РОМАН ЗА ТРАНСГРЕСИИТЕ И ИЗКУПЛЕНИЕТО
ЮЛИАН ЖИЛИЕВ

Романът „Плячка“ се появява след няколко авторски сборника с разкази и новели, очертали тематичните кръгове в творчеството на Георги Гроздев, може би най-широкият от които е съдбата на човека от Балканите през последните две десетилетия на житейски превратности и социална несигурност. Познатата ни от предишните книги поредица от „ловни приключения“, чиято професионална стойност навярно много по-добре ще бъде оценена от вещите в това изкуство поклонници на Артемида, с избора на романовата форма е изведена в друго измерение: ловът, преследването и смъртната схватка (не случайно цивилизацията, започнала с библейското братоубийство и забраната „не убивай“, си разрешава този „свещен трепет“ спрямо различните по вид, определяйки точното му време и периметър), са почувствани като алегория на жестоката социална игра между различни в нищетата и богатството си и това е далеч по-прилягащата повествователна рамка за наблюденията и размислите на автора върху противоречивата, задълго изоставяна и отново привличана към реда на философските понятия „човешка природа“. Известно е, че „човек за човека е вълк“ и като че ли е по-несмущаващо да се цитира изопачено Плавт, ала тълкувайки библейската строфа „Лов за лъвовете са дивите осли в пустинята – тъй и сиромасите са пасбища за богати“, авторът на „Плячка“ споменава, че „богатите са нашите богове“ и някак естествено възстановява целия стих: „Човек за човека е или вълк, или бог“ – пределности, в осмислянето на които се разгръща романът.
В такъв контекст не е странно, че анималистът от сборниците „Бесни корени“ и „Божии трохи“ е дал предимство на хуманиста (без упование в апологетичния тон на Мирандола от трактата му „За достойнството на човека“, гордостта от познаването на който явно не изпълва ерудираната американка Мери с тясна специалност Ренесансът, докато се прицелва в озадачените и безпомощни мечки, сама плячка на инстинките си, достигаща в убийството, както би повторил Батай след Сад, „върха на еротичната възбуда“ и снимаща се горда с трофеите си, за да ги направи достояние на публика, жадна да научи нещо повече за един див край), тъй както и ловното стопанство е видяно като необичаен „резерват“ за търсещи спасение човешки видове (добре знаем, че този вид е само един), уловени в повече или по-малко характеризиращи ги прекрачвания на нормата и нормалността, на присъщо човешкото към крайностите на човешкото и не-човешкото, вписано в границите на същия този антропологичен опит и проблемно поле на хуманизма. Именно тази ренесансова представа за човека окончателно е разрушена през ХХ век и колко илюзорна се оказва културната тъкан, покриваща кожата на дивака, може да се проследи не само в постницшеанските „чудовищни“ визии, но и в антиутопии като „Повелителят на мухите“. Все пак ако У. Голдинг представя едно връщане на човека към племенното му състояние, въобразено по замисъл след самолетна катастрофа и неоставено съвсем без знака за очаквано отвън избавление, то каква надежда би могла да съществува след истинска социална катастрофа, резултатите от която са в основата на романа „Плячка“? „Щом обществото се разпада, само индивидът може да оцелее… Кой ще се измъкне, а не как?“ – такъв е вметнатият от автора въпрос, без непременно да се прицелва към носещите телевизионните си физиономии като тежък кръст преходни избраници. „Никой не бе искал хаоса, а трябваше всички да го приемат за своя съдба“. В сакралната перспектива на възмездието за ограбването на съкровенно човешкото централният персонаж, наречен заради предишните си ловни подвизи Хънтъра, е трагически тип герой; „ръката на смъртта“, която е принудена да стреля изпод кожата на мечка или със снайпер, може да е неизбежна и точна като природен закон, но не е инструмент на човешкия номос. Авторът на „Плячка“ умело изгражда ситуации, в които „слепият“ природен ред морално се противопоставя на съзнателните човешки действия в общество, стигнало до аномия. Романът би бил криминален, ако отделни лица престъпваха закона; когато официалното медийно (или собствено-крепостно) „общество“ извършва престъпления спрямо индивида и човешката социалност, влагайки по вкуса на своите масови богове агресия и лицемерие в самия език, единствено самотата сред безмълвната природа би могла да бъде изкупителна за „несъвършената градина“, назована човек.