трябвало да осигури възможности литературите ни да се срещнат. Такива случаи досега съм имала в няколко бивши югославски държави: Словения, Хърватия и Македония. Институциите в страните ни са по-скоро персонализирани и смятам, че бих могла да направя нещо повече по въпроса.

Книги от автора: