BALKANI
   English   Български
проф. ТОНЧО ЖЕЧЕВ - Българските светини в Цариград


Маршути



ТОНЧО ЖЕЧЕВ

Български светини в Истанбул (Цариград)



Константинопол, Цариград, Истанбул

Невероятен, фантастичен е Цариград ­ Истанбул ­ разположен на две морета, на два континента, на повече от две хиляди години. Някога Флобер смяташе, че е достоен за световна столица, каквато всъщност е бил като Константинопол. Запознаването с него е преживяване за цял живот.

Византион (първото име на гръцката колония, разположена тук), Константинопол, Цариград, Цар-град, Истанбул живее в българското народно предание от самото начало на нашата народност и държавност, играе централна, понякога решаваща роля в превратностите на българската историческа съдба - и като люлка на православието, и като столица на две империи, в борбата с които протича нашето самоутвърждаване, и като цен-тър на националното църковно движение за неза-висимост, ръководена от огромната българска колония, установила и консолидирала се тук през ХIХ в.

След Византион градът е наречен на името на Константин Велики, който през 330 г. премества столицата на Втората римска империя тук. Разположен е на седем хълма и господства над Черно и Мраморно море, между Златния рог, Босфора и Дарданелите. Повече от 1100 години е столица на Византийската и близо пет века на Турската империя. По време на Средновековието е най-голямата и най-внушителната столица на света, блестящ център на културата и разкоша, средище на православното християнство, съсредоточие на сложните икономически и духовни отношения между Изтока и Запада. Обграден с непревземаеми стени, той спира чуждестранните нашествия, докато на 29 май 1453 г. пада в ръцете на турците. Още през средните векове градът е смайвал пътешествениците с благороднически дворци, библиотеки, театри, паметници, хиподруми, пазари. С блестящо за времето си градоустройство, осветление, канализация, складове, магазини и обществени сгради.

Някакво проклятие тегне върху нашите отношения, отношение на България и българите към Византия и всичко византийско. Обречени да утвърждаваме своята самоличност и държавност във вековно съперничество с Византия, ние сме пленници на предразсъдъци и предвзетост дори и когато от някогашната империя са останали само паметници и съсипни! Ние още не можем да се отнесем спокойно, обективно, с историческо раз-биране към целия комплекс, който се нарича Византия, към нейната култура, стопанство, социум, философия, изкуство. Тук има някакво тесногръдие и маломерност в нашия дух. Ако го нямаше, можехме да станем, приличаше ни да станем поне център на византологията.

Какво е Византия, може да се разбере дори само по изградения от император Юстиниян през седми век храм, кръстен на богинята на светата премъдрост София, едно от чудесата на света. За ненадминатото византийско изкуство разказват най-хубавите мозайки на всички времена, съхранени в Кахире джамиси. На тях са изобразени патриарсите от Адам до Матусалем, вождовете на дванадесетте израелеви колена, царете, пророците. Повече от тях са от ХII век и на някои може да се види подписът на Исак Комнин, други са от ХIV век. В черквата „Изворът на пресвета Богородица" до Силиврийските порти цар Петър се венчава с византийската княгиня Мария. От материала на тая черква Баязид (Светкавицата) построява сегашната джамия.

Някаква необяснима меланхолия въпреки бесния ритъм на съвременния живот навяват бреговете на Босфора, влажният въздух на няколкото морета, теснината, която едва разделя Европа от Азия, безкрайната история на световния град, от която никой не се учи. Тук може да се долови колко жив е още източният дух на песимизъм за благополучното устройство на земния живот, вечния страх от Второто пришествие, от настъпването на Антихриста.Преди нашия български Великден, за който ни предстои да разкажем, Цариград преживява друг един страшен Великден, една друга страстна седмица, седмица на мъките, в която през април на 1453 година турците започват превземането на крепостта. В понеделник, 2 април, първия ден на страстната седмица тогава, се появяват войските на неверниците под стените на града. Император Константин Палеолог (едноименници са и първият, и последният византийски император) заповядва да се разрушат мостовете и да се затворят всички врати. На Велики четвъртък, в деня, когато в Гетсимания синът Божи и Человечески се моли да го отмине горчивата чаша, цялата турска армия се разполага около стените под командването на Мехмед Фати, т.е. Завоевателя, султан колкото интелигентен, толкова и потаен. На Велики петък започва невиждана за ония времена бомбардировка с оръдия.

След много пристъпи на 24 май се явява знамение - настъпва тричасово лунно затъмнение, а на следващия ден градът потъва в непрогледна мъгла, нещо невиждано по тези места през май. На 29 май, вторник, започва друга глава от световната история. Дошъл е краят на византийската империя, краят на византийската цивилизация. Градът е превзет от турците.

През почти всичкото време, през което градът е заплашен и дори обсаден, вътрешните разпри във Визан-тия продължават. Православните фанатици не престават да проклинат всяка мисъл за уния, т.е. за съюз със Западната църква. Западното християнство изоставя за плячка съперничещото му източно православие. От тези дни и години се помни злополучният афоризъм на последния пръв министър на Византия, мегадука Лукас Нотарас: „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара!" Скоро неговата глава няма нужда ни от чалма, ни от тиара. Една от първите глави, отрязани от султан Мехмед Фати, е неговата.

По последствията си падането на Константинопол може да се сравнява само с падането на Рим през 410 г. в ръцете на вестготите. За съжаление източният свят не отговаря на предизвикателството, тъй непостижимо и могъщо както западния. Падането на „града на градовете" Рим под властта на варварите е истинският стимул за Блажени Августин да пренесе Царството Божие от земята на небето, да напише „Божият град", да сложи началото на невиждания подем и разпространение на християнството на Запад. Нищо по-добно не се случва на Изток. Оттук насетне започва отбелязаното още от Чаадаев „нормално", „естествено", орга-нично развитие на Запада и скокливото, ката-строфично развитие на Изтока; със забавяния и след това с болезнени ускорения.

Изобщо Цариград, Константинопол, Цар-град не е занимавал въображението на българите толкова, колкото би могло да се очаква, като имаме предвид неговата близост до България (на няколко часа от границата път, отстоящ от София приблизително на разстоянието до Варна), неговата роля в нашата средновековна и възрожденска история. А близостта ни до града, разпо-ложен на две морета и два континента, до това място на първите съприкосновения и съперничества на Изтока и Запада, до града, живял под вековния страх, че ще бъде завоюван или от Запада, или от Изтока, до столицата на могъщи империи, средище на световната дипломация, люлка на православието, сцена на най-страшното религиозно съперничество, световен център след пада-нето на Рим, е оставило видими, непреходни черти в националното мислене и характер, в народното преда-ние, макар понякога само като богат и широк фон на нашата историческа съдба в сърцето на това кръсто-вище, наречено Балкани.

Продължава

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture