БЕСНИК МУСТАФАЙ е роден в гр. Байрам Цури през 1958 г. Завършва гимназия в Тирана и Френска филология в Държавния университет. През 1981-1982 г. е учител в родния си край, след което става преподавател по френски език в ДУ в Тирана. Издава стихосбирките: „Радостни мотиви“ (1978); „Пред прага на лятото“ (1985), публикува книга с разкази за деца „Брегът на дълбоката река“ (1986); поетичния сборник „Мъжко лице“ (1987), романа „Невъзвратимо лято“ (1992).
След сваляне на тоталитарния режим в Албания март 1990 г. писателят е сред лидерите на Демократическата партия.
През 1991 г. на Международния конкурс за поезия в Италия Бесник Мустафай получава наградата „La Pira“. От 1992 г. до 1996 г. Бесник Мустафай е първият посланик на Република Албания във Франция. През този период публикува романите „Жега и щурци“ (1994); „Една малка сага“ (1995); „Тъпан от хартия“ (1997), както и есеистичните книги: „Албания сред престъпленията и миражите“ (1992) и „Резервна тетрадка“ с подзаглавие „Бележки извън дипломатическото куфарче“ (1996). Четирите романа на Бесник Мустафай, както и двете му есеистични книги са преведени във Франция, романът му „Невъзвратимо лято“ в Италия, Германия, Испания, Сърбия и други страни.

„Оптимист съм заради преживените болки“

Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била албанската и българската книга за вас?

Когато човек извърне поглед назад, най-напред трябва да определи докъде желае да надникне в историята, защото миналото всъщност няма само една изходна точка. Аз бих се спрял на най-важния период от моето съзряване като читател и писател, което се отнася за 70-те години на миналия век. Това е едно парадоксално време, когато режимът в Тирана и този в София, въпреки че и двата бяха комунистически с оглед на различните предпочитания към политическия съюз – София спрямо Москва, а Тирана спрямо Пекин, бе прекъснат почти всякакъв културен обмен между нашите две страни. Поне на албански не се превеждаше нищо от модерната българска литература. Всичко, за което си спомням от прочетеното през това десетилетие, въпреки че бях жаден читател, бе един малък сборник с поезията на Вапцаров в блестящ превод на нашия поет Фатос Арапи, който бе следвал в България. Поради тази причина аз искрено съжалявам, че не съм в състояние да обясня какво е била за мене българската книга, много по-късно, след падането на диктатурата у нас, съм чел в превод на френски някой много големи писатели, сред които и Радичков, което за мен бе истинско откритие. Така че албанската книга е била почти всичко по онова време, защото в интерес на истината това затъмнение не беше само спрямо българската литература, а изобщо към значителната чуждестранна литература на двадесети век. За да отговоря обобщено на вашия въпрос, бих казал, че книгата за мене като читател, тоест първо като гражданин и след това като писател, затвърди самосъзнанието ми за истинска свобода. Такова самосъзнание не можеше да изградиш нито в училището, нито в обществения живот, нито дори в семейството, където страхът също бе намерил място и извращаваше къде повече, къде по-малко и отношенията между родителите и децата. Именно този страх и последиците от него е отделна неизчерпаема тема. Ала що се отнася до мене, страхът не можа да помрачи отношенията ми с книгите. В началото като дете и юноша, благодарение на незнанието ми, не разбирах какво става наоколо. Аз не бях нито от Тирана, нито от някое високопоставено семейство в политическата йерархия на страната и нямаше откъде да чуя дори и част от истината за преследванията на „враговете“ на властта. По-късно, когато самосъзнанието за свобода се беше загнездило в мене, този страх повече нямаше влияние. Вече знаех да се браня от него. В този смисъл през целия си живот ще изпитвам дълбока признателност към книгите.

Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?

До 33-годишната си възраст, аз както и повечето от моите връстници, не съм имал възможност да избирам книгите, които биха ми допаднали да прочета или можеха да бъдат полезни за моето изграждане. Принудително съм се задоволявал с каквото ми е попадало подръка. Въпреки това, сега е изминало достатъчно време, за да мога да направя известна равносметка и от аспекта на поставения от вас въпрос. Книгите, които са ми дали най-много, смятам, че идват от гръцката античност, където най-главният е Омир, особено с Одисей, както и от латинската, специално поезията на Овидий. Следват и няколко романа като „Дон Кихот“ на Сервантес и „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле. От френския реализъм на XIX век творбите на Флобер, Стендал, както и някой руски писатели, които не могат да се подминат като Гогол, Достоевски и Чехов. Има и книги, от които съм получил повече, отколкото съм предполагал. Това са приказките, Библията, „Мъртви души“ на Гогол, „Процесът“ на Кафка, любовната лирика на Назъм Хикмет и много други. Дори без да сгреша, мога да кажа, че, общо взето, болшинството от прочетените книги са ми дали много повече, отколкото съм очаквал, когато са попадали в ръцете ми. Трябва да призная, че никога не съм бил прилежен читател на философията. Насладата от четенето съм откривал и насърчавал главно чрез поезията и прозата. Ето защо мога да кажа, че моята склонност към книгата винаги е имала нещо подобно на детското любопитство към непозната играчка.
Сега, като надничам у себе си, бих изразил без ирония и особената си признателност на два вида книги. Първо към скованите романи и поезия на социалистическия реализъм, които бяха задължителни четива още в основното училище. Те бяха толкова далеч даже от старинните албански приказки, че не успяха да заразят дори временно корените на въображението ми. Дори и да не бяха дотам безсмисленни, навярно щях да преживея период на объркване в литературния си вкус. Вторият вид книги, на които съм особено благодарен, са книгите на полицейска тематика. Днес чета много по-малко от тях, защото съм ги заменил с филмите, но в детството и като юноша ги четях постоянно. Героите в тези книги, начинът, по който овладяват трудните сблъсъци със злото, са изградили у мене много рано способността да изпитвам удоволствие по време на четенето. И тази детска чувствителност дълго просъществува у мен, като се разпростря, общо взето, и над другите четива дори и над философските и афористичните. Виждате ли, колко много и всестранни са книгите, от които човек съзнателно или не, получава повече, отколкото е предполагал, че е възможно да вземе? Това убеждение ме подтиква и до днес често да спирам пред сергиите с употребявани книги, да купувам издания на автори, за които никога не съм и чувал и би трябвало да ги погледна като книги, без каквито и да е априори, след като други са ги изхвърлили от библиотеката си.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Убеден съм, че не притежавам у себе си нищо пророческо. Но мога без колебание да изразя моята увереност, че изящната словесност принадлежи към безсмъртните неща. Тук не става дума за някакво аксиоматично заключение. Историята на изящната словесност е много дълга, тя е с векове по-древна от Омир, което е достатъчно да ми даде такава сигурност. Защото тя не е била нито праволинейна, нито пък розова история. Напротив. Била е история, изпълнена със спазим, каквато е била и историята на човечеството. Моята убеденост, че това изкуство е безсмъртно, извира от вярата ми, че и самото човечество е безсмъртно. Защото това изкуство не е придружител на човечеството по пътя през историята му, а нещо съвсем друго, много по-съществено – това е без съмнение говорът на човечеството и окончателното скъсване с нямотата му, което е достатъчно основание, че словото, така, както е било първо, ще бъде и последно, ако наистина настъпи край. В продължение на тази мисъл ми се струва необходимо да се съгласим с определението „изящна“, което не е имало същото съдържание за всички човешки поколения. Предсказанието на Аристотел по този въпрос преди повече от две хиляди и няколко години ми се струва, че се е потвърдило. Следователно не виждам някаква нова причина за съмнения, тъй като така ще продължи тази история и в бъдещите хилядолетия. Онова, което днес съдържа изящната словесност, ще е различно през годините на бъдещите векове. Защото думата „изящна“ не е била и никога няма да бъде догма. Затова и словесното изкуство ще бъде неотлъчно свързано със съдбата на човека. Това е моето убеждение, което ме прави оптимист срещу всички пророчества за катаклизми, свързани с близкото или по-далечно бъдеще на литературата.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо албанската специфика на този лек?

Аз смятам, че няма албанска специфика за разрешаване на културната криза, която разтърсва целия свят в началото на този век. Албания, от близо 15 години, вече е излязла от изолацията и се е включила в ритмите на глобалното развитие, но понася отраженията и последиците от глобалната криза. Ако погледнем само нашето положение, бих казал, че Албания може да намери за себе си подходящия лек, ако би знаела как да се възползва от многобройните приоритети, които малките страни имат в рамките на глобалното развитие. По-конкретно, една страна като Албания ще понесе по-малко щети от всеобщата културна криза, ако успее да представи и изтъкне своята културна идентичност, като създава онези специфични и културни ценности, доказващи тази идентичност, независимо че в сравнение с големите народи е мюго по-малочисленна и заема съвсем малка територия на нашата голяма планета. Като човек, който се занимава активно и с политика, може да изглежда парадоксално, но аз съм уверен, че за един малък народ е много по-лесно културно да просъществува, отколкото един голям народ, казано в съвременен контекст на големите икономико-политически сътресения.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете см само донякъде пред читателя?

Нямам съзнателно обяснение какво съм сътворил. Но имам обяснение или може би е по-правилно да кажа спомени за отделни аспекти, които са свързани особено с генезиса на някой от моите произведения. Аз съм писател, който първите 32 години от живота си съм прекарал при липсата на свободно изразяване. И това не е просто един биографичен факт. Убеден съм, че именно онази тайнствена същност, както вие я наричате, за един писател роден и изградил се при свобода, никога не може да бъде една и съща с този роден и оформил се при режим на диктатура.
Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че писателят, който твори при свобода, никога не може да разбере терзанията на своя събрат по перо, тъпкан от диктатурата, може би това е и същественото различие между двете типологии писатели, които създават съвременната европейска литература. През тези петнадесет години от свободата полека-лека съм открил колко важно и навярно тягостно е било за писателите, на които съдбата е отредила да се родят откъм добрата страна на Желязната завеса, да измислят мистерии и легенди около своите творби дори и там, където няма нищо такова и същевременно колко мъчително е било за писателите, които се оказахме откъм лошата страна на Желязната завеса, да се отърсим от тази мистерия, която мене ме насочва към един съвсем обикновен въпрос: „Защо бе необходима цялата тази трагедия, този толкова дълъг мрак?“ Това е въпрос, на който не бих могъл да дам отговор, защото в противен случай бих изпаднал във фатализъм, а фатализмът ще превърне мистерията в мистицизъм.

Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?

Най-искрено не зная. Да кажа Бог, ще излъжа. Аз бях само на девет години, когато в Албания със закон бяха затворени църквите и джамиите и само споменаването на всевишния се смяташе като пропаганда срещу народната власт, тоест, осланяйки се на Наказателния кодекс на Народна Република Албания, за такава пропаганда се осъждаше на 10 години затвор. Дори и моята баба, която беше и си остана непоколебима вярваща, не се осмиляваше да спомене пред мен и двамата ми по-малки братя думата Бог. И така аз отраснах в една принудително атеистична среда. С течение на времето се научих да подхранвам вярата и надеждата си само за желания, простиращи се в едно ограничено време. Като последица от това, надеждата и вярата непрекъснато са осъществявали редица мои най-различни дребни желания, които едва се различаваха помежду си, подобно отблясъка на светлината от искрите на огъня нощем. Аз дълбоко се прекланям пред онези писатели, които по време на диктатурата са успели да съхранят у себе си вярата в големите идеали и да се жертват за тях. Но за да бъда докай искрен, това възхищение е било съпровождано и от едно тайно съмнение – дали тези почитани мъже и жени са били смели герои или невинни жертви. Думата ми е за онези, които не емигрираха на Запад и докрай изстрадаха диктатурата.
Подобно съмнение изпитвам и към един човек от най-прославените мъченици Шаламов, който в покъртителната си новела за ГУЛАГ разказва, че мечтата на затворниците за малко мазнина в обедната супа е била толкова силна, че е задушавала всяка друга мечта. Но както и да е! Аз по никакъв начин не искам с този случай да подценя безценното морално наследство, което са оставили на човечеството тези писатели. Просто се опитвам да отговоря по възможност директно на вашия въпрос, без да се възползвам от помощта, която оказва историческата ретроспектива.
Както изглежда на младини, нещо обикновено и за цялото мое поколение, не съм бил способен да открия у себе си твърда убеденост във вярата и надеждата. По този начин несъзнателно съм изградил едно ежедневие, през което напълно като в мита за Сизиф, старал съм се търпеливо да пиша книгите си, дори без надеждата да ги видя някога публикувани. За разлика от другите хора, упражняването на писателя е задължително за автора по цели часове през деня, а от друга страна, писането за мене винаги е представлявало безкрайно развлечение. То е било и си остава незаменим начин да превъзмогна отегчението си. И за да обобщя, бих казал, че ако е имало нещо, което безгранично е подхранвало вярата и надеждата ми, това е било страхът от отегчението – усилието да надвия този страх.

Как си представяте Албания в края на XXI век? Какво е за вас времето?

Ако ме попитат за Албания и особено да кажа как си я представям след сто години, обезателно бих отговорил под влияние на моята политическа дейност. Като писател в работата ми с моите сюжети никога не са ме завладявали такива патриотични пориви, които превръщат писателя в мисионер за бъдещето на родината, израстване на националното съзнание и други. Навярно, инстинктивно съм почувствал, че подобно отсъствие е непростимо за един балкански писател и също така инстинктивно съм навлязъл в политиката, за да компенсирам някак този недостатък, който ми бе дал Бог. Аз бях избран за депутат от антикомунистическата опозиция още на първите свободни избори през март 1931 година. Междувременно, не съм приел нито веднъж да заема министерски постове, било при управлението на дясното правителство или някое друго през последните четиринадесет години. Споделям тези подробности не за да прелиствам биографията си, а понеже вашият въпрос ме подтикна сериозно да се замисля как така неочаквано навлязох в политиката през декември 1990 г., защото през всичките тези години, макар да не ме е привличала властта, политиката не ми е била досадна, въпреки че много пъти искрено съм се ядосвал за себе си, а съм се оплаквал и на другите за времето, което ми отнемат събранията, от които съм смятал и оставам убеден, че нищо не печеля. Не мога да намеря друго обяснение освен несъзнателното ми атавистично пробуждане да бъда полезен на отечеството. И тази необходимост, изглежда, е достатъчно силно изразена в рамките на парламентарната ми дейност. Един от главните девизи на Движението при сваляне на диктатурата беше: „Обичаме Албания, както и цяла Европа“. Ето защо аз си представям Албания в края на XXI век подобна в най-широкия смисъл на тези думи с другата част от нашия континент. Накратко, тя да е наваксала изгубеното време от предходния век. Според мен това е и смисълът за времето: нов ритъм, непрекъснато нов ритъм.

Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности)и ни тежат(като тегоба)?

Трудно е и за нас, балканците, с една проста схема да се направи инвентар на изминалия век. Бих казал, че двадесети век е опознал историята на сеизмичните трусове. Има две големи войни и установяването на два режима, разделяни от Желязната завеса, избухването на атомната бомба, оттеглянето на Европа от лониите й, пълното преразпределение на доста от междудържавните граници на нашия континент. Цялата тази безочливо неприлична история по своята интензивност и размери, както и участието на човечеството в нея, не се е случвала в предходните векове. Истината е, че нито един от балканските народи не е бил главен инициатор. Преминавайки през тази грандиозна история, която главно те са изпитали на плещите си, балканските народи са поумнели и израснали. Бих казал, че изминалите сто години много повече тежат в съзнанието ни, отколкото товарът, който са ни оставили. Това историческо наследство на Балканите е въплътено в гробовете. Този начин на перспективно съхраняване съвсем не ще рече забрава, пресичане на корените, които ни отвеждат към миналото време. И величествените дъбове, гдето отстояват на най-жестоките стихии, еднакво простират една трета от корените си под земята, както извисяват също толкова от короната си към небето. Нека и ние, хората, да направим като дъба!

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Аз искрено съм оптимист и за съдбата на Балканите, както и за човечеството изобщо. Оптимист съм, защото вярвам, че всичките тези болки, които са преживели Балканите и цялото човечество, не са ги подлудили, а са ги направили по-мъдри.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Аз рядко се държа много сериозно и това ме тласка да открия у себе си доста недостатъци, които заслужават да ме окарикатурят и публично. Ако трябва да спомена един – това е леността. Аз се придържам към теорията, че ако работата не ти доставя удоволствие – зарежи я. И ако удоволствието пречи на работата ти, продължи да се наслаждаваш на удоволствието.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

С този въпрос вие сигурно имате предвид, ако аз можех да напиша една вечна книга. Ще ви отговоря най-искрено. При всички обстоятелства на мен ми е доставяло по-голямо удоволствие да прочета една книга, отколкото написването й. Библиотеката на човечеството сега е достатъчно богата с вечни книги. С една торба злато бих могъл да си осигуря всички книги, които да ми доставят истинска наслада и много свободно време да ги прочета. Казано накратко, бих избрал торбата със златото.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?

Сигурен съм, че ще се появят и нови имена, които ще тласнат литературата напред, въпреки че сега нас, съвременните писатели, сурово ни съдят. Ако трябва да ви дам един съвет, изхождайки от личния си опит, той е: „Пишете, без да мислите за литературните моди или за вкусовете на журналистите и критиците“. Само така ще сме искрени и честни спрямо това, което пишем. И когато тази искреност и честност са съпроводени със силна воля за дълбоко проникване в езика, литературното творчество от само себе си рано или по-късно ще намери пътя до читателя. Разбира се, длъжен съм да призная, че този съвет съм взел от други писатели и наистина ми е послужил.

Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците? И какво е то?

Според мене балканците вече съзнателно са започнали да избягват монологичната форма. И ние двамата, които разменяме тези въпроси и отговори, сме балканци. С малки изключения, ние постоянно водим все по-разширен диалог в областта на културата, политиката и икономиката. Днес се случват толкова много неща, които до вчера са били абсолютно невъзможни като добронамерения диалог между гърците и турците, началото на подобен диалог между албанците и сърбите и така нататък. С други думи, монологът се превръща все повече и повече в един театрален израз, като доказателство за близкото или по-далечното минало.

Без кои автори – албански, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?

За съжаление антологията на балканските и световните писатели шовинисти е много богата. Ето защо не ми се струват нещо ценно усилията да се изготви списък на такива автори в този наш разговор. Мога само да кажа, че изпитвам болка от евентуална антология, където ще заемат място и двама балкански писатели, които аз много ценя и обичам, като оставям настрана техните чувства и омразата, която са се опитвали да насадят у своите съотечественици в редица от произведенията си срещу съседните народи. Това са Иво Андрич и Никос Казандзакис. Понякога тези двама големи писатели ми приличат на господа, до които не можеш да се приближиш много, за да беседваш приятелски с тях, защото от устата им лъха вонящ дъх и се отдръпваш с голямо съжаление, тъй като не са ти дали възможност да им кажеш колко много ги обичаш.

Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в албанците и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?... Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?...

Аз няма да говоря за другите, а само за албанците. И дори ми се струва невъзможно в подобен разговор като този да говоря за всички комплекси на албанците. Ето защо ще се спра само на един. През последните две хиляди и петстотин години албанците са живели със статут на погранична периферия към дадена империя, чиято столица където се вземат важните решения за нейната съдба ги е определял някой друг. Нека разгледаме историческите факти в по-опростен ред. Отначало по нашите земи е преминавала източната граница на Римската империя. След това ставаме западната граница на Византийската империя. По-късно западна граница на Османската империя. Следва периодът на фашистка Европа и Албания е включена в първото разширяване на империята на Дуче към Изток, превръщайки се в източна граница на тази империя. Не след дълго идва Съветската империя и Албания започва да служи като средиземноморска граница на Сталинската империя. През 60-те и 70-те години на XX век настъпва промяна в столиците, като се преминава от Москва към Пекин и Албания се превръща в европейската граница на Китайската империя. Наистина списъкът изглежда дълъг, но е от значение да се спомене всичко това, за да се разбере какви следи е оставило в народопсихологията на албанците многовековното ни съществуване като погранична периферия към гигантските империи. Албанците непрекъснато са били надъхвани от официалната пропаганда на метрополите, от които са зависели с идеята, че са нещо много важно, което всъщност никога не са били, когато са ги причислявали към дадена империя. Това ще рече, че албанците са придобили някакво самосъзнание за величие, което често ги прави трагикомични. Примерно, ако чуеш албанците да говорят за Севера и Юга на областта Нормандия във Франция и не могат да го определят, някой чужденец отстрани би повярвал, че става дума за някоя огромна държава като САЩ. Впрочем Албания е почти два пъти по-малка, така да се каже, от Нормандия във Франция, но когато не могат да определят различието мужду Севера и Юга на тази провинция Нормандия – този начин на говор на албанците е като обяснение.
Тъкмо този начин на поведение е напълно обясним, което показва, че във въображението не може, да свикне с реалността, че са един малък народ в малка държава. Приемането на подобна действителност ще рече да приемеш едно колективно безсилие. А приемането на безсилие за албанците се преживява като срам. Този комплекс на мегаломания непрекъснато е създавал грешки в поведението на албанците, било към самите тях, било спрямо съседите им. Вие имате право, когато се спирате на факта, че Балканите не са преминали нито Реформизма, който щеше да накара човека да стъпи с краката, дадени му от Бога, на земята, където му е мястото, нито Илюзионизма, чиято философска школа би научила тези хора поне малко да се съмняват в нещо, тоест да поставят въпроси, чиито отговори ще ги направят по-големи реалисти, по-земни, по-свързани с ежедневието.

Как оценявате ролята на частното Издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана никога. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време...

Поздравявам инициативата на Издателска къща „Балкани“. Смятам, че това е един пример за възможностите, които имаме на Балканите, за да наваксаме изгубеното време. Няма никакъв смисъл в Албания да се познава по-добре културата на Швеция от българската култура.
Примерът на тази Издателска къща заслужава да се разпростре из целия наш древен Полуостров, така, че нашите пътища да се кръстосват и сред големите континенти по света и хората да не преминават само със самолет по въздуха, а и по териториите на една и друга страна.

Какво не могат да разделят балканците според вас?

Балканците не трябва да разделят само ината помежду си.

Превод от албански: Марина МАРИНОВА

Книги от автора: