В лондонската болница “Гайс” бях четири дни – ден преди операцията и два дни след нея. Основана в началото на дванадесети век, сега тя е базова болница на Медицинска академия с 13 400 студенти и специализанти от цял свят. А реконструираната през 1551 година сграда е превърната в музей, защото там преди триста години са правени първите хирургически операции.
При приемането ми в отсрещната стая имаше възрастен мургавеняк, изписан от няколко дни. Но... не искал повече да живее без самостоятелна стая в жилището на дъщеря си и използва ситуацията. Сега социалните органи преговарят с него за настаняването му в държавна гарсониера по избор.
В съседната нему стая изписаха младо англичанче и на другия ден около обяд там настаниха един индус, британец от индийски произход.
Според болничния режим храна и напитки се сервират на пациентите по седем пъти на ден. Така нареченият ранен утринен чай е в седем и половина – около час преди първата закуска. Тогава подменят и спалното бельо – всяка сутрин блестящо бели чаршафи и калъфки, сякаш за еднократна употреба. Последното сервиране пък е в осем и половина вечерта – около два часа след основната вечеря. Обикновено млечно-плодови десерти и напитки преди лягане. Тогава всеки получава и копие от менюто за следващия ден, където попълва името си и отбелязва своя избор. За обяд и вечеря има по няколко основни ястия с месо и без месо, както и по няколко вида десерти и супи.
Попълненият от тебе лист-меню е върху подноса заедно с храната, редом с приборите и салфетките, за да можеш да провериш дали всичко ти е сервирано. За пациентите от някои раси и националности са предвидени и техни специалитети.
Та... малко след настаняването на индуса пристигна и количката с обяда. Тъй като той нямаше своя поръчка, предложиха му от наличностите.
- Има печена риба с картофено пюре и...
- Аз риба не обичам! – отсече индусът.
- Можем да отделим грах яхния с месо или без...
А бе я дайте менюто! Ето, тука пише, че за мюсюлманите се осигурява халал мийт – опято от ходжата месо. Такова искам! – изкапризничи новият пациент, все едно че си плаща в някакъв луксозен ресторант.
Грабна слушалката едната сестра и докато си мислех, че ще се оплаче на шефа, тя разговаряла със съответната кухня.
- За халал мийт ще трябва да чакате половин час – умолително погледна сестрата към капризния пациент. А той, хвърляйки поглед към съпровождащата го съпруга, поуспокоен, добави:
- Добре, ние... не сме чак толкова гладни.
След двайсетина минути друга сестра донесе два запечатани пакета, надраскани с арабски йероглифи.
- За Вас ли е опятото месо, моля? Ето тук е подписа и печата на ходжата – една порция за Вас и една за съпругата Ви. Имате ли някакви други оплаквания?...
И почака, за да се убеди дали храната е по вкуса им.
Покрай тази случка разбрах, че болницата поддържала щатни служители на основните световни религии – пастор, ходжа, свещеник, равин... При изявено от пациента желание – те го посещават край болничното легло.
Казват, че за една грешна диагноза отнемали правата на лекаря, уволнявали, глобявали, а според последствията често вкарвали и в затвора. Колкото и да си благодарен – не можеш да предложиш пари или подарък на медицинско лице. Ще те огледа като извънземен и или ще те помисли за луд или ще се обиди и разсърди. Ако в България се въведат английските закони и порядки към лекарите и сестрите, вероятно още в първия месец голяма част от тях ще трябва да бъдат натикани в затвора...
Учудих се и на друго – при наличие на посетител в момент на сервиране, той също бива обслужван. Така, когато при мен случайно бяха синът или снахата, също им поднасяха горещи или студени закуски и напитки по избор.
Ама за какви здравни осигуровки започвате да си мислите вие, за какво заплащане?! Здравни осигуровки в Англия действително съществуват, но те се правят по желание, за да ползваш безплатно и услугите на частни зъболекари и лекари. А това, което ви разказах е случка в обществена болница, поддържана изцяло от държавния бюджет!

* * *
В болницата ми измерваха температурата с лазерен термометър. Допирайки го до ухото, светва лазерна лампичка, което представлява и самото измерване. Такива не бях виждал в България. Не бях виждал и от онези термометри за еднократна употреба, които като хартиена лепенка залепваха на бебетата. Заради моето учудване сестрата ми разказа следната приказка:
Някога се използвали примитивни термометри, които пациентът трябвало да държи по няколко минути. Освен бавни и неточни, те били и опасни, защото можели да се счупят, а съдържали живак. Да не би във Вашата страна да ползват още такива забранени термометри?
Замълчах. Защото за мен страната на приказките беше тук, в Англия...
След това, без да разкопчавам ръкава си, тя ми поставя коланче около ръката и някаква светеща щипчица на безименния пръст. На екрана се изписват пулса, кръвното налягане, нивото на захарта, съдържанието на кислород в кръвта ми и още някои данни...
Над леглото на всеки пациент виси плазмен телевизионен екран. Закрепването му е такова, че можеш да го местиш по всички направления и да го оставиш в която и да е точка в пространството на стаята си. Слушалките, с които слушаш звука на телевизора, с едно докосване се превръщат в телефон или видеотелефон, чрез който можеш да се свържеш с всеки кабелен или мобилен номер по света.
С бутончета можеш да регулираш по мощност или по направление осветлението в стаята си, да повикаш сестра или лекар, да поръчаш чай или кафе, да повдигаш, сваляш или накланяш цялото си легло или само областта на възглавницата му. Кислородни маски и разни животоспасяващи маркучи и апарати са монтирани на стената край всяко легло...
За останалите чудесии ще разкажа друг път, но тук да добавя онова, което се отнася вероятно само до нашето, урологичното отделение.
Пикаеш в компютризирания писоар /самите писоари и седалά са за еднократна употреба/ и секунди след свършването откъсваш, като бележка от касов апарат, диаграмата на своето пикаене. Там графика нагледно показва дебита на урината във всеки момент, сравнена с нормално усреднената графика. Под нея компютърът е разшифровал и отпечатал десетина показатели като: общо количество отделена течност, общо време на уриниране, максимална и минимална моментна скорост на уриниране, времетраене на уринирането с максимална скорост, тотална продължителност, точно време на започване и на завършване с дата, час, минути, секунди и десети части от секундата... Ако графиката се различава от нормалната, компютърът посочва евентуалната причина и насочва какво да се предприеме.
След завръщане от тоалетната допират до корема ми апаратче с големината на цигарена кутия – портативен ехограф. То отчита до милиграм остатъчната урина в мехура – това бил много важен показател за правилната дейност на отделителната система.
Голям късмет извадих като избягах от българските медици. Те смятаха да ми режат корема и да ме оперират от рак на простатата, премахвайки и нея и някои съседни органи. А в Лондон без никакво рязане, при понижена с няколко градуса телесна температура ми извадиха стотина камъчета, вградени като в пчелна пита и ми доказаха, че въпросният израстък не е бил даже тумор, а камо ли рак!
И питаше Тодор Колев: “Кога ще ги стигнем...?”
А бе как щге ги стигнем, като те непрекъснато тичат! А ние тъкмо бяхме проходили и ни строшиха краката, та сега едва-едва пълзим...

* * *
В полунощ, когато се поздравяват днес и утре влиза в стаята ми медицинска сестра и прибира водата, чашата и всякакви храни и напитки. Окачва табелка “Нищо в устата”. Утре съм на операция.
Сутринта пристига екип от операционната. Слагат на ръката ми гривна с името, рождената дата и болничния номер и ме извеждат заедно с леглото. С асансьора слизаме надолу. Чета надпис: “Театри”.
Операционната зала англичаните наричат театър. В музея на хирургията операционната зала от преди векове наистина е като римски театър – амфитеатрално подредени пейки за публиката обикалят дървена хирургическа маса.
Отваря се портал и се оказваме в разпределителен коридор. Отляво, отдясно, отсреща – все врати. Мерят ми пак кръвното и пулса, питат ме зная ли какво ще ми правят, показват ми подписаните документи и ме питат дали подписа е мой.
На една от вратите светва надпис. Тръгваме натам. Вратите се отварят и затварят автоматично. След вратата съпровождащите ме предават един на друг. Отново въпроси – име, дата на раждане, сравняват надписа на гривната, гледат документите, питат аз ли съм се подписал там. Все още можело да се откажа от операцията, ако поискам. Следваща врата. Също като в приказката, дето героят минавал през девет врати в десета. И след всяка врата все по-студено и по-студено.
По едно време ме приема черна служителка или казано на български – негърка. Хваща ми ръката и я гали успокоително, гледа ме едва ли не с поглед на влюбена, а аз си мисля – “Какъв късмет – да попадна на чернилка!” Същите въпроси, същите отговори. Светва надпис “Театър 28”. Може би е за мен. Зъбите ми тракат от студ, едва успявам да й кажа, че замръзвам.
- Това исках да чуя – казва тя. – Ей сега ще заспиш.
И ме убожда по лявата китка – отгоре, където минава вената от средния пръст. Миг на затопляне, замъгляване зрението и... край. За секунда или две съзнанието ми се изпари. Не можах да видя театъра. Не знам и дали е имало посетители, макар че подписах съгласие за присъствие на студенти или стажанти, ако имало желаещи.
Минали са два-три часа. Сънувам, че ми казват да вдигна левия си крак. Вдигам го. После десния – и него вдигам. В съня си чувам вик: “Татко!” Мързеливо отварям очи и виждам сина и снахата. Намирам се в стаята, където ме настаниха вчера. На същото легло, с плазмения телевизионен екран над него и разни копчелъци... Около мене действат няколко сестри и фелдшери. Вече почти в съзнание един от тях ме пита: “Как се чувстваш, чувстваш ли се като болен?” Аз треперя от студ и отговарям утвърдително. “Ей сега ще те оправим!” – казва и включва система от две различни банки едновременно. Вливат се в кръвта ми през същата игла, която черната долу ми заби в китката. Добре са го измислили. Когато не се ползва иглата, затварят я с капаче. Няма да те боцкат всеки път я!
Само минутка и вече се чувствам по-добре. Светват в ухото ми с лазерен термометър и пишат телесна температура 34.5 целзиеви градуса. Табелката “Нищо в устата” я прибират и ми предлагат обяда, който съм си избрал снощи.
От сина си разбирам, че на английски са ми казвали да вдигам крака и разните други команди. Нямам спомен на какъв език е било – спомням си като насън и се учудвам, че не било на родния. Българските им колеги пък се учудваха как може да ми измерят телесна температура 34.5 градуса, като при такива температури човек умирал.
Според традицията няколко часа след операцията хирургът дойде на среща-разговор. Ако изобщо може да се нарече операция, след като няма ни разрез, ни рана, ни шев. Към листа, където е описано в коя минута е започнал, в коя – свършил и какво точно е направил, нарисува малка схема.
“Това беше израстъка, аз извадих сърцевината – дванайсет грама млада тъкан с вградени 50-60 кристални камъчета. Останалата част, имаща поне още толкова камъни са застарели клетки. Те постепенно ще умират и ще ги изхвърлиш в продължение на два-три месеца”.
Гледам го – около 35-годишен англичанин и ми се струва че е Исус Христос. Не само възрастта му Исусова, ами говори така, сякаш той ще ръководи развитието на клетките в моя организъм.
Изписаха ме след два дни и на третата седмица отлетях за България. Отидох на същия ехограф в Медицинската академия да сравня, да видя разликата след операцията.
“Какво са ти оперирали, то всичко си стои?! Това бърз рецидив ли ще е или изобщо не са изрязали тумора?”
Обясних, че са ме оперирали в чужбина и че остатъка сам щял да изчезне. Невъзможни бяха коментариите.
Бях на контролен преглед в Лондон и след три месеца – отново на същия ехограф в България.
“Ама тебе втора операция ли ти правиха? Сега от тумора няма и следа, а простатата ти е като на 30 годишен младеж!” – възкликна в недоумение доцентът. Истина ще е – от известно време направо се чувствах подмладен. След подробен мой разказ добави: “Мислех, че сме двайсетина години назад, но явно сме изостанали повече”.

***
В България се говореше, че здравната система ще бъде по подобие на английската – всеки да си има личен лекар – джипи. Няколко години сравнявам и не намирам нищо общо – напротив, сякаш противопожни са много неща.
Установявайки се в Лондон, посетих кварталната поликлиника, където се регистрирах за джипи. Това понятие на български означава общопрактикуващ лекар.
Във всяка такава поликлиника в Лондон работят по десетина джипита и ако твоят личен лекар го няма или е зает, преглежда те негов колега. Прегледите в Англия са абсолютно безплатни, както и всякакви операции, ваксинации, физиотерапии и тем подобни, а голяма част от населението получава и лекарствата безплатно. Джипито те вика на профилактични и контролни прегледи по график, теглят те, мерят те, правят ти разни изследвания и всички резултати вкарват в компютърната система.
Така ли стоят нещата в България?
В България без мое знание и съгласие лекарка ме записала в листата си. Интересувала се от мене докато ми вземе данните, за да смуче пари от т.нар. “здравна каса”.
Случи се така, че при един престой в България реших да се консултирам с нея. Първото нещо, с което ме посрещна, бе да ми вземе “потребителска такса”. Не ми е ясно какво означава това понятие и съществува ли другаде по света. Като второ ми разясни, че вече нищо безплатно нямало в българското здравеопазване, но ние в чужбина сме печелили много пари и това едва ли имало значение за мен. Затова и накрая ме одруса с една сума, която, както разбрах по-късно, била много по-голяма, отколкото нормално вземала от пациентите си.
Като капак на сравнението бих споменал злополучната хилядарка, която съм дължал сега на българското здравеопазване за услуги, които нито съм искал, нито са вършени. Щом системата е подобна на английската – откъде взема тези хилядарки английското здравеопазване? Дори съпругата ми, когато идва в Лондон, използва времето да си направи безплатни прегледи и изследвания, защото ако един от семейството е осигурен, то осигуровките се простират върху цялото му семейство.
Здравни осигуровки в Англия плащат доброволно само тези, които искат да ползват безплатно и услугите на частната медицина. В държавните си осигурен, без да плащаш някакви специални здравни осигуровки.
Наистина приликата е пълна, нали?