Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за Вас?

Мога да кажа не толкова с гордост, колкото с прискърбие ­ всичко. Сякаш съм живял, за да чета и правя книги. (В широкия смисъл ­ списания, вестници, архиви, всичко, свързано с Гутенберговото откритие.) Хубаво ли е било, лошо ли ­ други ще съдят. Но като се обръщам назад, се виждам край планина от чужди книги, със своята малка купчина до нея. Това е вярно и в по-буквалния смисъл. Стаята, в която премина по-голямата част от живота ми, е претъпкана с книги, повечето от които отдавна не ми трябват, дори не ме интересуват, с които само ще затрудня близките си да се отърват от тях. На всичко отгоре остава и горчивото съзнание, че далеч не всичко премислено и преживяно, дори най-важното от премисленото и преживяното не е превърнато в книга...

Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?

От ранна възраст съм пристрастен най-вече към летописните свидетелства за отделна личност, семейство, род, село, град, социална прослойка, народ, човечество ­ във всичките им възможни форми, като спомени, дневници, записки, хроники, истории, изследвания. Нещо повече, и това сигурно вече е род професионална деформация, за мене неимоверно пораства цената на стихотворения, разкази, романи, когато усетя, че основата им е автобиографична, преживяна, когато знам защо и как са се родили, какво е автентичното им зърно, по какви пътища са свързани с психическия и морален свят на автора, каква е творческата им история. По време на работата ми с цариградския български печат в Истанбул, когато пишех "Българският Великден", открих, че дори вестникарските дописки имат двоен живот ­ един в деня на излизането си, скоро след това (неинтересен като стар вестник, като прочетен вестник) и далеч след това, например след повече от сто години, когато придобиват друго значение и ценност.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Очевидно във времето на информационната революция и технологии, каквото човечеството преживява през последните години, мястото и ролята на книгата ще претърпят съществено изменение. Това вече се вижда по живота и културните навици на синовете и внуците ни. За тях книгата няма да има основополагащото място, каквото имаше в нашия живот. Целият въпрос се свежда до това ­ ще помогнат ли или ще попречат новите технологии, новото въоръжение на разширяването, обогатяването и съхраняването на културната памет на човечеството. Ако това е възможно без роботизация, без дехуманизация, без изкривяване на характера на самата човешка памет за преживяното, няма защо да плачем за прашните си библиотеки. Страхувам се не от това как бъдещите поколения ще четат, ще се запознаят с "Дон Кихот" или "Престъпление и наказание", а дали изобщо ще ги "четат" и познават. И най-важното: дали някога няма да дойде време да се считат за културни хора без изобщо да ги познават. Последното за мен ще е краят на човешката култура, тя ще загуби правото си да се нарича така, ще загуби себе си.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо българската специфика на този лек?

Въпросът ви съдържа непреодолимо противоречие ­ ако лекарството е универсално, то би трябвало да важи и за българската специфика. Работата е в това, че и светът, а с него и ние преживяваме някакво вторично оварваряване, пророкувано някога от Джамбатиста Вико. В света, а това се вижда особено ясно с войната около нас, наред с удобствата, благополучието в някои части, невъобразимите нови технологии и информационни възможности се настанява някаква нова варварска безцеремонност, пренебрежително отношение към бедни и изостанали, нехристиянско чувство за превъзходство, йезуитско оправдаване на всякакви средства за високи цели и т. н. Дистанцията между технологическото въоражение на човечеството и неговото морално равнище вместо да се скъсява, непрекъснато се увеличава. Всъщност тъкмо това говори за път не напред, а назад, към диващината. Защото за културата се съди не по въоръжението, а по поведението. Само по моралната температура и по нищо друго може със сигурност да се съди за здравословното състояние на човечеството. Какъвто и да е лек може да се търси само след измерването на тази температура и мерки за нейното нормализиране.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили ­ нали освен волята творчеството е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Не знам доколко аз имам право да говоря за "майсторството на писателя", все пак моята главна работа е някъде по средата ­ между майстора и читателя, т. е. между безсъзнателното и рационалното му осмисляне. Едно мога да кажа вече след дълги размишления и опит към края на живота си: все пак тайните са много повече, отколкото съм могъл да предполагам в самонадеяната си младост. Идва часът на дългите сенки и все по-често на стария човек всичко, дори и най-простото на тоя свят, му се вижда тайна или изпълнено с тайнствен смисъл. Сега вече не съм сигурен така ли щеше да протече животът ми, щях ли да живея със същите илюзии и теми, щях ли да напиша същите книги, да извърша същите глупости, ако не са били някои чисти случайности в живота ми, ако не видях случайно Здравко Петров да зъзне пред една софийска книжарница и не го поканих да дойде и живее с мене; ако не бяха пратили Васил Джерекаров с мене в командировка; ако не се бях наредил на оная опашка пред деканата, където срещнах Снежа; ако не бяха пратили Ваня в Будапеща; ако нямах край себе си любимия си син Йордан и т. н. и т. н. Така загадъчен ми изглежда и пътят към нашите книги и ценното зърно, доколкото го съдържат. Знам, че е трудно да ми се повярва, но за мене е гола и буквална истина историята с моята книга например за вечния Пигмалион. Тъкмо сутринта, когато разреших най-голямата трудност, реших да трансформирам впечатленията си от Крит за Кипър, където трябваше да се развие историята, по телефона ми се обадиха и ми предложиха да отида на острова на Афродита за честване годишнината на Гео Милев. Сигурно е случайност. Но как аз, човек иначе нормално суеверен, да не видя тук знак от небето, знак на съдбата! Така че дори и сравнително рационален човек като мене, с рационална професия и с научни звания, сега, в края, мога да кажа, че съзнателната, планомерната, предварително обмислената част от нашия живот обхваща някъде около десет - двадесет процента. При това далеч не най-интересната и творческа част от него.

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Да съхраня спомена за себе си и своите близки.

Как си представяте България в края на следващия XXI век? Какво е за Вас Времето?

Чувствам се слаб във футурологията. Освен това съм историк преди всичко и знам, че към бъдещето ­ както казваше Валери ­ трябва да се върви гърбом, с поглед вперен в миналото. Сигурно затова и надеждите ми не са твърде розови, а както обикновено у нас, какво ще става, далеч не зависи от самите нас, в тоя регион трите четвърти се решават извън него. Известна надежда възлагам на някакви бъдещи лидери на балканските страни, които най-после ще осмислят опита от столетията тука и ще разберат, че ще трябва да се свърши с гоненето на призраци, служенето на предразсъдъци, търсенето на исторически права. Балканските страни се нуждаят, и най-напред България, от икономически просперитет преди всичко, след това свободна размяна на стоки и хора, постепенно омаловажаване и заличаване на границите. Най-после трябва да се изтъкнат и доведат на власт личности, които ще помислят за хората, за народа, а заедно с това за себе си и потомците си, а не за осъществяването на някакви исторически призраци и права. Никакви химери не струват и един човешки живот, казал го е най-добре най-гениалният православен мислител ­ цялата световна хармония не струва и една детска сълза (Достоевски), т. е. и най-грандиозната утопия не струва и най-нищожното човешко страдание. България през новия век ще зависи само от това как ще се пребори с бесовете, които често са я обладавали в миналото.

Въпросът за времето е най-трудният възможен въпрос и аз нямам отговор какво е то. Имам само едно утешение, което, погледнато от друга страна, е равно на най-дълбокото отчаяние: с оглед безкрайността на времето все едно е дали нещо е продължило секунда, или сто милиона години! Обичам игрословицата на Хегел, че времето, т. е. Хронос, е като Кронос, изяжда чедата си, унищожава всичко, което е създадено в него.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Сега торбата със злато, разбира се; както преди тридесет години, със същото лекомислие, сигурно бих избрал вечната книга!

Опитът от Вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно Ви признаха?

Доколкото го е имало, моето публично утвърждаване е свързано с връщането към една забравена в България тема за мястото и ролята на църковната борба за възраждането на българския народ и формирането на българската нация. Моят опит може да е полезен с това, че никой труд, свързан с възстановяването на една справедливост, не остава невъзнаграден. Защото нашите историци, а заедно с това потомците бяха забравили за усилията, трудовете, мъките, възторзите и провалите на плеядата дейци, ­ църковни и светски ­ които извоюваха победата в духовната борба за независимост, единствената национална победа, извоювана без решаваща помощ отвън, с наши собствени сили.

В много отношения аз съм за завиждане. Случих на прекрасни и незабравими родители, детството ми премина сред патриархална тишина и мир, селото ми е между Плиска и Преслав и съселяните ми бяха като останки от благороднически родове от Първото българско царство; имах голям късмет с жените и имам най-добрия син, едва ли на света някой е имал по-верни и добри приятели. Добри бяха и враговете ми ­ яростни, все най-правилно мислещи и честни, породисти врагове. Книгите и статиите ми се четяха и често възбуждаха невъобразима шумотевица. В края на краищата ­ какво повече да иска човек от живота?

Бихте ли посочили Вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече ­ от българската и световната, включително балканската литература?

Това е трудна, но приятна работа и ще се опитам да спомена за което се сетя.

При уговорката, че не се считам нито за специалист, нито за специално изучавал творчеството на споменатите имена. От някои съм зобнал по нещичко, но ми е останало като ярък спомен и пример за цял живот. Най-напред трябва да спомена гръцката митология и диалозите на Платон, които обожавам. Веднага след това Стария и Новия завет, с които от млади години и до днес не съм се разделял, а четирите Евангелия смятам за връх на прозата, на човешката мъдрост и драма. Обожавам римските историци, а в определен период руската и френската византология ми бяха любимо четиво. Изобщо добрата историческа проза за мене е върхът на прозаическото изкуство, в упоение съм чел каквото ми е било достъпно от Мишле, Гибън, Момзен, без да говорим за нашите Захари Стоянов, Симеон Радев, Петър Мутафчиев. В моята лична йерархия на стойности високата философска проза стои някъде над художествената. Трудно е да се открие нещо по-упоително от прозата на Шопенхауер в превода на Афанасий Фет, руските религиозни мислители, както и Паскал, Киркегор. Цялата невероятна редица след Достоевски и Владимир Соловьов десетилетия е владяла съзнанието, чувствата, мислите ми, препрочитам ги и сега. Почитател съм на романа и дълго съм се занимавал с произхода и развитието му. Обичам английския роман на XVIII век, френския роман на XIX век с добавката на Марсел Пруст от нашия век. Като юноша бях луд по Тургенев, в следващите години се влюбих в Чехов, но в зряла възраст не съм се откъсвал от Феодор Михайлович.

Да не забравя Иво Андрич, комуто се възхищавам, и могъщата проза на "Моби Дик". За поезията мога да кажа, че съм закърмен с Ботев, майка ми ме научи да рецитирам всичките му стихотворения, преди още да мога да чета, в някакво време, от което човек още няма спомени. След това се влюбих в Дебелянов, Пушкин, Тютчев, Блок, Ахматова. От българската художествена проза слагам на недостигнати висоти прозата на Каравелов, Вазов, Елин Пелин, Й. Радичков, Ив. Петров. Смятам физическия, духовния и моралния лик на Алеко Константинов за далеч по-съвършено произведение на изкуството, отколкото "Бай Ганьо". Н. Лилиев за мене е същата загадка ­ как можа да се роди нещо толкова безгрешно и съвършено в страна с такива варварски нрави и дивашки отношения? Ще спра дотук, защото сами виждате ­ темата започва да ни отвежда далеко и на друго място...

Книги от автора: