BALKANI
   English   Български
Мирча Йоргулеско, Румъния

Свят в тунела


Една улица и хората там, това е светът от Кокошият рай. Улица с баналното ботаническо име, „Салкъмите“, способно все пак да се оцветява лирично в регистъра на сладникавото и на патриархалната нежност. Податливо и на ирония, при двусмислено използване в същия регистър. Улица, освен това, от периферията, ограничена от едната страна от ров, а от другата от един само предчувстван, по-скоро абстрактен, Град. В трапа се хвърлят боклуците, оттам започва една нова територия, проучвана само от децата, привлечени от странни фосфоресценции (...) От другата страна, отвъд, се намира градът, но дистанциран и чужд. Безразличен, ако не и враждебен, защото оттам идват или могат да дойдат тайнствени и заплашителни заповеди. Улица „Салкъмите“ не е обаче край на света, а свят сам по себе си, междинен, преходен, зона-тампон. Нещо като временно несигурно чистилище, станало вечно чрез оцеляването.
Дан Лунгу подема, това се вижда и се разбира от първите страници на романа му, две много продуктивни теми в румънската проза на ХХ век, темата за периферията и за мястото, където нищо не се случва. Подема ги обаче от една неизползвана още естетическа перспектива. Смелостта в литературата е псевдоним на приемането и атакуването на трудностите и тук можем да откроим най-напред изключителното усилие на писателя да избягва клопките и капаните на лесните решения. Днес, както литературата за махалата, така и темата за провинцията като място, където се умира, се поддават, почти от само себе си, на осмиване и окарикатуряване; иронизирането на тези две теми чрез обръщането им в комичен план или, по-често, в съзвучие с духа на времето ни, в гротески на клишето, можеше да доведе до един приличен роман, с игрови елементи и живост, за да го четеш с удоволствие във влака или в чакалнята на гарата.
Този малък роман се чете наистина с удоволствие, но с удоволствие, на което не му е чужда някаква тръпка на неспокойствие. Макар че не е разглеждан със средствата на насмешката, светът в Кокошият рай е все пак смешен, затънал в посредственост, нестабилност и безсмислие. Дребнав, дори незначителен, този свят е в действителност безформен до чудовищност. Оттук, от тази чудовищност на смешното, от жестокостта на нищожното се ражда неспокойствието. Под благодушния си и мирно спокоен вид светът на романа е всъщност ужасяващ. Улицата живее механично, чрез автоматизми, които є осигуряват някакво налудничаво функциониране, подобно на един от персонажите на романа, една жена, която постоянно плете пуловери, без да гледа ръцете си. Ходенето на кръчма от мъжете е всекидневен, свято спазван ритуал, а в разговорите там ролите са определени и реакциите предвидими, независимо от темата. Някакво странно придвижване в нищото придава ритъма на съществуването на този болен свят. Църквата не съществува, но религиозното чувство е налице: светът от улица „Салкъмите“ изпитва мистично чувство към телевизията. Мястото на Господ е заето от телевизора. В алкохолния си транс и като използва остатъците от една превърнала се във фолклор политическа реторика, рапсодът на всекидневните събирания в кръчмата на хората от улица „Салкъмите“ преживява видението на едно ново божество, „Ако това е тунелът, дъъъълъг до вгорчаване, оная светлинка накрая, оная мъничка и окаяна светлинка, не е слънцето, човече, това е един цветен TV, мене слушайте“. Макар че се намира в периферията и е маргинален, светът от улица „Салкъмите“ е свързан с големите информационни маршрути, общува, по своему, с цялата планета. Глобализацията е проникнала и тук, а персонажи, които типологично са свързани със старомодния свят на градчетата, в които се умира, мечтаят да се появят по телевизията, и дори се появяват, или искат да направят умопомрачителен експорт на червеи за Далечния изток. Това става, докато пият цуйка, капеща от самоделен казан за дестилация, това напомня фантасмагорично времето на Чаушеску и е подхранвано от главозамайваща враждебност и чувство за ощетеност.
Затворен, но не и изолиран свят. Без да е имал това намерение вероятно, Дан Лунгу създава в Кокошият рай една епическа метафора, сравнима по всичко с кинематографичната метафора, предложена от Емир Кустурица в незабравимата визия за подземието в Underground. Фактите обаче са различни, а румънският писател залага на студена икономичност там, където екс-югославският режисьор прибягва до пиротехниките на бароковата пластичност. Дали защото Дан Лунгу е и известен социолог, чиито анкети и проучвания на света на румънския преход и на всекидневния живот при комунизма са измежду най-значимите в Румъния? Не е невъзможно, макар че би могло да се предположи, че и виждането на социолога е било повлияно от литератора у него, тъй като истините на хората в тези проучвания излизат постоянно пред идеологическите хипотези. Фактът е, че Кокошият рай, с отчайващия, мрачен и жесток свой свят в тунела без край на прехода, отбелязва един етап от днешната румънска проза и в същото време в еволюцията на самия автор, който преминава от упражненията в предизвикателство на досегашните му книги към едно виждане, чиято сатирична сила е подкрепена от безкрайно съчувствие.



Превод: Румяна Л. СТАНЧЕВА



 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture