ДРАГОСЛАВ МИХАИЛОВИЧ е
роден през 1930 г. в град Чуприя, Източна Сърбия. От 1949 година следва литература в Белградския университет. През лятото на 1950 г. се разболява от туберкулоза. По същото време е арестуван и прекарва две години в затворите в Чуприя, Крагуевац, Белград и в югославския Гулаг -прословутия лагер за превъз-питаване на,, врагове на народа " Голи оток. Завършва образованието си през 1957 г. Като ученик и студент трудно изкарва прехраната си. Работи на най-различни места, но често е уволняван. От 1971 г., се посвещава изцяло на избраната още в детството професия - писателската. Написал е сборниците с разкази „ Фреде, лека нощ ", „Хвани падаща звезда", „Лов на дървеници", „Ялова есен"; романите „Когато цъфтяха тиквите" (претърпял 20 издания на сръбски и преведен на тринайсет езика), „Венецът на Петрия" (получава Андричевата награда и е преведен на пет езика), „ Чизмаджии " (за него получава НИН-овата награда за най-добър роман на 1984 г. и наградата на Библиотеката на Сърбия за най-четената книга през 1985 г.), „Гори Морава", „Злодеи" и „Третата пролет"; тритомникът с изповеди „Голи оток" (3 000 страници).
Драгослав Михайлович е редовен член на Сръбската академия на науките.

Да се обърнем към себе си

Каква е съдбата на изяшната словеност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Трудно е за човек, който се занимава с художествена литература, да отговори на този въпрос. Винаги е имало някаква криза, трудности и препятствия и същевременно, ако имате късмета да сте дарени от Бога с някакви умения за тази работа, ще успеете да постигнете добри резултати. Никога не е съществувало щастливо време за художествената литература, всички времена са били трудни, но въпреки това литературата се е раждала. Днес не можем да си представим, че е имало време, когато не са били написани романите „Под игото“, „Война и мир“ или „Братя Карамазови“, или пък „Мостът на Дрина“, но това време наистина е съществувало. Аз самият съм живял по времето, преди да бъде написана книгата „Мостът на Дрина“ и не съм имал усещането, че една такава книга липсва. А после тя се появи, но дори тогава, като младеж, не съзнавах какво голямо значение има тя за този свят. Следователно кризата е постоянна, нещастието е постоянно, както са постоянни щастието, талантът и способността за творчество.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо сръбската специфика на този лек?

Наистина има някои специфики и те се различават от една страна до друга, от една култура до друга, от един език до друг. Каква е тази сръбска специфичност по отношение на другите култури, аз не мога да кажа съвсем точно. Смятам, че съм написал някои книги, ако смея да се изразя така, както Бог ми е наредил.Дали те са станали добри или не, значими или не, аз самият не мога да кажа. Както вече споменах, има постоянни трудности при писането, а на някои хора им е дадено от Бога да се преборят с тях.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята за творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата тайнствена и загадъчна същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Аз не бих казал, че съществува някаква тайна по отношение на умението за писане. Умението за писане е нещо, което може да се научи и което всеки писател може да получи, завършвайки университет. В сърцевината на самото писане обаче наистина съществува някаква тайна и тази тайна е необяснима, както е необясним и първият импулс, който подтиква един писател към творчество. Тези две неща само привидно стоят едно до друго, но са доста различни. Един мой приятел често казва, че културата е постоянен враг на изкуството, което от момента, в който се въплъти, става част от културата; т. е. изкуството (разбира се, и изкуството на словото) непрекъснато трябва да се стреми да бъде оригинално, ново. В момента, в който постигне това в една творба, каквато и да е тя, писателят трябва да продължи по-нататък, иначе ще изпадне в маниерност и неоригиналност.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Аз съм оптимист и песимист едновременно и кое и в кой момент ще надделее, не мога да кажа.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?

Аз публикувах първата си книга на 37 години, т.е. доста късно влязох в литературата. Това не е най-оптимистичният пример за младите писатели. Но когато влязох, все пак влязох по най-добрия начин. Това не значи, че и други хора трябва да чакат да станат на 37 години, за да публикуват първата си книга и веднага да се утвърдят като писатели.
Най-често срещаният случай е, когато младият човек трудно, много трудно, пробива в литературата, а и първите му книги обикновено не достигат някакви художествени върхове. Така нещата се усложняват. Смятам, че писател, който има скромно виждане за своята работа, който няма намерение да напише най-хубавата книга на света (макар че това намерение няма да му помогне особено да я създаде), не бива да се занимава с тази дейност. Няма, наистина няма по-тъжна съдба в изкуството и литературата от посредствеността. По-добре е човек да се заеме с нещо друго.

Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в сърбите и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?... Докога ще продължаваме да живеем като че ли в света сме само ние и никой друг не съществува освен нас?...

Малко съм се занимавал с тези въпроси, но тъй като от доста години пиша за положението на Сърбия в разпадналата се Югославия, често ми се е случвало да говоря критично за качествата на сърбите. Един от най-сериозните им недостатъци е това, че не приемат действителността и не умеят да слушат онова, което им шепне животът. Една от истините, за които си правят оглушки, е, че югославската идея се провали и осъществяването є в югославска държава води до нещастие. Сърбите трябва да се обърнат към себе си. Естествено, трябва да се стремят към сътрудничество на първо място със съседните народи, а също така с някои народи извън Балканския полуостров.

Книги от автора: