Тези е-мейли са част от интервюто, затова го предхождат:

Скъпи Георги,
Извини ме, задето закъснях с отговорите на твоите много интересни въпроси и едва сега ти ги изпращам в приложението. Надявам се да не съм объркал номерацията. Във всеки случай те моля да потвърдиш, че си ги получил... Току що видях новия брой на вашето списание "Балкани" – преди малко ми го донесе Игор, изглежда доста уникално... Сърдечни поздрави, Богомил

Драги Георги,
Цяла седмица питам жена ми (която е по-сръчна с компютъра) да ми каже има ли потвърждение от "Балкани" (от теб) за полученото интервю и най-сетне днес ми съобщи, че случайно открила интервюто в своя имейл! Това значи, че моят приятел (да не му споменавам името), който миналия петък дойде тук на вечеря с жена си и дъщерите, и иначе минава за брилянтен компютърджия, под въздействието на алкохола тотално е объркал адреса, на който да изпрати интервюто и го е пуснал на жена ми!! (Пази Боже от майстори махмурлии!) А на жена ми толкова й хареса, че поиска да го напечатат и тук. Да не казвам, че положих доста усилия (цели седем страници!), за да отговоря на наистина интересните ти въпроси, които рядко са ми поставяни досега. Значи, много ми е жал, ако вече е късно да бъде включено в най-новия брой на "Балкани", но може би, ако ти хареса, ще намериш място за него. Поне сега със сигурност ще го получиш. Прощавай отново. Много сърдечни поздрави, Богомил


Не получах награда за най-добър ученик, макар да бях


1. Имате кръгла годишнина. Какъв смисъл влагате в годините - с възрастта ставаме ли по-големи реалисти?

Ако имате предвид 70-тия ми юбилей, то той вече ми се случи, навърших ги на 9 февруари тази година. Признавам, никога не съм си помислял, че ще доживея толкова, но годините сами си вървят и се множат до крайната точка... А дали с възрастта ставам все по-голям "реалист"? На мен реалността започна да ми се случва още от детството, много преди 33-та година – "на попрището жизнено в средата" (когато Данте е прекрачил собствения и всеобщ ад?), когато бях зашеметен от края на моята "подобност" с реалността отвън. Разбира се, и по моя вина. А в поезията ми нахлу през вратата, която сам широко й отворих, през книгата "Реалността е всичко", която четири години чака да бъде издадена... Сега реалността отвън отново ми изглежда толкова луда, че понякога се чудя как изобщо може да съществува и да се развива, чунким аз съм нейният стожер! Нещо подобно преживял и ирландецът Йейтс (чиито стихове в момента превеждам на македонски), но наопаки, защото той мразел възрастта и искал от нея да му даде само повече лудост...

2. От това, което знам за вас ми се струва, че сте оптимист за общественото и литературно развитие. С какво ви опроверга времето?

Не знам защо смятате, че съм "оптимист" за общественото, че и за литературното развитие. Но, може би сте прав, аз все още съм своего рода "генетичен" оптимист и вярвам, че не всички наши (особено балкански) гени са напълно развити. Сиреч, аз сигурно съм орто- и филогенетичен "оптимист".

3. Кои съвременни автори от България четете с интерес?

С голям интерес чета поетите, включени в двете български антологии, издадени на македонски: "Съвременни български поети" (съставител Невена Стефанова, издание на Македонския ПЕН Център, 1988), за която с голямо удоволствие преведох стиховете на Александър Шурбанов и Борис Христов; и "Краят на митологията" (съставител Светлозар Игов, издание на Струшките вечери на поезията, 1999), за която преведох стихове на Блага Димитрова и Кирил Кадийски. С възхищение се отнасям и към творчеството на Константин Павлов, Иван Янев, Екатерина Йосифова, Златимир Златанов, Румен Леонидов, Мирела Иванова, Георги Господинов, Йордан Ефтимов и, разбира се, на Николай Кънчев, с когото ме свързваше и дългогодишно приятелство. От по-младите особено впечатление ми прави поезията на Цветанка Еленкова, с която имах щастието да се запозная лично по време на литературната колония в Чортановци край Дунава в Сърбия, когато се зароди и нейният интерес към моето творчество и желанието й да преведе някои мои стихове на български...

4. Респектираща за всяка национална литература е томът с избрана поезия, която публикуваме в издателство “Балкани”. В творчеството ли емигрирахте през социализма, и къде се спасявате сега при банановата демокрация?

Да, в началото творчеството ми беше един вид борба за оцеляване и за собствената вътрешна свобода. Сякаш бях вътрешен емигрант в социализма, но имах и щастието да живея в една по-голяма и малко по-толерантна държава. За разлика от другите страни в Източния блок, Югославия, в чийто състав беше Република Македония, се радваше на относително автономно културно развитие и така македонската поезия (особено авторите от моето, т.нар. трето поколение) се сдоби със завиден успех. Имаше и много други поети, които упорито (и по-ловко) се бореха за своята поезия и за творческата свобода изобщо, така че аз доста рано бях приет като равен от много по-големите от мен Бранко Милкович, Васко Попа, Миодраг Павлович, Славко Михалич, Дане Зайц... Подобно на много други, през по-голямата част от времето (да не кажа непрекъснато) и аз бях в "черния списък" и много мои книги с години чакаха да бъдат издадени, но все пак дочакаха. Бяха премълчавани, но никога фактически забранени. И днес нещата не са по-различни, когато всички стойностни критерии са разклатени до степен, че дори не сме сигурни в наличието на истински критически устои. Единственият жизнен (а и ценностен) критерий е как да се приближиш колкото се може повече до властта и, разбира се, партийната принадлежност. Честно казано, в подобна "бананова" демокрация не виждам спасение нито за себе си, нито за другите творци, които трябва да имат поне еднакво критично отношение към реалността, в която живеят. А едва ли има спасение и за европейската и световна "демокрация", освен ако и там не действат същите или подобни двойни и изопачени стандарти и принципи!

5. Каква нова книга бихте искали да напишете?

Може би книга за истинското избавление и изкупление, вероятно – поезия. Но някои мои близки и приятели ме насърчават да продължа с биографията си, а ако успея да се откъсна от борбата за оцеляване, бих се захванал и с преводи и редакции на стари преводи...

6. Имате ли самосъзнанието, че сте балкански писател? Скоро известната румънска поетеса Ана Бландиана сподели, че за първи път се е замисля над това – Бландиана твърди, че не бива да сме клонинги на Запада.

Да, все по-силно е у мен съзнанието, че съм предимно балкански писател. Още повече сега, когато мои стихове са включени и във Вашата ретроспективна поредица. Макар да не виждам края на балканската ни лудост, като например, че съседът на нашия съсед ни е по-мил от онзи, дето е най-близо и непосредствено до нас. Страх за оцеляването на фона на старите или новите апетити на ближния?

7. Вие сте много и често превеждан на Балканите, а и в Европа. Писателската Ви кариера вдига високо летвата за идващите след вас. От древни времена такива личности бързо-бързо са изпращани при бога “да му послужат”. Как се отървахте досега? Има ли нещо, което криете от нас, Вашите читатели и приятели?

Не знам дали и аз самият бих могъл да повдигна още по-високо собствената си летва (както Елена Исинбаева се опита, но се провали на Световното първенство по лека атлетика в Берлин, макар малко по-късно успя да подобри личния си и световен рекорд та дори с един сантиметър). Но нали има и една друга надпревара – на промушване под летва? Е, тъкмо на тези ниско промушващите се, изглежда повече им прилича да се унищожават един друг (в името на някоя уж "минималистка" поезия) и да се правят, че не забелязват високо вдигнатата летва, да не я поглеждат и по възможност да я игнорират. Как се отървах от тях? Сигурно съм имал имунитет срещу приятелската им отрова. Впрочем, кому как: отровата може да бъде и лек! Всъщност, игричките им никога не са ме интересували и не съм участвал в тях, за да не ме ритат по кокалчетата, ако прекарам топката между краката им и вкарам гол! Макар и "чисто гол", с поезията като единствен капитал в живота, който никой от тях не би понесъл, но пък за който със сигурност би ми завидял…

8. Защо като бой с торти от филмите на Чаплин продължава замерването с досиета?

Първата такава "торта" получих от мой бивш съученик, който работеше в полицията, веднага щом приключих с войниклъка през есента на 1966, след свалянето на шефа на югославската тайна полиция Александър Ранкович. Та този мой "приятел" уж само "надникнал" в досието ми "е-хей толкава дебело!" и после ми предложи да се запозная с него, но само в неговия кабинет. Предупреди ме обаче, да не се изненадам, ако там се натъкна на имената на някои мои приятели като информатори и дори доносници. И, разбира се, ме изправи пред дилема. Помолих го да ми даде време да си помисля до следващия понеделник. Но щом му се обадих да кажа, че бих искал да си видя досието, от другата страна последва дълга пауза и после той ми каза: "Съжалявам, но преди малко получихме заповед отново да засекретим всички досиета." Не знам дали това беше игра на "топло и студено", но така получих първата сочна "торта" в лицето. Втората беше много по-постничка, само блатове, без крем и сметана. Когато през есента на 2000 година обявиха, че всеки заинтересован може да види и да получи копие от досието си, само три дни след внесената от мен молба ми бе заявено, че "няма данни за вас да се води досие по политически или идеологически съображения"... Което ми се стори смешно, защото в досиетата на другите, дето имаха смелостта и щастието да ги видят, познанството им с мен бе отбелязано като опасно и съмнително. Затова не вярвам някога да науча защо са ме следели тези мои "приятели", но честно казано, това не е толкова важно. Не вярвам също, че в процеса на лустрация, който уж започна и у нас, от главите на някои от доносниците ще падне и косъм, защото виждам как се "подлагат" на сегашните управници. А когато веднъж си позволих да изразя учудването си, че един такъв доносник го назначават за ръководител на важна културна институция, ми отговориха: "Такива по-лесно ги смазваме, за да бъдат послушни"!

9. Познавате ли поезията на Христо Ботев? Той е казал през Възраждането, че ако искаш да омаскариш някой, кажи му, че е шпионин, още по-добре турски шпионин. Защо нито българите, нито македонците не можахме да измислим нищо ново след Ботев?

Разбира се, че го познавам. Стихотворението му "На прощаване" го знаех наизуст, защото и без друго първите книги, които прочетох в детството ми бяха на български и сръбски. Мен също ме обявяваха ту за английски, ту за американски шпионин... Не знам как е сега при вас, но тук имаме едно ново "изобретение" – някои сами се маскарят и унижават, за да угодят на силните на деня.

10. Защо според вас има сили в днешното уж свободно и демократично общество, които охраняват истината и за настоящето, и за миналото в ледници от мълчание? Защо ампутират паметта ни? Да не би така по-лесно да минават фалшифицираните дилеми?

Днешното ни, уж свободно и демократично общество, сякаш провокира и произвежда амнезия, а не, както се надявахме, анамнеза на недостатъчно познатата и неосъзната реалност на предишното социалистическо общество. Нали емисарите на свободна Европа и Америка все ни убеждаваха, че сменим ли режима ще се промени и животът ни. Бяха загрижени за съдбата на дисидентите и интелигенцията от другата страна на Желязната завеса. Само дето се оказа, че са били по-загрижени за собствените си интереси и как след срива да наложат т.нар. либерален капитализъм на християнския Изток чрез глобализационна инвазия. И когато бившите социалисти и комунисти (сега, естествено, пребоядисани капиталисти) в името на техните принципи започнаха да разграбват държавни и обществени имоти, Западът изведнъж "ослепя" за нашите реакции (а ние наивно смятахме, че се борим за истинско, свободно и демократично общество). С други думи, ето, сега вече сте самостоятелни и демократизирани – да не кажа кретенизирани – и трябва да се разберете помежду си, без да си глозгате кокалите, както на национално, така и на балканско равнище (и без нови балкански войни, подобно на братството и единството на бивша Югославия, превърнало се в братоубийство). Това, само по себе си, е прекрасно, защото наистина трябва сами да извървим новия път, та дори с политиците, с които разполагаме – нали сами си ги избрахме на уж демократични избори като никога преди? – и вече после официално да влезем в Европейския съюз. Но ние, като граждани на Република Македония, с кожата си усетихме двойните стандарти на т.нар. международна общност. Например, макар да избегнахме войната в бивша Югославия, ние, за разлика от хърватите (които участваха във военните действия на своя територия и в Босна, но веднага започнаха да пътуват с паспортите си из цяла Европа), останахме от тази страна на новоизградената Шенгенска стена. Под натиска на демократична Гърция бяхме приети в ООН със смешния акроним FYROM (Бивша югославска република Македония). Пак Гърция ни отнема правото да влезем в НАТО, докато не приемем нейния избор за име на държавата ни (макар да сме признати като Република Македония от почти две трети от страните членки на ООН). Няма да се учудя, ако нещо подобно ни се случи и като изпълним всички условия за членство в ЕС. А допуснем ли смяна на името, не значи ли, че после с лекота могат да ни ампутират идентичността и езика, та дори и паметта?

11. Кои са основните стълбове на македонската идентичност? Дали тези опори още съществуват? Кое ги сближава с българската култура повече от всички останали съседни на Македония земи?

Основните стълбове на македонската идентичност са нашето национално чувство, което е неделимо от езика, а и онази част от историята, за която всеки поотделно и всички заедно чувстваме, че най-много ни принадлежи. Ако първите два стълба са вече дълбоко вкоренени у повечето македонци, то за историята (и каква част от нея принадлежи именно на нас), още има разногласия. И това е основната спънка във взаимоотношенията ни с вас. Иначе, за мен и за повечето хора са безспорни най-близките ни отношения с българската култура от времето на вашето Възраждане и нашето прераждане в края на 19 и началото на 20 век, което е видно и от развитието на революционната освободителна борба от турско робство, както и от вашата и нашата литература. Но, за разлика от Христо Ботев, който е бил революционер и поет, нашият Константин Миладинов, когото смятаме за основоположник на македонската поезия (макар да не отричам правото да го считате за български творец, ако чувствате като нас неговата "Тъга за юг", стихотворението, станало емблема на Струшките вечери на поезията), се придържа само към лириката. Също както и Коста Рацин, независимо от силната пролетарска и класова съвест в творчеството му (и в това на Венко Марковски в първите му сбирки), се основава главно на богатото наследство на народната поезия, която у нас е още жива и звучи всеки ден, вдъхновявайки и съвременните поети (не само мен, но и цялото ми поколение).

12. Как ще коментирате в контекста на балканското чувство за хумор поговорката, че най-добре се смее този, който се смее последен?

Като лековита народна поговорка и изключително човешка характеристика (и животните понякога плачат, но само на хората е дадено да се смеят), а и много по-оптимистична от: "Ще разказва, който преживее". Защото мнозина не преживяха и все още им се отнема правото думата им да бъде чута, а други няма и да преживеят, за да разкажат или свидетелстват за каквото и да било. А смехът, за щастие, още кънти и ни спасява. Надявам се, това специфично балканско чувство за хумор никога да не угасне, въпреки мрачните гримаси на европейската работохолична етика, дето иска да ни превърне в работещи роботи. (Да си припомним, че думата робот, макар и измислена от чешкия писател Карел Чапек, етимологически произхожда от славянската дума работа.) Ако мога да цитирам моето стихотворение "Песен за пустинята": "Защото само смехът (крехък като сламата под нозете) остава, ако е истински". Представете си в какво би се превърнал животът ни, ако приемаме сериозно всички събития, с които всекидневно ни бомбардират медиите!

13. Каква е ролята на балканските културни елити, доколкото ги има, и как бихте дефинирали това понятие "духовен елит" за македонската действителност?

Де да го имахме този балкански културен елит в истинския смисъл на понятието, а не само официалния, предимно изкуствено създаден в рамките на бившия режим и по инерция поддържан и днес, та дори и още по-самораздут "елит"! Културният елит е просто един вид духовна аристокрация, която обаче умее да се самопроверява и самоутвърждава, а, ако е нужно, и да се саморазвенчае (като полската шляхта някога), ръководена от идеята да стане всеобща...

14. Вашият баща става жертва на политиката. Дали нещо се промени от тогава?

Да, за съжаление, и философът Димитър Христов Гюзелев почувства необходимост да се включи в борбата за по-големи политически и обществени права в бивша Южна Сърбия между двете световни войни и макар изгубил първата битка, е трябвало да продължи борбата и по време на Втората световна война. Веднага след нея обаче, отново се озовал от страната на губещите, но този път безмилостно бива осъден на смърт като "враг на народа" и то от военен съд! Подобна е, както виждаме, политическата съдба на някои бивши политици, а сега преждевременни пенсионери, за извършените от тях криминални деяния, но това вече не е трагедия, а фарс...

15. Каква е представата ви за вечността?

Честно казано – никаква. Представям си едно огромно нищо, в което всички ще изгнием. Нито ад, нито чистилище, нито рай (от които поне съм преживял нещичко), нито дори някоя "нирвана", в която доброволно потискаме всичките си сетива в пристъп на досада. Но, може би е възможност поне за миг да зърна скъпите ми покойници...

16. Какво си пожелавате да не доживеете?

Понякога си мисля, че все пак не съм заслужил да преживея всички тези унижения. Не само моите, но и тези на другите, близки или далечни, на които бях свидетел не по своя воля.

17. Как си представяте тревите на забравата?

Ще парафразирам монументалната и единствена сбирка на Уолт Уитман "Стръкчета трева" – всеки от нас, докато е жив, свири на свое стръкче трева като сезонен щурец или дългогодишен шаман, а после, на всичките тревички свири само вятърът или Божият дъх (от когото ние, макар и временно, вземаме на заем творческо дихание). Да оставим тревата (на забравата) да работи сама, както е казал един друг американски поет и последовател на Уитман, Карл Сандбърг. Защото колкото старателно да я скубем от гробовете на нашите предшественици, и нашите наследници не ще успеят да я изтръгнат от нашите гробове. Само да не се изкореним помежду си, дори и без гробове (като баща ми)...

18. Коя е случката, личността или събитието, ако има такава, която е повлияла най-силно върху личността ви на поет?

Може би неотбелязаният и незабележим миг (или вереница от избрани мигове), когато проумях и приех гибелта на баща ми като окончателна и необратима и веднага след това почувствах, че все пак не съм сам, че една звезда отгоре свети само за мен и отсега нататък това небесно Око, супер-его или двойник винаги ще свети за мен като демон или ангел-пазител. Но това сигурно са само фантазии на дете, и както всички фантазии, също толкова реални, колкото пробуждането.

19. Кои свои творби цените най-много и този избор различен ли е от предпочитанията на читателите?

Не знам кои мои стихове биха предпочели читателите (ако изобщо ги имам и ако има откъде да ги прочетат). Лично аз бих заложил на епичната поезия в "Медовина" (включително и едноименното стихотворение), на цикъла "Рицарят" и "Алхимична роза" (от втората ми книга), на някои "Мироносници" (от третата) и т.н. до предпоследната ми книга "Оцеляване" и последната "Пясъчен часовник". Надявам се повечето от тях да попаднат в сборника, който вие издавате...

20. Защо не се предавате лесно? Кое може да ви накара да капитулирате и случвало ли се е някога?

Не съм се предавал лесно, макар да са се опитвали да ме укротят и опитомят, да ме подчинят и натикат под шинела си или в обора. Често пъти от чист балкански инат! Не ми допадаха физиономиите и фасоните им, както и лигавите им обноски. Ако бях приел предложенията им, сигурно полека-лека щях да капитулирам, след натрупания с тяхна помощ капитал, щях и да се хвана на хорото им – "дай, за да ти дам", щях да се превърна в желе, в пихтия, та макар и титулувана като "академик".

21. Какво бихте казали на днешните Продавачи на бъдеще? Този бизнес процъфтяваше и преди, цъфти и сега, нали?

Познавам бившите продавачи на бъдещето, на утопията, в която биха потопили (или издавили) всинца ни, за да могат само неколцина избрани да плуват на повърхността. Сигурно и вие си имате своя версия на вица за македонеца, който щом се подаде на ръба на пъкления казан, все ще се намери друг някай македонец да го дръпне за крака надолу, преди още Свети Петър да го тупне с бъркалката. Познавам и сегашните продавачи, дето биха натрошили реалността (барабар с всички нас) на колкото се може по-ситни парченца, за да могат да ни я търгуват на партийните си кантари, а и да скатаят в джоба си някой по-тлъст процент от приватизацията или продажбата на някоя фирма, който ще ги осигури до края на дните им. Но и къща във Флорида не им е достатъчна (защото там те са никой), затуй се връщат – кохорти изхабени, продажни политици (макар и още млади) и преждевременни рентиери. Продавачи на бъдеще още не виждам (за това нямат време, понеже работят по 24 часа на ден, седем дни в седмицата), макар да не изключвам възможността да започнат да продават бъдеще на нашите деца. Но все си мисля, че няма да им е лесно, защото и деца ни са научени на две и двеста...

22. Защо стойностите творци стават изчезващ вид, динозаври, застигнати от новия тип писател – всеяден бозайник?

Те стойностите май също вече са за продан, като се започне от собствените, та били те и въображаеми. Това наистина е най-тъжният ми житейски опит. Бях свидетел как го практикуват и някои високо ценени от мен колеги, както на Балканите, така и по цял свят. Нямаше да имам нищо против, ако някой сам се хвали и рекламира без мярка, на висок глас (макар да ми е трудно да го приема), защото може би няма безпристрастни мерачи на стойностите. Но и оплюването и на другите колеги и газенето по трупове, та били те на бездарници, не е работа. Нека сучат от всяка майка и власт, нека събират трохите от голямата келепир-софра, спретната с народни пари вчера, а днес от данъците, сиреч от хляба ни. Но откъде се взе тази тяхна ненаситна настървеност да ти изтръгнат залъка от устата? Няма да се изненадам, ако един ден започнат да пият и чужда кръв, както управниците им се хранят с чужда пот и труд.

23. Кой е най-милият спомен от детството ви?

Спомням си, когато поисках от майка ми повече, отколкото тя можеше да ми даде и тя все пак ми го даде, но аз го върнах; когато сестра ми се гордееше с мен, а аз с нея; когато учителката в училище ме предупреди да не съжалявам, че няма да получа наградата за най-добър ученик, макар наистина да съм най-добрият...

24. За 70 години на Белия свят успяхте ли да се научите на Търпение?

Да, дори се научих много рано, още от дете. Иначе нямаше как да оцелея. Крепи ме само работата и борбата за живот. Както някога, така и сега. А за Търпението в религиозен контекст? Народът май го е казал най-добре: Търпен - спасен!

25. Позволете ми в края на това интервю да ви благодаря за вниманието към читателите на сп.”Литературни Балкани”, а и за съпричастието ви към издателство “Балкани”, чийто скромна дейност продължава да е без прецедент на полуострова от 1991 до сега. Кои други македонски автори бихте искали да преведем на български?

Аз ви благодаря за вниманието и за вниманието, което ми отделя вашето издателство, наистина изключително за Балканите... А от другите македонски поети, които може и да не са ви познати, бих ви препоръчал: Лиляна Дирян, Лидия Димковска, Никола Мажиров, Йовица Ивановски...

Интервюто взе:Георги Гроздев

Превод от македонски: Александра Ливен