Войната - излишна, ненужна, жестока Българска,цена 15 лв., 70 стр., първо издание, спомени ISBN 954-8353-62-8

...Тук, ако ми е разрешено да бъда критичен, трябва да отбележа, че нашите действия влязоха в пълно противоречие с военната наука. Във всички учебници, които са попадали в ръцете ми, съм чел, че за да има успех един десант, какъвто ние направихме именно преминаването на река Драва, при успех същият непрекъснато трябва ежедневно, не – ежечасно да се увеличава, да се разширява заетата територия, непрекъсната активност, нови и още по-мощни, по-енергични, дори нахални атаки и овладяване на нови пространства. При нас се получи обратното – поддържащи ни огнево части бяха изтеглени, а в последния, решителен ден, както ще видим по-долу, бяхме оставени с ограничен брой патрони.

Датата 12 март, фатална за нас, започна почти по същия начин, както и предишния ден. Още преди съмнало и позицията ни беше засипана с безброй снаряди от различно естество, калибър и сила. Канонадата продължи повече от час и цялата съсредоточена по пехотните части. Внезапното прехвърляне на огъня по гората и реката, мястото, където беше переправата, за кой ли път изкара нашите бойци от землянките и те заеха места, където бяха огневите им гнезда.Опитът да овладеят левия фланг на ротата, най-близкия до противника, не успя – огнево противникът бе върнат на изходните позиции. Вдясно обаче той показа нещо друго. От дола излизаха верига след верига една, две… шест, седем та и повече почти съвсем прави, като първата и втората редица стреляха с автомати. След като те се приближиха на около 120–140 метра, командата ми огън изпълниха пет-шест картечници и повече от шейсет бойци. Първите редици се олюляха и залегнаха. Спряха и всички зад тях. Стъписването на противника не продължи повече от 25–30 минути. Наново се надигнаха и тръгнаха напред може би 10–20 редици, като най-вдясно, по самия бряг на реката, се видяха ясно как в колона се придвижваха в посока третия ни взвод още поне 50–60 техни бойци. Бойното поле пред нас се покри с убити и ранени „власовци“, които, макар и бавно, се придвижваха напред. Картечарите почнаха да се провикват „Дайте патрони“. И в стрелците бяха останали само по няколко патрона. Прелом в боя можеше да нанесе само тежкокартечният взвод, който се намираше на съседния остров, но по какви съображения не знам този ден, той не се обади. Пратих разузнавателния взвод, който беше в резерв, на помощ на трети взвод. Промяна не настъпи. След около половин час противникът нахлу в окопите на трети взвод. И хвърлените бомби не успяха да спрат врага. Овладяването на десния ми фланг и настъпление само от около петдесет метра можеше да прекъсне пътя ни към переправата. Тук на ход бях аз. Трябваше да решавам дилемата – да приема боя, заставайки и заемайки кръгова отбрана, почти без боеприпаси и жертвайки цялата рота, преценявайки реакциите на противника, дал твърде много жертви в двудневните атаки, или да поема отговорността, да не изпълня заповедта на командира на полка и да започна изтегляне, запазвайки най-важното – живота и здравето на хората си. Телефонните връзки бяха прекъснати. Знаех закона и въпреки това преминах към втори вариант. Съобщих на помощник-командира Иван Стоилов за намеренията си за оттегляне от полуострова, нещо, което той явно прие с разбиране и видимо облекчение. Мигновено, за броени минути прегрупирах първи и втори взвод, хвърлих ги в зашеметяваща атака в празнината между трети взвод и най-предните части на атакуващия противник, принуждавайки го да се отдръпне назад и да ни освободи пътя през гората към понтонните лодки. Втори взвод с командир Славейко Стоянов бе разположен срещу противника – задна охрана, а всички останали части се прибраха в гората, тръгвайки с бързи крачки, подчертавам с бързи крачки, без никакво бягане и паника към пристана. Заповядах на командира на първи взвод под негово наблюдение и команда да започне прехвърлянето на частите в ред: първо убитите и ранените, след това минохвъргачен, първи, трети и втори взвод, накрая разузнавателния и последни командването на ротата и отделението му за командване. Активността на противника се изразяваше най-вече в пушечна стрелба с леките и тежките картечници и минохвъргачен огън по гората. За съжаление от мина бе ранен не съвсем леко командирът на разузнавачите, но своевременно бе взет на носилка и транспортиран успешно. По знак, даден от мен, започна и изтеглянето на втори взвод, който също се скри в гората, присъединявайки се към останалите. Прикриващи изтеглянето останаха разузнавачите и отделението за командване на ротата заедно с ротните командир и помощник-командир. Когато ние пристигнахме на брега, вече се товареше последният трети взвод. След него в последната лодка се натовариха трима войници от тилната охрана, ротният командир и помощникът му.
Придвижването на противника е станало доста по-бавно, защото когато първите противникови бойци се показаха на брега, ние вече бяхме слезли от лодките и си търсехме места в окопите. Силната сърдечна прегръдка на бай Иван, помощник-командира ми и прошепналите думи: „Господин поручик, ти ми спаси живота!“ подсказаха,че решението ми е било правилно. С влизането ми в окопа, където беше и дружинното командно място, застанах очи в очи с мой бивш войник, юрист по образование, Николай Николов, и вместо да ме поздрави с добре дошъл, той се обърна с думите: „Господин поручик, нали знаете закона!“. Става въпрос за чл. 117 от военнонаказателния закон, който текст гласи, че неизпълнението на заповед по време на война пред лицето на противника се наказва със смърт. Законът знаех, но още по-добре знаех конкретната обстановка, поради което отвърнах: „Николай, по-добре е да плаче една майка, отколкото 130. Командирът е за това да може да поема отговорност.“