Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за Вас?

В най-ранните ми спомени няма книги. Има клони на дърво (зад прозореца), има звезди на нощното небе, звуци на щурци и жаби (дълго време мислех, че тези звуци идват отгоре, откъм звездите). Има коне, биволи, агънца, кучето Сивак в камарата от слама. Има пещ за хляб, желязна печка в собата с чайник и дилаф (маша); стъклена кана с вода, която счупвам с точен удар на хвърлена ножица... Книги нямаше у дома. Нито в старата къща на дядо ми; там имаше конско седло от лъскава кожа ­ то ми беше кончето-люлка по липса на подобната играчка, каквито имаха градските деца. Бях се появил на село, майка ми беше ученолюбива, но почна да купува книги, когато тръгнах на училище. Баща ми, бъчварят, не четеше нито книги, нито вестници; пишеше с плосък дърводелски молив марка "Уста Генчо" ­ с него всъщност само оставяше знаци по рендосаните дъги, не беше писмо.

Научих буквите не от буквара, а от един календар на Общия български занаятчийски съюз ­ в тази дълга фирма се съдържаха почти всички букви от азбуката и когато започнахме да ги учим по буквара, вече ми бяха познати. Бях се научил почти сам да чета и нямах търпение да изчета "първата читанка" в края на буквара; после вече не ми беше интересна. Казват, че не било добре да се четат уроците напред и май ще излезе вярно; който трупа знания, не знам дали трупа тъга, според Еклесиаст, но че трупа скука, в това съм сигурен.

В първо отделение ме абонираха за списание "Детска радост". Четях всяка книжка поне по два пъти на ден в продължение на тридесет дни до идването на новата. Ако искате, вярвайте: помня ги до днес. Първите книги, които ми подари един вуйчо, бяха "Бай Ганьо" на Алеко Константинов и "Нашенци" на Чудомир. Бях в трето отделение. Не знам какво бе книгата за мен. И досега не знам. Може би част от живия свят, в който съществувах. Бях в него и той в мен. Никога не съм ги виждал разделени.

Кои са книгите, които са Ви дали най-много, и кои са тези, от които Вие сте взел повече, отколкото сте предполагал, че е възможно?

Познавах един човек от Сливен, казваше се Шиваров, който запомняше наизуст всяка книга, която бе прочел. Не съм такъв тип читател. Нито ме увличаше само сюжетът, перипетиите, дори Конан Дойл или Агата Кристи не са ме докарвали до някакъв транс при четенето. Зная, че в юношеска възраст се четат най-вече репликите, пряката реч, а описанията се прескачат; на мен пък те ми харесваха повече. И сега обичам да чета ремарките в някоя пиеса или сценарий; не знам защо. Последните три реда на "Вишнева градина" продължават да ми действат, колкото и пъти да ги прочета. (Ще взема тома на Чехов, да ги цитирам точно: "Далечен звук, сякаш от небето, звук на скъсана струна, затихващ, печален. Настъпва тишина, чуват се само далече в градината удари на брадва по дърво. Завеса.") Гледал съм няколко постановки на пиесата, но финалът като ремарка никога не бе надминат от реализирането му с театрални ефекти.

Винаги ми е харесвала прозата, в която съм улавял някакъв вътрешен ритъм, подредба на думите, композиция на изречението. Непреднамерен, искам да кажа, естествен, без напрежение, помпозност, маниерничене. Естествени разказвачи ми се виждаха Вазов, Елин Пелин, Йовков, Каралийчев, Илия Волен, а стилизиран ­ един П. Ю. Тодоров. Или Николай Райнов. Голям майстор е Емилиян Станев ­ на атмосферата, на детайла, паузата, ракурса. Слабото му място е диалогът. В живота той също бе монологист, не изслушваше събеседниците си, прекъсваше ги, говореше само той, предаваше и не приемаше. Така си обяснявам несполучливите му диалози в разказите и романите. Повечето писатели-прозаици са описатели, пресъздаващи събитието чрез подробно, мудно или нервно описание на лица, обстановка, предистория и т. н. Трябваше да ги чета и тях, за да разбера как не трябва да се пише.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Страхувам се, че ще повторя някои банални истини, известни на всички, но е трудно да не ги спомена. Например истината, че за да съществува творчество, трябва да има талант, за да има талант, е нужен климат и т. н. Сериозна литература не се създава на крак, от случайни хрумвания на случайни автори, внезапно обладани от вдъхновение. Внезапно и бързо може да бъде съчинена сентенция, афоризъм или епиграма, но и в техния дълбок корен трябва да стои културен пласт, интелектуално натрупване. Писателят трябва да бъде професионалист ­ това е почти невъзможното в България. Все още у нас единственият професионален писател си остава Вазов. Всички останали са били някъде на служби, на издръжка на организации, партии, фондове, т е. не са били независими, свободни, живеещи от литературен труд. С една дума, условия за поява на сериозна творческа личност почти няма. Както няма и голямата необходимост от литература, щом няма сериозно търсене и предлагане (пазар!). Сурогатите по сергиите заместват нуждата от четене, останалото време е за телевизионните канали, видеото и дрогата. Книжнина ще има и през следващия век, разбира се, графоманията ще вземе още по-големи размери от днешните; компютрите ще усъвършенстват леснописането и бързоиздаването. Остава да се надяваме, че измежду бъдещите автори на дигиталните текстове ще се появи и някой нов писател, за да напише заглавия като "Ако можеха да говорят", "Вълчи нощи", "Ние, врабчетата" или "Преди да се родя"...

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо българската специфика на този лек?

Ако цивилизационната изостаналост е някаква наша специфика ­ да търсим в тази посока. Но се боя, че непрекъснато ще откриваме велосипеда и топлата вода. Нека постигнем първо универсалното, уникалното ще дойде само. През трийсетте години са го налучкали може би интуитивно ­ издателство "Хемус" е подкрепяло няколко души поети и белетристи, после е издавало и разпространявало произведенията им. Това са били наченки на професионализирането на писателите ­ условието за сериозна литературна дейност, за добър литературен климат. По времето на реалсоциализма също съществуваха форми на подкрепа, имаше и автори-професионалисти, но бяха идеологически зависими от системата. (Спомня ли си вече някой книги като "На границата", "Село Ведрово", "Обикновени хора", "Ние от водната кула", "Сухата равнина" или "Балада за Янко"?)

Къде сме днес, при кавър-версията на капитализма у нас?

Намираме се в предкапиталистическа епоха. С много издатели книжни тигри ­ без капитали, без мрежа за разпространение, без книжарници, без читатели, а защо не и без сериозни автори! Така наречената политическа класа, ако няма пряка, доказуема вина за срива на културата за десет години, косвено доведе с бездействието си до това състояние. Нито едно правителство след 1989 г. не предприе реални стъпки за спиране на ерозионните процеси, не даде някакви преференции на книгите, литературните издания за деца и възрастни, не намали данъците, не помисли за дарителството в полза на културата и т. н. и т. н. ­ да спра дотук, защото на всички ни е омръзнало повтарянето на тези жалби, вопли, ругатни, недостигащи, разбира се, до сетивата на управляващите. Изход няма. Живеем в демократично време, но с тоталитарно мислене и в държава, която се грижи само за собствените си чиновници. Това е то, както казва Вонегът. Ще се радвам, ако ме опровергаете.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творил ­ нали освен на волята творчеството е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

На дългите въпроси обикновено се отговаря кратко. Писателството спада към духовните занаяти, където не всичко е регламентирано и подлежи на калкулиране, нормиране и рекапитулация. Човек е измислил думи като магия, тайнство и пр., за да избегне отговора на неща, които сам не знае или не може да си обясни. В мига, когато изкуството свали булото на тайнствеността си, то преминава към серийното производство.

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Една-единствена вяра ­ вярата в себе си. Звучи некрасиво може би, но го казвам спокойно и към края на пътя, който извървях. Не вярвам на възходящите спирали; животът на индивида е редуване на приливи и отливи, част от равновесието в слънчевата ни система. От теб самия зависи само да държиш сетивата си в ред, за да не изгубиш равновесие. В същото време съм се мъчил да потискам инстинктите, стихийните енергии, които предизвикват злополуките в живота ни. Не всякога с успех. Изпадал съм в отчаяние, но никога напълно. Не вярвам в пълната безизходица. Постепенно откривах за себе си колко е прав Сократ, когато ни съветва да гледаме навътре, към собствената си същност, ако искаме да опознаем другите и света. Няма смисъл да се борим с другите; достатъчно е да се борим със себе си ­ единствената борба, от която бихме могли да излезем победители. Що се отнася до надеждата в личен план, не се вълнувам какво мисли публиката или критиката за текстовете ми. Все някога ще се намери някой по-внимателен четец да седне и да не бърза, когато разгръща страниците. Приживе, така да се рече, не срещнах литератори от подобен вид; може би ще се появят през XXI век?

Как си представяте България в края на следващия XXI век? Какво е за Вас Времето?

С този въпрос само можем да развеселим далечните потомци от края на XXI век. Както сега с усмивка четем оня разказ на дядо Вазов, написан в навечерието на 1900-ата година, в който днес няма нито една сбъдната прогноза. Всяка дългосрочна представа е губене на време, а Времето е истинският Бог, който въздава благодат или наказание за делата, сътворени от нас, живите души под Слънцето.

Независимо от уговорките, като наблюдавам развитието ни през последните десетилетия, не е чак толкова трудно да си представя как ще изглежда страната ни по-нататък: бедна страна, с обезлюдени райони, население ­ с наднормено тегло и с неуравновесена психика; природа ­ изкуствено поддържана в резервати; култура ­ масмедийна, тоест, посредствена. Нищо чудно първият човек, стъпил на Марс, да бъде българин. Или оня, който ще преплува океана под вода от Гибралтар до Флорида. Българска може да се окаже шашката с тротил, която ще вдигне във въздуха Хеопсовата пирамида през 2065 година... Независимо от световната ни популярност българският кръчмар ще продължава да слага хляб в кюфтетата, доячът ­ вода в млякото, а БОК ще продължи да преизбира своя председател с пълно единодушие...

Изминалите сто години ­ с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Зависи от кантара. На кантара на световните добродетели имаме малко неща за слагане: една въздишка на Йовков, капка от тихия пролетен дъжд на Лилиев, косъм от четката на Майстора, звук от флигорната на Дико Илиев... За първосигналните ни тегоби не ми се и говори; тях вече и кантар не ги лови.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Автошегите са част от суетата, на която всички сме подвластни в една или друга степен. В самоиронията като по-лека форма на мазохизма има наслада, удоволствие или, както казват сега, фитнес за душата. Но не ми се е случвало често да я изпитвам; не се е налагало. Не виждам и сред сънародниците си мнозина да го правят: българинът не е самокритичен. За това се иска друг мащаб на мислене, иска се вътрешна енергия. В критиката срещу себе си стигаме най-вече до самоокайването, до самосъжалението и по-рядко до самоиронията. Това говори за известна бедност на духа, за липса на достатъчно самочувствие, да не говорим за духовен аристократизъм. В нашата литература Ивайло Петров обича да разказва за себе си от такъв ъгъл; той е най-добрият. Кой друг? Чудомир в някои разкази. За друг не се сещам... Момент! А Софроний? А Захари Стоянов? А поп Минчо Кънчев? А Алеко?... Излиза, че през миналия век току-що излезлите от робство са били по-истински духовни аристократи от нас, родените и живели цяло столетие в свободна България!

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрал, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Бих взел в торбата и вечната книга. И още торби с книги бих взел, защото не мога да си представя един човешки живот само с една книга, па макар и вечна. Вечно дърво има, казва народната мъдрост, власт, истина, лъжа, тайна стогодишна ­ няма!

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът Ви от Вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно Ви признаха?

Имал съм разни представи за живота си на млади години, нещо като планове, да речем. Но едно не съм могъл да предвиждам ­ какво ще пиша, за какво ще пиша и пр. Ако това го наречем творчество (помпозно е, но го приемаме условно), не съм правил творчески планове. Почвах нещо с приблизителни, призрачни очертания, в процеса на писането се разбираше какво ще се получи. Това се отнася дори за сценария, където предварително има нагласата, че написаният текст трябва да може да се снима. В житейски план нещата бяха по-предвидими. Имах един колега в университета, който веднъж ни каза съвсем сериозно как си е начертал живота по петилетки: пет години след завършването ­ специализация в чужбина, пет ­ асистент, пет ­ старши... накрая стигаше до заместник-министър! И трябва да ви кажа, че беше абсолютно точен: стана и заместник-министър малко преди десети ноември. Но да не забравим "малката подробност": баща му беше бивш партизанин, посланик еди-къде си и цял живот член на Централния комитет на партията. (Точното му име ­ при поискване!) Моделът на колегата, колкото и да бе привлекателен, беше неприложим за мен; трябваше да търся други модели на утвърждаване. А най-добрият модел се оказа, когато не си губиш времето в търсене на модели, а вървиш нанякъде, воден от вътрешната си интуиция ­ без бързане, но и без спиране, ­ пък белки се добереш до нещо добро накрая!

Бихте ли посочил Вашата лична антология или колекция от имена,майстори на прозата, които цените най-вече ­ от българската и световната, включително балканската литература?

Вече споменах доста имена от нашата ­ от Вазов ("Чичовци") до Ивайло Петров. Някои разкази на Константин Константинов, Илия Волен и Каралийчев, на Павел Вежинов и по-младите от мен ­ Ст. Стратиев и Д. Димовски. Единствената книжка с разкази на Дора Габе "Някога".

От световните ­ Флобер, Толстой, Чехов, Стайнбек, Хемингуей, Моравия, Маркес... И още Бунин и Набоков. И Андрей Платонов и Юрий Казаков. От балканските ­ Казандзакис.

Книги от автора: