И СВЕТЛИНА, И ЗДРАЧ...
Виктория Благоева

“Всичко това” на Иван Странджев излиза преди всичко за това, за което ориентира един литературен салон в подготовка на ценности и човечност, предприемчиви в изнамирането на художествен израз. Символиката е разхвърляна и полепва по поетичните мечти, с които се изговаря желанието. Вечерта, нощта, мракът, тъмнината, здрачът са официални и симптоматични в поезията на Странджев. В обратния вариант на видимост слънцето е “примката на дните”, приковано да оползотвори динамика в човешки кръговрат. Струва ми се, че тази поезия говори с поколенията и категорично изпраща лиричност в няколко плана на предвидимост, в които се подразбират наследствени белези за всеки жест и всяка предприемчивост в завещание към утрешното. Обмислената и озвучена метафора на Иван Странджев репликира в две посоки на живота. Той се завръща и същевременно отпътува. В една точка на досег между две разминаващи се настроения човекът е сам, но огледан в своето потомство. Междувременно интригата на меланхолията идентифицира поета. В тъжен контекст думите на Странджев плуват като по вода. Образният език декорира със стилната предумишленост на пейзажа да демонстрира възможности, с които миризми и цветове превключват поетични смисли. Поетът рекламира ангажименти с душевността, но покрай материята не оставя следи от себе си. По-големи възможности за реализация според него има одушевеността, преднамерено “изобретена”, за да вдъхва разум в художествения аспект на въобразеното делнично. Следобедът, залезът, луната, звездите в една лирична анимация на метафоричността украсяват завръщането на героя, изиграл обикновената роля на човека с еполети. Много често песимизъм дебаркира смислите на живота и “бих искал” е учтивата форма, която изговаря желанието за вечност – едно желание на “капитан на кораб”, за който “няма бряг и дъното е най-близката земя”, а “тялото на думите потъва в света на тишината с камък от безсмислие на шията”.
Странджев не намира образ на душата. Той се колебае, провокиран да изобразява нещо и да преоткрива нищо. Постоянното препращане към друго, за което се мисли, докато се говори, отваря широките възможности за културата на тези стихотворения. Символиката организира изворните способности да се черпи от вдъхновението на природата – един многозначен феномен, разположен в интелектуален план.
Антоними емблематично си прехвърлят смисли и коригират послания с недоизказана ревматичност. Иван Странджев изнамира средно аритметично на значения и неговите стихотворения в процес на прочит се разрешават много често като алгоритмични замислености в центъра на преоткрита ценност:
“… през сребърните бърни на тромпета някой се опитва
да издуха мъката докрай,
женски смях по тротоара се разсипва – ад е,
но възможно е да го объркаш с рай…”
Със завръщаща се походка отнякъде поетът се приближава към изобретяване на завещанието. Някъде тук се намества мотивът за умирането, за смъртностите, за които времето бавно прелива “синя кръв”. Печално е, а тъгата е разлятата насъщност на живота. Интимност скъсява дистанцията на предназначеното слово. Говоренето на Странджев е снесената светлина, но и преглътнатият здрач. Мракът и денят са еднакво състоятелни със своята обозначимост и в тях са потърсени спомени и осъзнавяния, които да бъдат съсредоточени в тази поезия. Смисълът не е прям, на една ръка разстояние, към който читателят да се пресегне. Той е повече недоизречен, в творчески процес. Някой трябва да мъти думите, за да се докосне до окончателността на някой и друг цветен и довършен стих. Но все пак това е общо взето семпла, елегантна поезия, немногословна, но обмислена, с потенциал, в който символът хвърля котва, а образът не довършва замисъла на преднамереността.
Всичко това може да се премълчи, защото стихосбирката на Иван Странджев освен значения запазва едно много свежо и добро чувство, с което всеки би могъл да сведе поглед от песимистичното небе и с удовлетворение да се закрепи на везните на един буден от противоречия и скътан сред блага, възкръснали одушевености или оптимистични смърти, свят.
----------------------------------------------------

“Всичко това”, стихотворения, Иван Странджев, първо издание, ИК “Жанет-45” ООД, Пловдив, 2008