Уважаеми дами и господа,

Днес, когато приветстваме превръщането чрез превода па поемата "Град" на Любчо Георгиевски във важен факт и на българската литературна култура, трябва да се справим предварително и с едно възможно ограничително четене. Винаги, когато става дума за по-ранна творба на един автор, заемал високи обществени постове, превърнал се в емблематична политическа личност, има опасност четенето на тази творба да се подчини на изкушението да търсим тук основите на тези политически идеи, които авторът е осъществил в политическата си практика; винаги има опасност да се опитаме да четем текста като свидетелство за бъдещата мисия, за бъдещите публични жестове, за стила на бъдещото публично говорене. Т.е. има опасност политическата личност да заслони литературния автор, институционалният авторитет да надделее над моралния (ако преведем на езика на Макс Вебер).
Всъщност след внимателно четене поемата "Град" сама се справя с тези опасности. Това е текст така мощен, толкова неочакван за новия читател, че ти наистина забравяш за министър-председателя, въвлечен си в един самостоен свят - жесток, опасен, често неуютен, пренаселен, преизпълнен с персонажи и със събития. Този град е колкото всеобщ, съвременният Град въобще, новият мегаполис, толкова и непрекъснато търси и намира за кратко своята конкретизация, своята културна и историческа определеност. Градът е единствена вселена за лирическия аз (а може би трябва да кажем: епическия) с неговата неистова активност, с неговото безпокойно лутане, пропадане, проникване, блъскане, самонараняване, обикаляне. свръхвглеждане за момент, викане, себеотричане, пренасяне, изкачване и слизане, трескаво комуникиране, онемяване, вслушване в далечното, в легендарното... Този аз е множествен, той не може да бъде поместван в границите на реалната личност, но и също търси и намира своите конкретизации, своята телесна определеност, своята твърде проблематична идентичност. Всичко това се родее е Уолт Уитмановите гигантски мисловни скокове, с неговите аз-гласове на новоизграждания човек от "новия" утопичен континент, с унанимистичните визии от началото на XX век, а бих добавил: и със световете от експресионистическите къси поеми на нашия поет Николай Марангозов, с неговите многолики лиро-епически персонажи. Но и творбата на Любчо Георгиевски има като историческа атмосфера, като период за създаването си точно определено време. Неслучайно в края на текста е посочено, че той е създаден "в есените 1988-1989", в месеците, когато всички очаквахме и жадувахме големите промени в комунистическия блок, когато вярвахме, че Стената ще падне, когато знаехме, че животът ни радикално ще се промени. Поемата "Град" носи тези колективни и индивидуални усещания по един пределно оригинален начин.
Така изобразеният град е безспорно драматичен момент на трансформации, на нестабилност, в него няма нищо завършено и фиксирано като архитектурен пейзаж, той е по-скоро град на хаоса, на безпорядъка и на непрестанните преобразувания. Но безспорно е пространство, заредено с огромни енергии, които търсят своя израз, в някаква своя по-окончателна форма. Самият лиро-епически "аз" е сякаш мазохистично готов да понася всевъзможни агресии, но и сам да причинява чудовищни с без-образността си агресии. Мощната еротика, която струи от всички части на поемата, в ред пасажи се отлива в садомазохистични форми, често преминава тънката граница с насилието, макар и да се връща в границите на любовното. Да, това наистина е прекрасната и клаустробична същевременно атмосфера от последните две години преди Голямата промяна, но не само това.
Добре познато е, че през последните тридесет години градът се превръща в привилегирован обект за анализи, интерпретации и обобщения от всички дисциплини на хуманитаристиката. Той бе видян като исторически сложено съсредоточие на всички човешки дейности, като гигантски колективен артефакт, като феномен, който може да добие съвършенство, но може и напълно да не се получи. Градът е реалната територия на всички възможни интердисциплинарни срещи. Но всъщност литературата бе открила града с всички тези негови характеристики поне сто и петдесет години преди това и бе надграждала своите пови текстове върху една грандиозна и многопосочна основа. Поемата "Градът" на Любчо Георгиевски помни тази силна традиция, без да е ерудитски обременена, макар прикрити културни следи, дори скрити реалии, да съществуват навсякъде в текста. Поемата разчита на този особен всеобщ интерес към града, тя го удовлетворява, но и действа деструктивно спрямо него, внася експресионистичен художествен хаос (такъв хаос винаги е привиден, разбира се) в тази зона.
Ако трябва да привнесем някаква доза художествена логика в строежа на тази нарочно разрушаваща логиките в отделните глави, които са на път да се подредят, поема, то можем с голяма вероятност да говорим за далечната близост с големите класически тричастни епически поеми, които представят Ад, Чистилище и Рай (независимо от това, как точно са наречени тези части). И тук в тази двучастна поема можем да говорим за една последователност на Ад и Чистилище, за едно частично хармонизиране на повествованието във втората част (и особено в една нейна изцяло любовна глава), за известно просветление в тази така мрачна в първата част гледка на града. Раят, разбира се, отсъства, той просто не е възможен. Мощният мотив за историческата обремененост на разполагащата се (може би?!) в града общност се носи от епическия легендарен повествовател - слепият старец и този мотив се разгръща в цялото повествование, превзема го и кулминира в глава Девета, превръща се в ядка на проблематичната идентичност. Без да е експлицирана докрай трагическата историческа преживелица с ослепените войни на Самуил, дава тласък за не по-малко трагическото обобщение за ослепената общност, за тук-таме срещащите се слепи водачи с по едно око, за тази общност, чиито реки са препречени преди да достигнат до светлото море, за разпокъсването и противопоставянето, за безизходицата.
Но както по отношение на тази проблематика, така и за ред други културно-исторически асоциации, които могат да бъдат конкретизиращо разчетени, поемата никога не достига до пределна конкретност, реалните не са точно фиксирани, а по-скоро загатнати, случилото се може да е точно тук, но също и там някъде другаде, с други хора, с друга историческа общност. И точно в тази многозначност, в непълната определеност, е красотата на творбата, нейната обобщителна сила.
Превеждането на поемата "Град" на Любчо Георгиевски от Константин Икономов и издаването й от издателство "Балкани" на Георги Гроздев не е първата среща на българската публика с този текст. През 1992 година, т.е. една година след излизането на македонския оригинал, голям откъс от поемата бе представен без каквато и да е адаптация на страниците на българския постмодерен седмичник "Литературен вестник" - според избора на колегата Ирма Димитрова. Още тогава словото на Любчо Георгиевски постигна своя силен ефект, който сега след цялостното българско представяне на творбата ще бъде многократно засилен. Нека пожелаем дълготрайността на този ефект, да пожелаем и успешното вписване на "Град", на тази преведена творба, в големите български поетически традиции върху тази тема.

Млади и стари на опашка за автографи
Снимки Мартин Митов


31.01.2007