Георги Марков, Дейвид Филипс. Достопочтеното шимпанзе. Превод от английски Надежда Тороманова. Издателство „Балкани”, С., 2008



Тази книга остана по-скоро незабелязана – и от широката публика, и от тези, които се занимават с критика на българската литература. А тя всъщност е важна поне с две неща. Най-напред – защото е представителен документ за развитието на един немаловажен български автор, и още – защото задава алтернатива на обичайната линия в поведението на българския писател-емигрант.
Докато работи за BBC, Георги Марков е известен сред познатите си в Лондон с опитите да пише пиеси на български език. На една вечеря обаче неговият приятел и колега-журналист Дейвид Филипс подхвърля идеята да се осмее политическата класа в Англия, да се представи нейният „маймунски” характер. Георги Марков буквално се вкопчва в идеята и не спира да говори за нея. Трети присъстващ на вечерята, техен началник в радиото, залага десет лири, че няма да я осъществят докрай. Така се започва упоритата работа. Марков взривообразно ражда идеи, характери, сцени; Филипс ги пише; след това двамата спорят и пак започват наново... Книгата ще излезе през 1978, след смъртта на единия автор.
Замисълът на произведението е класически прост и много английски: да се осмее политическата класа чрез употребата на една алегория с животински характер. Романът представлява политическа сатира: той се подиграва с парламентарната (епизодично и с президентската, и с кралската) институция, с традициите и навиците на британската демокрация, с организацията на управлението и публичния живот, с характерите на министрите и на по-нисшите управляващи, с реда на Даунинг стрийт 10... Разбира се, при добро желание сатирата може да надхвърли националните граници, да се възприеме като обобщение на гротескното в поведението на всяка „демократична” власт, макар че поне английският автор в по-късните си интервюта не проявява подобно самосъзнание. За нас е особено интересен фактът, че емигрантът Марков не се поколебава да критикува не само родината, оставена (сякаш) безопасно назад, но и своя нов дом, онова трудно постигнато убежище, което на практика има политическо естество. По-силни от желанието за сигурност и спокойствие се оказват критицизмът и несъгласието с властта, с всяка власт, независимо от традициите на мястото, в което се е родила.
Сюжетът на романа се изгражда около една фантастична случка. Достопочтената персона на британския министър-председател в навечерието на неговото избиране е подменена с едно добре дресирано шимпанзе; отначало никой не забелязва промяната и това поражда комични ефекти. Текстът отива и по-нататък: след няколко седмици вече всички знаят, че министър-председателят на Великобритания е шимпанзе. Резултатът обаче е парадоксален: сред обикновените хора се развиват приповдигнатост и оптимизъм („най-сетне нещо различно, нещо ново!”), премиерският антураж приема странностите на новия шеф като обичайни капризи, а службите за сигурност стигат до извода, че няма нищо по-удобно и по-безопасно от премиер-шимпанзе. Маймуната не може да мисли и следователно не може да действа безразсъдно, не крои интриги, не може да бъде корумпирана... И освен това няма да напише мемоари, щом слезе от поста. Оказва се, че е по-лесно да заместиш политик с шимпанзе, отколкото шимпанзе с политик. Маймуната се е превърнала в буквалния и поради това съвършен зоон политикон.
Разбира се, докато четем книгата, не можем да не усетим, че тя е била написана преди повече от трийсет години. За днешните вкусове повествованието тече по-скоро мудно и многословно, детайлите на обстановката са твърде специфични, хуморът е прекалено английски и разчита преди всичко на словесни ефекти, които са най-трудно преводими. И все пак книгата си заслужава да бъде прочетена, за да намери своето място в не твърде богатата традиция на политическата гротеска в българската литература.

В.”Култура”, 30.10.2009, петък