Генчо Стоев е роден в Харманли на 5.02.1925 г. Там завършва гимназия. Висше философско образование - в София. Творческото му развитие е неравно. Преживял е периоди на отлъчване от писателската гилдия. Името му се налага едва на 40-годишна възраст, когато през 1965 г. излизат едновременно двата му романа - "Лош ден" и "Цената на златото".
С различен успех се появяват романите "Циклопът", "Завръщане", "Досиетата", сборникът новели "Като ластовици", повестта "Много висока тераса", както и наскоро публикуваните новели "Далечно, хубаво и чисто". Някои от споменатите заглавия са филмирани.

По-долу Генчо Стоев като взе повод от въпросите ни, предложи своя нестандартен, синтезиран и накипял отговор без паузи:

Днес редовете и абзаците ми няма да идват според подредените въпроси. Ще споделям само нещата, които напират в съзнанието ми, проблемите на писателя ще следват своя генезис и вероятността на бъдещото си развитие.

Българската книга си остана свидна за мен като родния край. Но тя е само част от литературното ми отечество. Не зная защо, ала още от дете очаквах времето, когато ще мога да напусна дома и градчето си. Чак сега осъзнавам, че съм събирал мотивации, опит и сили, необходими за тоя миг тъкмо всред книгите на старото градско читалище.

Книгите бяха и си останаха моя основен екзестенциален проблем. Чрез тях запълвах и още запълвам всички липси на своето ограничено от обстоятелствата битие. Предполагам, че бих се проявил прилично и в други писти на човешката деятелност, но преди да ги съзра една до друга (за съпоставяне и избор), първата, в която нагазих, ме всмука за цял живот. Най-лесната, най-гостоприемната може би? Едва ли е така, но вече не мога да я сравнявам ­ не познавам нищо друго.

Пък и сладостно е да наблюдаваш от скъсена дистанция великите сенки на Каравелов, Ботев, Вазов, Йовков, Елин Пелин, Каралийчев... На същия Олимп, макар и в друга полоса пък се разхождат Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов... Уж по-далечни и все пак съвсем зрими се носят облачно Омир (съпроводен от свитата на античните трагици), заедно със самия Шекспир, с Гьоте и Балзак ­ те навремени като че се сливат с древните... Натам се катерят Хемингуей и Шолохов (ако така се нарича авторът на "Тихия Дон"!) и мнозина други, чийто списък не ще мога да завърша.

Взирам се във всички тях, но започна ли да говоря как ги боготворя и как едновременно с това им принасям в жертва своята светла завист, те поклащат мълчаливо глави и сякаш казват: "Човече, това е малко за нас, пожертвай себе си, опитай и ти силата на перото, на кръвта и на духа си, ако ги имаш!" Тогава разбирам, че не всички и не всякога са били щастливи, обичани и извисени както сега, когато са вече в рая на писателите. Че има също и писателски ад, тук, долу, при живите, че ние, днешните пишещи, сме в котела...

Катранът в този котел не е съставен само от сгъстени, неразрешими морални субстанции ­ нещо, което би трябвало впрочем да съпътства дните на всеки добросъвестен и проникновен автор. Не. Аз живея и пиша в блока на Българските писатели ­ висока хубава сграда. Само че някои от колегите умряха и на тяхно място се населиха непознати, бездуховни същества. Други апартаменти (при живи собственици) бяха отдадени под наем на по-заможни люде, предимно от големия бизнес, в това число и чужденци. Обеднелите "творци" се евакуираха в други, евтини квартири и поминуват с наема.

Всички новодошли имат естествено по-високи изисквания, предимно широки приемни. И в блока на пишещите непрекъснато бучат стенобитни бургии, бригади събарят или преместват стени. С пукването на пролетта този щурм бе подет отново, офанзивата е в разгара си, компресираният въздух трепти около мен и аз тракам на машинката със запушени уши ­ с помощта на едно приспособление, намерено в дрогерията. На пръв поглед проблемът е чисто битов, а всъщност не е така. Не е. Тук, без да искам докосвам някои от пренебрегнатите въпроси.

Подобни, пък и много по-съдбоносни ремонти се извършват дори вътре в черепите на онези, които би трябвало да продължат щафетата на изящната словесност. И в черепите на читателите им. Дали изящността ще нараства, ако тя се превърне навред във файлове на инак великолепното създание Интернет?

Човечеството естествено ще преживее и в новата безписмовна ера, но и то ще е основно ремонтирано. Мутирало. Както става ясно, моят оптимизъм е безграничен.

Дори набъбва, като си спомня за пропуснатия в началото Иво Андрич. И той беше голям, с много наследници днес. От любов към него те парцелираха одраната му кожа и сега тя съхне по разни дворове и тавани.

С уважение към всички, които в момента спорят с мен.

Книги от автора: