Kак надстройката се сгромолясва върху базата

Светлозар Игов


Изглежда невероятно, но е факт. Един български роман, написан преди 44 години едва сега вижда бял свят. Не защото ръкописът му е открит едва сега. Забранен за издаване през 1964 година, той не би могъл да излезе и до 1989 година, докогато и издадените до емигрирането през 1969 година книги на Георги Маорков бяха инкриминирани в родината му. Но от 1989 година досега изминаха вече близо две десетилетия, а романът „Покривът” не беше публикуван. Не е издаден още на български и „английският” му роман. .
Отдавна са се превърнали в библиографска рядкост и издадените през 1990 година в България два тома на „Задочните репортажи” и на „Литературни есета”, в малкотиражни скромни томчета излязоха само някои от избраните стари творби на Марков, публикувани преди емиграцията му. Не е направено нищо за издаване на многотомни събрани съчинения. Почти е изключен от образователния канон.
Достатъчно е да сравним издателската съдба на творчеството на политически емигранти като Чеслав Милош, Александър Солженицин, Милан Кундера, Йозеф Шкворецки, Йосиф Бродски след падането на Берлинската стена в родината им, с тази на творчеството на Георги Марков в България за да видим, че определени среди у нас упорито саботират пълноценното му присъствие в българската литература. Краткотрайната еуфория от „завръщането” на Георги Марков след 1989 година угасна до постепепно елиминиране на присъствието му в българската култура. Случи се дори най-позорното - официалните български власти осуетиха разследването по убийството на писателя. Голяма част от писателската общност бързо „охладня” към новото присъствие на Георги Марков в родината си. А се появиха и писатели, които в мемоарни книги или отделни публикации се включиха в двусмисленото медийно отразяване на „случая Георги Марков” с нелепи намеци или открити нападки било срещу личния живот на писателя-емигрант, било срещу обществената му позиция – и преди , и след емигрирането, било с усъмняване в писателската му значимост, сякаш оправдавайки убийството му. Само една съвсем малка група литератори продължи да отстоява и достойния граждански и морален лик на писателя, и литературното му дело, и да назовава открито добре известните му убийци.
Най-големият принос в отстояването на Георги Марков, като отстояване на ценностите на демократичното общество и творческата свобода, е изследването на журналиста Христо Христов „Убийте Скитник”, което не само разкри неподозирано съхранили се архивни материали за убийството на писателя и изпълнителя на „мократа” поръчка, но и хвърли обилна светлина върху репресивните действия на българските тайни служби по време на живковия режим и саботирането на работата по разследването на случая в годините на „демокрацията”. Определено смятам книгата на Христо Христов за най-забележително постижение не само на българската раследваща журналистика, но и за едно от най-значимите разследвания от този род в световен мащаб. Не защото липсват такива разследвания по света, а защото разследването на Христов е осъществено в една обществена среда с притъпен инстинкт и усет към търсенето на истината.
Ако като житейска съдба и гражданска позиция (той е единственият получил високо литературно признание в България писател, който успява да емигрира, да продължи творчеството си и да изрази публично пред света гражданската си позиция) Георги Марков е уникален, то като писател неговото творчество се вписва изцяло в художествените търсения на българската литература от 60-те години. Това може да се каже и за непубликувания му тогава роман „Покривът” – ред от поставените в романа проблеми бяха продължени от други писатели, различни от Георги Марков като житейска съдба, творчески натюрел и поетика и степени на официално признание.
Три години след „Покривът” се появява повестта „Пътища за никъде” от Богомил Райнов, в която има сходни на двамата главни герои от „Покривът”, въплъщаващи твърдокаменния сталинист-догматик и пострадал от сталинистките репресии творчески мислещ човек. И – колкото и странно да изглежда - у Богомил Райнов, за разлика от Георги Марков, победител в двубоя между двамата антагонисти е сталинистът-догматик, финалната визия на „Пътища за никъде” е много по-мрачна,трагична и песимистична от финала на „Покривът”. Богомил Райнов обаче остава в рамките на един личен двубой и камерно-психологически сюжет, не разгръща творбата си до социален роман (какъвто е „Покривът”), единствено заглавието му –„Пътища за никъде” – е по-откровено песимистично.
През 1971 година се появава още един роман, за който може да се каже, че има нещо сходно в проблематиката си с „Покривът” – „Лавина” на Блага Димитрова. И тук има една малка , макар и не строителна, а спортна , общност, в която се открояват различни социални типажи, но онова, което свързва романът на Блага Димитрова с този на Марков е заглавието „Лавината”, което също представя символ – на дебнещата „отгоре” и сгромолясвайки се върху хората унищожаваща ги опасност. Дали подтикът за символното внушение за грозящата общността гибел иде от Георги Марков – макар че Блага Димитрова единствена прави по-късно споменно признание за съдбата на „Покривът” през 1964 година – не е ясно, но търсенето на обобщаваща метафора на заплахата и катастрофата като социално предупреждение е сходно с това на „Покривът” на Георги Марков, а и вече се разгръща като ясна тенденция в поетиката на заглавията в българската литература, достатъчни са в това отношение само Радичковите заглавия „Свирепо настроение”,”Суматоха”,”Опит за летене”.
Третата творба, продължаваща в известен смисъл повдигнатата в „Покривът” проблематика е романът на Васил Попов”Низината”, посветен на съдбата на хората на един „социалистически строеж”, което свързва не само тематично, но и концептуално „Покривът” с „Низината”. Макар че ред критиции и до днес не желаят да го забележат, но „Низината” е фина пародия на производствен роман (каквато е и „Жените на Варшава”), представящ разминаването между официалната пропаганда и действителните мотиви и съдба на строителите.
Тези три творби определено продължават и доразвиват смислови насоки, заложени в „Покривът”.Към тях могат да бъдат добавени още две – „Бариерата” и „Измерения” на Павел Вежинов, който след неплодотворния си период в края на 40те и през 50-те години, от 60-те насетне става все повече духовно разкрепостен, за да постигне във и след „Бариерата” пълна освободеност на художественото си мислене. В „Бариерата” също има покрив, от който започва магичния полет, но главният герой е захлупен от него, не успява да се извиси, а момичето полита и трагичния и край е и светла освободеност от похлупака, под който живеят другите. А в „Измерения” не само предчувствието, но и очакването на катастрофата са напълно прозрачни символи за предстоящото сгромолясване на едно общество.
Всички тези творби изглеждат художествено по-успешни от „Покривът”, защото зрялата кристализация на повествувателния си стил и жанр Георги Марков постига в следващите „Покривът” творби през втората половина на 60-те години – „Санаториумът на доктор Господов”, „Портрет на моя двойник” и „Жените на Варшава”. И ако тук свързвам творбите на други автори от 60-те и 70-те години с
„Покривът” то не е само за да посоча някакво влияние на романа на Марков върху тях (макар че то – съзнавано или не - не е изключено), а за да отбележа как още в „Покривът” Георги Марков е открил и въвел в българската литература социална проблематика, която други автори продължават да поставят и разгръщат в течение на две десетилетия след него.Това не само компенсира неосъществената все още докрай нова повествувателна поетика на „Покривът”, а и откроява пионерското значение на концептуалните търсения в подготовката на новите поетики. Защото „Покривът” впечатлява именно с концептуалната си зрелост да погледне по нов начин една идеологизирана преди това социална проблематика.
Георги Марков се е опрял в романа си върху действителен случай – падането на покрива на прокатния цех в металургичния завод „Ленин” в Перник през 1959 година. Изборът на действителна производствена трагедия за основа на романа не е само „алиби” за достоверността на романовата история. Сама по себе си случилата се в живота трагедия има обобщаващ символен смисъл за сгромолясването на една идеологическа конструкция. Защото Покривът е смислово богат образ не само чрез реалната си материална тежест, предизвикала човешка трагедия, а чрез символните си импликации. Трудови злополуки и производствени катастрофи, разбира се, се случват не само в тоталитарните общества.Те могат да бъдат предизвикани и от жаждата за бърза печалба, могат да бъдат и необременени от социален смисъл трагедии – и природата ,и обществото са пълни с „безпричинни” случайности.Но в романа на Георги Марков трудовата злополука не е просто израз на типичното за социализма форсиране на човешките сили в името не на производството, а на идеологията и превръщането дори на производствените проблеми в идеологически.”Покривът” е демистификация на идеологизираното разбиране на икономиката не като прозводствен и технологически проблем, а като идеологическа реализация. През 50-те години пропагандата изисква на строежа да се гледа не като на икономически феномен, а като „плод на българо-съветската дружба”, „постижение на социалистическото строителство”, „партийна грижа”. Най-богатия смисъл на творбата е в демистифициранетои на други идеологически митове като „работническа класа”, „народ”, „партия”, „интелигенция”. Демистификация постигната чрез откриването на прости житейски истини – хората работят не в името на възвишени „идеали”, в името на „светлото бъдеще”, а за днешния хляб, работят за пари, за да изучат децата си, да си построят домове, да получат жителство..
Персонажният смислов драматизъм на творбата се създава от образите на главните герои Донков и Димшин, чиито житейски съдби са преплетени още преди да се срещнат отново на строежа. Донков е въплъщение на фанатичен комунист, сталинист-догматик, организатор и екзекутор в „лова на вещици”. Димшин е бивш партизанин, жертва в лова на вешици, обвинен и репресиран като народен враг. Житейският му опит го освобождава от идеологическите заблуди, прави погледа му реалистичен. Във финала Донков става жертва на собствения си фанатизъм, неговият „героизъм” е самоубийствен.
Но „финалната” победа на репресирания от „своите” комунист Димшин в „Покривът” не е идеологическо съобразяване с времето, нито наивен оптимизъм (в сравнение например с песимистичния финал на споменатата по-горе творба на Райнов), той е израз на иманентния драматизъм на комунизма, на вътрешния му разпад под натиска на живота и реалността.
Макар и неиздаден в своето време „Покривът” е показателен и за концептуалното съзряване на Георги Марков като подготовка за следващите му творби и особено „Репортажите” (където във „Великият покрив” са коментирани събитията, провокирали „Покривът”), и за постепеннното и бавно „пробуждане” на цялата българска литература .
„Покривът” – дължим изданието на „Сиела” – е текстологично обработен, редактиран и подготвен за печат от неуморната изследователка на репресираната литература Цвета Трифонова, която е написала и задълбочен предговор и приложила документи за съдбата на забранения български роман на Георги Марков.