2.Сергей Герджиков КАКВО Е ДА СИ „НЕПОТРЕБЕН"Сергей Герджиков
2. КАКВО Е ДА СИ „НЕПОТРЕБЕН”
По повод на романите „Плячка” и „Непотребния” на Георги Гроздев
Нова литературна философия
Писателят-ловец Георги Гроздев прониква в съня ни като някой бракониер, осветява ни с мощен фар право в очите и ни заслепява. Ние сме обсипани от изстрелите на фразите му – отточени, отсечени, точни. Те бият по кората на главния ни мозък и правят рани в мислите ни. Изреченията са кратки, но не като на Хемингуей, а още по-сбити и пределно остри, личи преднамерено сгъстяване. Накъсаният разказ се сменя с мисли и въпроси, с коментари и преценки на реалности.
Очаквам този експеримент и други подобни напоследък да изведат на нов хоризонт сериозната ни литература. Защото другата литература по рецепти е ясна – тя си има читатели, без да има и да създава проблеми.
Никой не пише като Георги Гроздев – трябва да признаем уникалността му. А Класическата литература си отива. „Плячка” и „Непотребния” са вече широко коментирани от специалисти. Казано е много за тях. Аз си позволявам да кажа още, но не като специалист, а като читател, занимаващ се с философия. Това е опит за осмисляне на темата, в която ни въвлича Георги Гроздев. Да я определим като тема за Дивото в нас и Цивилизацията.
Разбира се, романите са и социални – представляват радикална социална критика или по-точно социална трагика на „прехода”, но са и израз на изначална тревога от изплъзващия се смисъл на човешкия живот.
В „Плячка” са наредени или по-точно нахвърлени парчетата от една интересна история, в която действат хора от периферията, а не „редови граждани”. Тези парчета са смесени с мисли и въпроси. В „Непотребния” са изброени видения – реални епизоди и спомени на главния герой Боян. Това е невероятна серия визии и съновидения за близки и далечни реалности и представи, кореспондиращи с ясновидства. Хънтъра и Анастасия свързват романите. Новото е фантастичното присъствие на Вълка в Боян-непотребния.
Много е написано от специалисти по литература за тези романи – четох сборника. Някои от написаните неща са напипали характерното в писането на Гроздев, но повечето са патетични декларации на намерените екзистенциални, метафизически и социални драми, морални присъди над действителността и метафизически обобщения за човека и неговата душа.
Смело отказвайки се от каноните на добрата стара класика, от гладкия сюжет, от пълното изписване на образи, от психологизма и дистантния реализъм, Гроздев успява да ни грабне с един изключителен ритъм, ритъма лова, ритъма на тревогата. Целта е да се улови, усети, „помирише” и „хване” болката на едно разпаднало се социално и „духовно” съществуване, на един разкъсан в съвременната цивилизация жизнен процес на хората и особено на балканските хора след комунизма.
Гроздевата перспектива е по-широка от тази например на Георги Господинов. Тук нахлува мощно дивото. „Дивото” е диво относно цивилизованото, но то е сякаш по-дълбоко и автентично. Това е измерението, което придава дълбочината и мъдростта на тези романи. Дивото в нас е изобразимо като: ловецът, хищникът, вълкът.
Тук не става дума за „анималистична проза” от типа на Йордан Йовковата и Емилиян Станевата. Има общи митологични и фантастични полета с прозата на Йордан Радичков, но е социално натоварена, даже претоварена. В двата романа авторът не ни описва и обяснява една прозрачна за него реалност. Той самият не очертава граница между човек и животно, социално и природно, между духовно и материално, между душа и тяло и дори това е болка на героите.
Посочените дилеми са формулирани на Запад и са станали от векове начин на мислене.
Според мен тук има голямо объркване, и то се вижда в масата критически статии на литературните специалисти и колеги на автора. Тези критици вкупом разглеждат героите в двете книги, страдащите и борещите се с действителността Хънтъра и Боян Непотребния, като жертви на социалната неправда или като плячка на „тъмните инстинкти”. Но двете диагнози не могат да са заедно верни. Или сме жертви на цивилизацията, или на дивото. Това „диво” обаче не е нещо което може да се съди и преценява – това е изконният живот на тази планета.
Да се съди „дивото” в нас в дименсията „човек – животно”, „духовно – телесно”, е изопачена скала.
Недоволството на българина
Още на прага на дома си българският човек се озовава в нередност и създава нередност.
В лавината от грешки на нашето време не може да се укроти и нашето недоволство. То е станало привичка в нашата страна. Още със сутрешното ни кафе ние го попиваме със сутрешните блакове на телевизиите, пълни с увеличения на цените, с уволнения и оставки, с гафове и скандали, с бедствия и престъпления. Симпатични репортерки ни засипват с лоши новини с тон, сякаш ни подготвят за един нормален ден.
Следват неработещ асансьор, мръсни коридори и врати, бездомни кучета пред блока, повредена кола или претъпкан автобус, бясна надпревара и отегчително чакане на улицата, вкиснати колеги и шефове. А като се приберем, срещаме проблемите на децата си от училище или от улицата.
А телевизиите ни засипват с реклами на безсмислени стоки, сред които стотина лекарства: „преди употреба прочетете листовката!” бързо, скорострелно, стократно на вечер, до побъркване.
Вместо открито противопоставяне на врага, борба за територия, ние се противопоставяме скрито и през плетеницата на социални условности. От едната страна на барикадата – „силните на деня”, „властващите”, „заграбващите богатствата”, а от друга – техните жертви, недоволните. От какво са недоволни недоволните? От несправедливост? От липса на ред? От безправие и беззаконие? А какво става, когато жертвите се окажат на мястото на силните? Те правят същото.
Жертвата е жертва на себе си. В крайна сметка българите са недоволни от това, че не са близо до благата, а други са близо. „Социалната справедливост” след комунизма е химера, с която оправдаваме положението си на жертви, а и силните оправдават това, че са такива, поне днес. Защото утре могат да ги свалят от власт, да загубят положение и дори да бъдат застреляни от снайпер.
Змеят и Медузата не биха ни отнели нищо, ако не се включвахме в тяхната игра. Но как да избегнем тази игра? Тук няма рецепта – всеки има глава да мисли и избира. На Балканите има повече хаос и насилие, но има и повече спонтанност и живот. Защото тук го има още дивото – има много дивеч и има много автентичност. Именно тя е, която се мъчи – ние не приемаме цивилизация, която не сме създали и отказваме да влезем в модела на добрия гражданин – роб на банки и компании. Ние играем на криеница и се надлъгваме със силните на деня. В крайна сметка губят всички и в това е балканският проблем.
Загубите за нас, българите, растат с всеки акт на оплакване пред света. Светът не разбира и не уважава нашето недоволство, той просто махва с ръка и презира страната ни, когато ни слуша.
Погубването на спонтанния живот
Новата ситуация на човека след комунизма и в по-общ план на човека в потребителската цивилизация, в която се озовава балканецът, е ситуация на притисната до смърт човешка природа. Тя се гърчи в една нова недостатъчност на живота в неговата спонтанност.
Човек изначално е жива форма, без да е разкъсан между дух и природа, изначално е спонтанен, без да е „свободен–несвободен”, изначално е жизнен, отвъд дилемата „човек–животно”.
Спонтанният живот е борба срещу смъртта и тук няма смисъл, който надхвърля тази ситуация. Тя е, от която извират всички смисли. Човек копнее за спонтанната истинска природа, в която смисълът не се търси, защото постоянно пулсира в усилието за оцеляване в този дивен свят.
Този подтиснат и почти унищожен порив не е проблем на пост-комунистическата несправедливост. Тя е на друг, по-повърхностен пласт. Това, което прави от двата романа значима литература не е социалното недоволство на българите, на балканците и на съвременните хора. Нашето недоволство не е от вчера и винаги е било недоволство, насочено навън, към „онези” от „държавата”, и другите, „лошите”, които са заедно.
Анастасия и Савата си отиват, поразени не от дивото, а от покупко-продажбата на живот. Има винаги хора, не само на Балканите, които жертват животи, продавайки любов и опасна зависимост от опиати. В крайна сметка те самите стават жертви. Нещо много дълбоко е сбъркано, изопачено и смъртоносно в нашия социален свят, в който постоянно сме въвлечени в покупки и продажби. Нашите спонтанни инстинкти, жизнената ни сила и радостта ни от живота, който винаги е бил борба срещу смъртта, са погубени. Това ражда мъчителните въпроси за смисъла и съвременните въпроси за доброто и злото.
Ако трябва да ползвам вече доста изхабената в критичните статии за двете книги ловна символика, човекът тук е плячка не на „телесното, дивото, животинското”, а на тоталната загуба на живот в абсурдното съществуване. И това е щъкането между офиса и МОЛа, между коридорите на властта и лабиринтите на безправието, между стремежа към власт и стремежа към право.
Тук, независимо дали си непотребният Боян или Медузата, независимо дали си изхвърлен или приет, дали си момиче за платена любов или трафикант, ти си в едно и също положение – жертва. За да се изтръгнеш от това положение, ти трябва да си спонтанен, цялостен и жизнен, какъвто успява да бъде най-силно Хънтъра.
Един гръцки критик е написал, че Хънтъра също се държи като „мутра”. Не, Хънтъра, за разлика от Змея, не краде човешки животи, а като истински мъж с верен инстинкт ловува за своя живот, за своята дъщеря, за своята кауза. Неговият автентичен живот е обаче застрашен и в края на краищата поразен от социални абсурди. Той успява да отмъсти за погубения живот на дъщеря си и да спаси много други бъдещи жертви на Змея. Хънтъра успява с лекота да наложи своето балканско усещане за живота на американката Мери, дошла да потърси компенсация от офиса в балканската планина, на лов. Той адекватно отговаря на нейния акт на продаване на миговете с дивото, като й продава лесни мечки за убиване срещу добри такси. Продавачът става купувач, както е редът в потребителското общество. В този свят ние купуваме и продаваме. Купуваме по-голям апартамент, нова къща, нова кола, секс без любов, купуваме лов в „дива страна”.
Какво е „дивото”?
Ако следвахме спонтанно жизнения си порив, щяхме не да се погубваме и избиваме безмилостно и безумно, а да живеем нормално и щастливо в един свят с ясни правила, съгласувани с дълбоките изначални правила на живота на тази планета, които неотменно се следват и само хората са се отклонили от тях.
Вместо насъщна храна, каквато е придобивал първобитния ловец Хомо Сапиенс, ние убиваме трофей, с който се снимаме и се хвалим.
В това, че ние, порядъчните хора, сме загубили битката или се отказваме от борба за живот и плачем за загубената справедливост, няма голям смисъл. Но нима трябва да тръгнем и ние през границите на правилата? В това е объркването.
Ние постоянно го правим на дребно, когато шофираме, когато отчитаме доходите си, когато настаняваме децата си в по-доброто училище и когато си уреждаме положението в обществото. Ние си уреждаме или се преборваме за признание, известност, слава и положение. Ние не отказваме да ни показват по телевизиите, макар че презираме медиите.
Ние не сме последователни, не сме цялостни, объркани сме в паяжината на постоянно сменящите местата си „добро и зло”, „справедливо и несправедливо”, „правилно и грешно”.
Къде е коренът на нашето нещастие?
Не в това, че сме жертви. Не в това, че сме жертви на лошите хора, корумпираните институции и в същото време на животинските инстинкти. Не може тези неща да са на една плоскост.
Нашето нещастие е в това, че сме загубили битката.
Ние не сме губещите срещу печелещите, ние сме загубили ситуацията на битката, автентичната ситуация на живота. Ние сме загубили битката не като губеща страна, а като отказала се. Нас са ни излъгали, когато сме чели книжките с илюзиите на цивилизацията, че Доброто е отсам, при човека, в съгласието, въздържането и контрола, а Злото е в нашите „животински” страсти. Отрязали са ни крилата.
Затова търсим „битката” в авантюрата на приключението: лов, катерене, пътешествие. Ние се изправяме срещу мечки с пушка или срещу отвесни скали с въже. Ние се съгласяваме, когато ни устройва, или мърморим и протестираме, когато не ни устройва социалният ред. Загубената ситуация на битка се компенсира с имитации на битка, в които другите живи същества, „животните”, са със своите зъби и нокти, носове и уши, а ние сме със своите оръжия и организация. А после питаме важно за „смисъла”.
Има една битка в този свят, битката за живот. Когато сме в тази битка, в тази ловна ситуация, когато ловуваме за своите мигове живот на тази дивна планета срещу неумолимата смърт, от която не можем да избягаме окончателно, ние не се питаме за смисъла на живота и не се мъчим от безсмислието.
Да, животът няма смисъл извън себе си. Смисълът не е в „духа”, защото няма дух извън живота. Смисълът не е в „социалната справедливост”, а в онези прости правила на човешко съ-живеене, които правят борбата ни за живот нормална, доколкото човек изобщо е нормално живо същество.
Ние живеем непълноценно, разпокъсано, фрагментарно, а в това има малко смисъл, защото има малко радост и щастие. Не поради „метафизическата ни захвърленост”, а поради погубването на малките ни животи.
Сбъркано е цялостното ни разбиране за „човек и животно”. Човек не е нещо специално, ние дишаме същия въздух и умираме също като другите живи форми. Споделяме една планета. Глупаво е да казваме, оплетени от философските илюзии на нашата цивилизация, че сме „жертва на инстинктите и на животинското в себе ис”. Не, ние сме жертва на подтискането на живота.
Тази цивилизация е неотменна като човешкия живот, но само така изглежда.
Няма начин да надмогнем самия живот, като създаваме изкуствени опозиции като дух – тяло и човек – животно.
Ние сме непотребни, и дотолкова свободни
Да, ние сме изначално непотребни, но и затова свободни. Нашият живот не струва нищо извън себе си. Такъв е и живота на сърната. Но и сърната, и ние живеем в изключителни, във фантастични, в чудни светове или общ свят, един дар, който не може да се отнеме с нищо освен с убиване.
Да, нас ни убиват хаосът, безправието, несправедливостта. Нас ни убиват обаче преди всичко сбърканите разбирания за живота, които ни насочват към илюзии. Илюзия е, че „ще се оправим”, когато ни увеличат заплатите, когато намалее престъпността, когато има ред и закон. Да, това са неща важни, съществени и неотменни за идеалите, с които създаваме свободното общество. Но не трябва да бъркаме този граждански пласт с космическия.
Ние ще се оправим, дори да сме жертва на социална ентропия, когато намерим в самите себе си живота заедно с другите хора, заедно с другите същества на тази дивна планета. Трябва да приемем и това, че сме жертви и дори плячка, щом сме приели дара на живота.
Ние сме непотребни и това е прелестно. Аз не искам да съм „потребен” на монополисти, на медии и на институции. Не искам да съм известен и славен, не искам власт и респект. Искам живот, здраве и щастие, за да играя играта на живота. Приемам смъртта като част от живота. Колкото съм по-близо до природата си като живо същество, толкова по-ясни са ми правилата на битката, на противопоставянето, на отстояването на моите жизнени импулси срещу подтискане, изкривяване, изопачаване.
И тогава аз съм добър гражданин, спазвам правилата, работя за просперитета на семейство, нация и човечество, като създавам ценни неща. И когато имам тази хармония в себе си, когато владея духа на живота, аз не се питам повече за неговия смисъл. Но усещам по-силно диханието на смъртта. Усещам как тупти сърцето ми, как дишам и ходя. Отказвам се да използвам ръцете си само за клавиши. Отказвам се да използвам устата си само за фалшиви думи.
Homo Sapiens, е ловец.
Така го определя антропологията и еволюционната биология. Тази гола маймуна е уникална със своята кожа, със своите ръце, със своя мозък. Но това не я поставя в някакви отделни условия на живот. Ние сме също така зависими от храна и подслон, от спокойствие и развитие за нашите потомци докато се справят сами с живота. Човек умира също като елена и мечката.
Ентропията расте.
Авторът Георги Гроздев намеква: хаосът расте, напрежението се трупа и ще избие.
Нека не си правим илюзии. Животът няма да издържи противоестествените условия отвъд някакъв предел. Хората ще умират все повече от нови болести и зависимости от наркотици, алкохол и лош начин на живот, ще бъдат все по-нещастни и разкъсвани от депресията на безсмислието в подредените страни и от насилието в хаотичните.
Утре днешната финансова система на света, постоянно взривявана от локални финансови сривове, ще рухне. Тя е, която най-силно изсмуква енергия от съвременните хора. Утре конвенционалните източници на енергия ще се изчерпат. Това не е изтъркано клише, а самата реалност.
Представете си само един „детайл”: спира електричеството поради фалит на централи или изчерпване на горивото. Какво става на улицата? Какво настъпва в големите градове? Как ще живеят милионите граждани? Как ще работят компаниите, банките и институциите без електричество? С какво ще се компенсира липсата на компютри? Как хората ще запазят доходи, спокойствие, сигурност? Има ли място да сигурност в такъв свят?
Вълкът в Боян-непотребния, ние в сърцето си, знаем: живеем в лудница и за това не е виновна някаква партия, някакъв мафиот или Брюкселска бюрокрация.
Коренът на нещастието ни е семето на дисхармонията, посято с раждането на самия Запад.
Няма място за хармония, справедливост, цивилизованост, добро и Дух, няма място дори за нормален живот в този сбъркан свят. Днес това се усеща особено болезнено.
Древните на Изток са разбирали, че светът е „горяща къща”. Дзен-майсторите казват, че едно издишване не гарантира следващо вдишване. Днес никой не се вслушва в тези елементарни истини. Но ще дойдем до това.
Кой е Вълкът?
Тогава „Вълкът”, този полумистичен и плашещ, но и привличащ символ, ще се усети в нас. „Кръвожадният звяр”, „най-трудната ловна плячка”, „вълшебният добър вълк” от руските приказки и „кошмарният върколак”, плашещ хората до смърт, какво е той? Кой е Вълкът, обитаващ несъзнаваното у Боян? Това е нашата спонтанна дива природа, която е неунищожима.
Това е зовът на нашия живот, заглъхнал под тонове дилеми, въпроси, измислени понятия и ценности. Той ще се появи непременно. Той ще нададе своя несравним вой от тъмнината. Ако допуснем това да стане като катастрофа, жалко за хилядолетията стремеж към мъдрост, жалко за усилията на мислители, учени, изобретатели, световни лидери. Хората ще се провалят, макар че няма да изчезнат.
Ако сме мъдри, ние ще проумеем дълбоката криза навреме. Дали ще можем? Така или иначе ще трябва да намерим, да пренамерим жизнеутвърждаваща, здрава, нормална форма на цивилизацията. Ще трябва да признаем и ще използваме инстинктите си за нормални ценности като живот, здраве, щастие и свобода, за честна борба за живот, спазвайки правила.
Защото и вълците в природата спазват правила, заедно с всичко живо. Ще преодолеем философските си заблуди за „нематериалния дух”, за „нетелесната душа”, за „Доброто” без „зло”, за „красотата без грозота”.
Балканците няма да се оправят, сляпо следвайки Запада, защото той вече не знае накъде върви. Западът обаче чувства, че е повалил живота на колене, стерилизирал го е, пакетирал го е с етикет и го прадава.
За нас като българи е важно да познаваме и уважаваме себе си. Да осъзнаем, че държавата я правим ние. Не тази държава, а тази ситуация е сбъркана. Балканците като по-диви са особено чувствителни към подобни ситуации, силно страдат и превръщат страните си в руини и църквите си в кочини, защото не носят кръста на цивилизация, която не те са създали.
Българското и балканското недоволство са особено силни, защото и зовът на живота тук не е превърнат в съображения, сметки и разчети. Ние не сме Запад, а вече не сме автентични. Тук цари ловна ситуация: „кой кого” във формулировката на онези като Стоянов-Медузата, възприемана от честния интелектуалец като непоносима разруха.
Помисли, интелектуалецо: Ние все още имаме дивеч в горите си, ние все още имаме дивост в сърцата си.
Да не се оставяме в положение на жертви и да не играем съдници. Защото сме затънали в свои слабости. Ние сме суетни и приемаме лъжата, когато тя ни блазни.
Писателят Георги Гроздев не целува краката на масовия читател и не иска да се къпе в евтина слава. Хубавото е, че изглежда и не може, не му два отвътре.
За онези чисти характери, които изживяват с голяма болка тази мъчителна световна ситуация заедно с несправедливостите около себе си, остава да изберат: или да играят сбърканата игра без ясни правила, като спечелят шанса да се окъпят във временна слава, богатство и власт, или да останат НЕПОТРЕБНИ като Боян, като Магесника от дълбините на изпълнената ни с митове история. Ненужни като онова грозно криво дърво на мъдреца Джуандзъ, което оцелява хиляда години, защото никой не го използва за нищо и не посяга на живота му.
„Дърварят Шъ тръгнал за Дзи и когато стигнал до Кривото Дърво, видял силно насечен дъб, който се издигал до селското светилище...
– Това дърво няма качества да бъде използвано като дървен материал – няма никаква полза от него. Затова е доживяло дълбока старост!
След като Дърварят Шъ се върнал в къщи, дъбът му се явил насън и му проговорил: „С какво ме сравняваш? С полезните дървета ли? Веднага щом узреят вишнево-червената ябълка, крушата, портокалът, цитрусът и останалите плодни дръвчета и храсти, плодовете им се откъсват и се изяждат. Големите им клони се отсичат, а по-малките се окършват. Тяхната практичност прави живота им нещастен и затова те не могат да достигнат годините, отредени им от Небето, а са отсичани приживе. Те понасят всички несгоди върху себе си – бруленето и брането от простолюдието. И това се случва с всички същества.
Що се отнася до мен, дълго време се учих да бъда безполезен, и ето ме сега, в преддверието на смъртта, най-после съм го постигнал. Това за мен е от голяма полза. Ако бях послужил за нещо, щях ли да израсна толкова? Нещо повече, ти и аз сме същества. Какъв е смисълът от тази препирня – същества, които взаимно се осъждат. Ти, безполезен човек в края на живота си – откъде знаеш, че аз съм непотребно дърво?“
15.03.2012