BALKANI
   English   Български
Божидар Кунчев, България

„Човешката душа разпната“

Има една мисъл на Далчев, която не би могла да бъде оспорена. Нещо повече, тя е като кредо, което той отстоява през целия си живот. Тъкмо тази мисъл разкрива най-същностното в неговата естетика и в нагласата му на творец, търсещ истината за човека и живота. Далчев – ето я неговата мисъл – казва, че „Изкуството не е отражение на живота, а по-скоро негово допълнение.“ И веднага след това той пояснява, че изкуството е „разширение на човешкото битие“. От подобни думи разбираме защо в поезията му са човекът и животът, но което е по-важното – разбираме защо там има нещо повече от човека и нещо повече от живота. Далчев, който ги познава добре, за да разкрие многостранно техния облик, действително отива по-нататък. Отива към скритата същност, към онова, което надхвърля видимото, към онази поетичност в човека и живота, за която трябват повече сетива. Затова Далчевото слово (и тук нямам предвид само поезията му) отива по-далеч от пределното в човешката участ. Неговите образи и мисли са израз на едно опълчване срещу нейната беднота. Причината, която ги поражда, е в Далчевата индивидуалност, оформена в един век на духовен недостиг, на концлагерите и двете световни войни. Притежаващи една въздействаща символика, тези образи и мисли провокират нашето отчаяние и призовават по един особен начин да надмогнем себе си. Далчев, съхранил вярата си в човешката способност за духовно прераждане, ще поиска да изрази и онази вътрешна пълнота, която е възможна въпреки ударите срещу поетичното и хуманното в живота. Той винаги е чувствал, че каквото и да става, нищо не може да изчерпи докрай ресурса на вярата и вдъхновението. Винаги е смятал, че битието може да се разшири в дълбочина, в това „тук и сега“ на нашата преходност, в която също има мъдрост и поезия. Оттук и мотивът за чудото, за онази детска невинност на възприятията, променящи мащабите на човека и света, както и мотивът за приказния свят, който е в нас и около нас. Той винаги може да ни стане достояние, стига да не останем чужди на онзи благослов, за който Далчев пише в „Ангелът на Шартър“. „Тайнствената книга / на битието е необходимо / ний да четеме лист по лист, с надежда, / без да поглеждаме напред.“ И тук поетът говори за подстъпа си към битието, който го разширява. Ето още един от неговите способи да направим от себе си друга реалност, издигната върху невидимата основа на призванието и екстаза, на овладяното любопитство и мъдрото смирение. Ако Далчев усеща толкова болезнено трагичното в живота, ако много от творбите му са вопъл, предизвикан от незавидния ни жребий, това е поради неговата жажда за повече битие. „Ний непрестанно мрем и бавно чезнем“, но нима това е окончателната ни присъда? Ние преминаваме като чужденци през този свят, с онази вечна неудовлетвореност, която носим в себе си, но защо е така и трябва ли да бъде така? „И сърцето най-сетне умира“, но нима не можем преди това да надхвърлим прекалената ни обусловеност и да си подарим няколко духовни озарения в посока на истинската свобода? Далчев пита непрекъснато и това са неговите безпокойства, свързани с идеята му, че трябва да разполагаме с по-ярка екзистенция, с едно битие, което да овладее безсилието ни. Но Далчев, твърде бързо постигнал своята самобитност, не очаква жадуваното разширение в проекциите на символизма. Няма да разчита след това и на традиционния реализъм, да не говорим за убогите въжделения на онзи псевдореализъм по време на „безименната пустота“. Антидогматичен, с неприязън към онези принципи, които обясняват лекомислено всичко, той ще се опре само на креативния си дух, на вътрешната си свобода и на своето разбиране, че същността на поезията е в „одухотворяването на нещата“. Защото там, където работи човешкият дух, битието се преобразява и става по-голямо. И словото, в което се въплъщава, означава исканата пълнота на съществуването. Ако наяве не би могло да сме „навсякъде, където / могъщо и безкрайно бий животът“, това е постижимо с полета на словото. Но само при условие, че това слово е обвързано с ведрото предчувствие за другата реалност, където властват чистите души на поета и детето. Ето защо Далчев твърди, че „Бял сняг ще има само във градините, / където са играели деца.“ И светът, пак той ни го подсказва, наистина ще стане по-хубав, ако притежаваме едни очила като неговите, с които и сънищата, и светът изглеждат по-ясни. Убеден, че пробуждането и озарението са плод на един специфичен опит на душата, Далчев става това, което е трябвало да бъде – един „приватен поет“, говорещ не от името на другите, а в името на Другия с главна буква, който според Жорж Алда е духовната субстанция в нас, надхвърляща малкото ни битие.
Да одухотвориш света е преди всичко акт на дълбоко несъгласие с човешката крайност и нищетата на съществуването, лишено от поетични хоризонти. Да одухотвориш света, означава да се разбунтуваш срещу неговите тривиалности, да отхвърлиш неговата пошлост и абсурдност, предчувствайки, че светът има и други модуси, освен този, който поетът ще нарече „зла измислица“. Ако човекът, както пише Албер Камю, е „единственото творение, което отказва да бъде това, което е“, отказът на Далчев е заради метафизичната му неудовлетвореност. Така в творбите му се откроява този драматичен сблъсък между волята за друго битие и абсурдността на съществуващото, което не допуска любовта и свободата, за да бъде всичко морална и социална оскъдица. Далчев не иска да се примири. Той отказва да приеме наличния смисъл на една действителност, в която няма убежища за душата. „Болница“ и „Хижи“, „Старите моми“ и още толкова стихотворения говорят за окаяност, за статут на човека, предизвикващ омерзение и болка. Далчевият човек се намира в здрача на своята изчерпаност. От него са изчерпани ресурсите на това, което прави от живота ведрина и обилие. Затова човешката земя в „Хижи“ излъхва „зловоние към небесата“, а самият човек според една друга творба е „зид, / на който се лепят афиши“. Това са основанията на Далчев да възприема света като безкраен наниз от конфликти. Поразяващо е неговото „съзнание за нещастие“, включително и заради това, че то го обсебва, когато е толкова млад. То говори, че още при появата на „Прозорец“, неговата първа книга, той е натрупал доста мъдрост. Далчев почва с това, което при другите идва далеч по-късно. Рефлексиите му върху живота и смъртта, върху търсения смисъл и безсмислието са едновременно отричащ и утвърждаващ смисъл. Те са потрес и едно прозрение, че не може всичко да бъде страдание, че трябва да има и някакъв изход. Далчевите прозрения напомнят много за екзистенциалната философия. Те са една мисловност, плод са на екзистенциален и метафизичен опит, превърнат после на поезия. Те напомнят за усвоеното от Паскал и Достоевски, подсещат ни за философската му култура, за безбройните му часове с книгите на европейския екзистенциализъм. Но прозренията му, нека да го подчертая изрично, са преди всичко плод на собствения му духовен опит. Той го е научил как да реагира на световната поквара, как да се ориентира в ситуацията на едно безвремие. Но аз говорех за Далчевия отказ да приеме човешката участ като някакво проклятие. Това се мотивира от живота на духа му, който жадува за чудесата на битието, за един modus vivendi, наситен с любов и събития, с динамика и възвишеност. Тези мотивации на Далчевия дух го оттласкват от елементарните решения на човешката драма. Поетът изпитва неприязън към тенденциозното, където и да се проявява. За него изкуството „започва от момента, когато писателят се научи да избира и следователно да премълчава“. Предимствата на Далчев, извели го на това предно място в нашата литература, се дължат и на неговия избор, и на премълчаването, което превръща в естетическа и морална позиция. Изборът му по отношение на проблематиката ще се окаже безпогрешен. На това, което се намира извън нейния обсег, а също и извън собствения му морал, поетът ще реагира с мълчание. Верният му усет го насочва към най-същностното, към онова съдържание, което обхваща временното и непреходното. Далчев не говори от името на някакво съсловие или течение, както самият ни го признава. За него поетическото творчество е градивна самота, в която всичко е молитва, отговорност и себеотдаденост. Далчев се нарича „метафизик в конкретното“, което повторно ни доказва, че той търси истинското и възвишеното в конкретиката на живота. Притоците на любов и свобода, на истина и простота, той няма да потърси в една или друга идеология. Далчев е направил избора си, предпочел онези решения, които са етични и естетически. Той ги търси и проверява в собствения си път, поддържан неизменно от мисълта за „светлика на един прозорец“, без който не е възможно спасението ни.
Какво друго е Далчевото творчество, ако не съвкупност от трезвост и възвишеност, от гримаси и съзерцание. Това е своеобразна повест, написана от разказвач, едновременно навъсен и по детски възхитен. Той познава и двете страни на живота, за да пише проникновено и за клиничното в него, и за неговата „безсмисленост щастлива“. Перото му не среща съпротива, когато трябва да изобрази човешкия свят с неговата трагика. Няма да ги срещне и щом поиска да внуши онази мощ на битието, изпълваща обикновеното и делничното. Още през 1927 година Константин Гълъбов ще напише, че „Гледането на Атанас Далчев е някакъв обред“ и после ще допълни, че в това гледане „познавателното и обредното отношение се допълват взаимно“.Това твърдение подсказва за особеното при поета, за характера на неговия подстъп, с който се насочва към „мистериозната поезия на живота“ (според думите на писателя Георги Марков). С вдъхновена бдителност поетическото му зрение изследва страшната и обайваща двойственост на битието, в което има гърчове и насилие, но и толкова неща, които намекват за наличието на друг порядък. Сред трагичните опустошения на един абсурден век Далчев ще почувства трудно доловимото дихание на онова, което все още го има и трябва да бъде опазено. За него става дума в „Прозорец“, „Пролетна нощ“, „Нищий духом“, в „Молитва“, „Синеокото момче“, „Работник“ и „Ангелът на Шартър“. Точно там се откроява Далчевата представа за същината на живота и за нашето предназначение. В тези творби Далчев развива смисъла на истинското, на спасението, което въпреки всичко е възможно. То се намира в нашата способност за отдаване на красотата и простотата. То се предпоставя от Далчевото разбиране, че спасението се намира в нашата поетичност и човечност. „Изгубената пролет“ на живота може пак да се намери, стига да се отречем от „учените книги, / от тясната яка“. И стига да се дистанцираме от патологията на този свят, което е въпрос на духовен избор. Наивно ли звучи? Но къде е писано, че поезията трябва да бъде нещо друго? Тъкмо в нейната наивност, в това, че представлява едно познание, с което разполагат само избраниците, е нейната особена мисия. Какво, че ординерният човек винаги е загърбвал тази истина! Какво че тя ще бъде отричана у нас близо половин век, за да бъде заклеймена с омерзителното понятие „далчевщина“. Поетът не би могъл да постъпи иначе, освен като наивна и вдъхновена личност, която не иска да повярва в общоприетото. И която знае, както го разбираме от един текст за Дебелянов, че „само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл“. Свещеното и смисълът са в живота, описан в „Задните дворове“. Там човекът е надмогнал убиващата сложност на съществуването, там ги няма дилемите, които остават без отговор. Човешкото битие е загърбило „строгите фасади“ на глупавата и безсъдържателна показност. В „задните дворове“ на живота човекът е органично свързан с естественото, в което има повече нравственост и красота. Далчев открива свещеното и в погледа на синеокото момче, разполагащо с магическата способност „да говори /с лястовиците, с вечерта,/ със помръкналите кръгозори, с Бога и света“. Неговите поетични видения са едно разширено битие. Такова битие е, нека пак да се позова на стихотворението „Задните дворове“, чуждо на агресивния свят, обсебен от греха и безразличието, от измамите, на които се е подчинил. В една чудесна студия Димитър Аврамов изтъква с пределна точност онова, в което Далчев е потърсил спасението. Спасението идва тогава, когато човек „съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи; когато за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някакаква абсолютно автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон“. Мисля, че основното внушение на Далчевото творчество е в тази насока. Поетът се противопоставя на съвременната деградация. Тревожният му стих се бунтува срещу гибелните посегателства, лишаващи живота от неговия дълбок смисъл. Далчев отхвърля тази прикованост на човека към безсмислието на кошмарния век. Неговата болка се поражда от гледката на тази ширеща се безчувственост към страданията на ближния. Поетът изповядва трайно „ценноста на ангажирането“, за която пише философът Абаняно. Затова той ратува за поезията, „която се основава на съчувствието, на сливането ни с хората и нещата“. И затова твърди с категоричност, че „художникът не бива да се откъсва от човека“. Сега разбираме отново защо Далчев надхвърля времето, през което живее и твори. Потресен от ужасите на своето столетие, разкрил анемичното му битие, той остава верен на мисълта си, че човекът трябва да бъде спасен, защото е „незаменим“. През оптиката на своите тревоги, през оптиката на един дискретен, но и твърде настъпателен хуманизъм Далчев стига до своите равновесия, за да ни покаже пътя и към нашите собствени.
Бродски казва, че „в произведението на добрия писател винаги ще дочуем диалог между небесните сфери и уличната кал“. В творчеството на Далчев е тъкмо този диалог. Той не загърбва нито небето, нито калта на живота. Оскърбен от малките пространства на човека, той му посочва големите, които са пространства на духа и възторга, на светлото смирение и тихата радост, че въпреки всичко има смисъл. Измъчван от малкото време на човешкия живот, той показва на човека безкрая на поетичния миг, с който също можем да разполагаме. Така човекът получава своята реабилитация и в сътвореното от Атанас Далчев.
Ще спомена накратко и за голямата значимост на Далчевата критика, на това, което направи със своите „Фрагменти“, а също и като преводач. И в това отношение Далчевите находки са изключителни. Твърде малък е обемът на критическата му проза, но колко размисъл предизвиква тя и колко убедително говори за дълбочината на едни възгледи относно най-доброто в българската литература. Написаното за Ботев и Яворов, за Дебелянов и Пенчо Славейков, изповяданото от него за смисъла на поезията, за етическото и философското в нея ни въздейства и сега. Колкото до неговите „Фрагменти“, нека и аз да повторя, че те са ненадминато явление в нашата словесност. В тях говори поетът и критикът, моралистът и философът и преди всичко големият човек Атанас Далчев. Неговите мисли приобщават и вдъхновяват, наистина те карат да изпитваш гордост, че и на български са изповядани неща, които вълнуват Паскал и Монтен, Ларошфуко и Вовнарг. Тук има всичко – чувствителност и поезия, етика и философия, красота и познание, на което са способни малцина.
Най-после трябва да спомена и за несекващото влияние на Далчев. Малко са творците в нашата литература, които са въздействали и ще продължат да въздействат с уроците на своята етика и преди всичко с изкуството си. На нас ни е известно преклонението на Вутимски, който докрая на живота си носи в джоба си „Ангелът на Шартър“. Знаем за признанието на един Радой Ралин, който заради Далчев ще обновява непрекъснато основанията си за живот и морална съпротива. На мнозина е известно какво дълбоко чувство на благодарност изпитваха към поета Александър Геров и Иван Пейчев. Знам за онази дълбока почит към Далчевото творчество от страна на мнозина други. На всички нас е добре познат плодотворният интерес към Далчев и от страна на най-младата ни поезия. Твърде дълго може да се говори и за признанието, изразено от някои големи чужди поети, например от Пастернак.
И понеже мислите ми са по конкретен повод, какъвто е стогодишнината на Далчев, длъжен съм да изразя личната си признателност на човек и литератор. Рядко щастие е, че съм разговарял с него, че имам две от книгите му с автограф, че получих от поета новогодишна картичка, малко преди да издъхне. И че сред най-скъпото, притежавано от мен, е ръкописът на неговата статия „За прилагателното“. Той я даде на списанието, където работех някога, заради многото ми и упорити настоявания. Спомням си така добре и онзи летен ден на 1977 година, когато слушах Далчев да говори с часове за нещата, които обича в изкуството. Спомням си и неговото погребение, и това, че Далчев лежеше в ковчега без очилата си. Не бих забравил и за това как известно време след смъртта му се появи мракобесническа статия, в която имаше оскърбителни редове за поета. Но сега честваме една паметна годишнина, отбелязваме безсмъртието на един голям български и европейски поет, поради което ще завърша оптимистично, цитирайки за кой ли път една творба на Александър Геров, в която е казано всичко за Далчев. Позволете ми да я цитирам:

Блазе ти, с никое събитие
Не си се умърсил!
Сияе в облака на дните
Днес твоя образ мил.

Човешката душа разпната
бе твоят идеал.
Ти є отдаде красотата,
с която си живял.

Ще минат мрачните години
и твоят светъл ден
във свойта вечност ще премине
човешки съхранен.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture