СЪВЕСТА НА ПИСАТЕЛЯ И ДИКТАТА НА ДЪРЖАВАТА

Известният сръбски писател ИВАН ИВАНОВИЧ не е наш познат отскоро. Особено на мен. С него се срещнахме за пръв път преди години в Белград, във вихъра на националистическите еуфории. Отбил се бе на една писателска среща, но само за да чуе какво се приказва на нея. После поседяхме на кафе, за да си поговорим за това, което се случва в Сърбия. Аз пък тъкмо се бях върнал от поредното си дълго пребиваване във воюваща Босна и като човек, който е привързан към сърбите и е страдал за тях, истински ме болеше, че имат толкова сънародници, които ги правят за резил пред цивилизования свят в Европа. И двамата с Иван мислехме същото!..
Тогава научих и Ивановата история, която е разказана в неговото Протестно писмо. Към него тогава можше да се добавят още любопитни факти: неговата пиеса „Шопското посолство” се игра повече от сто пъти в Югославския драматичен театър в Белград; той написа и чудесен документалин роман за Раде Драинац – един от най-романтичните интимни приятели на Елисавета Багряна; романът му „Аризани” (Хоризани) бе обявен за най-четеният роман в Сърбия.
От разговора ни разбрах за току що станалата „катастрофа” с неговия конфискуван роман „Прокълнатият сърбин”. Той носеше екземпляр от него и ми го даде. Прочетох книгата за два-три дни и, просто ахнах! Че как няма да я конфискуват, когато тъкмо във влъстването на Милошевич той критикува него, цялата му система и криминалната му свита, Воислав Шешел и екстремния им национал-комунизъм. Открито, поименно, без заобикалки!!
Връщайки се в София тутакси се погрижих романът да се преведе и издаде. Това първо запознанство с творчеството на Иван Иванович му отвори пътя у нас - страна и народ, към който той беше привързан и отпреди. Нас той пък ни покоряваше със своята почтеност, последователност в демократичните си принции. С него се виждахме при всеки възможен повод. Дори веднаж дойде в Ниш чак от Белград, за да се види с наши писатели и ни отведе в своя роден край в южна Сърбия, където живеят дружно от столетия сърби и българи...
Той многократно се доказа като образец на гражданска съвест и смелост. Поканихме го за премиерата на „Прокълнатия сърбин” в България, а после го отведохме на среща в университета във Велико Търново.
С охота у нас отпечатаха още негови творби, а издателство „Балкани” издаде негов обемист сборник с новели.
Въпреки всички случки в неговия живот, споменати в писмото, Иван Иванович не се предаваше! Пишеше и критикуваше, издаде с един свой приятел антология на сръбската „лакейска” политическа поезия...Основа литературното списание „Сръбски Юг”, което властите търпяха само 2-3 години!!
И ето днес пред читателите ни е неговото Протестно писмо, което най- авторитетният белградски седмичник НИН публикува. Както ми писа неотдавна Иван - „ то предизвика голямо внимание, но не размърда властите”.

Ганчо САВОВ


ПРОТЕСТНО ПИСМО

Аз съм Иван Иванович, писател. Досега съм написал и публикувал двайсет книги проза в общ тираж от около 100 000 екземпляра. Простата сметка показва, че моите книги са прочели около 500 000 души. Поне два мои романа са четени много, защото бяха издадени няколко пъти – „Червеният крал” има шест, а „Аризани” – единайсет издания. На литературни срещи съм се срещал с хора, които са чели „Аризани” по няколко пъти, а някои знаят романа наизуст! В някои библиотеки са ми показвали списъци на чакащи за четене на мои книги. Гледано от този ъгъл, аз съм успешен писател. Дори може да се каже, че съм много успешен!
Читателите, впрочем са ме приели, но държавата Сърбия - не! Това писмо е разказ за моите страдания в три сръбски държави.
Когато влязох в литературата с романа си „Червеният крал” (1972), комунистическата (титовата) държава ме посрещна с преследване: тя забрани романа, уволни ме от работа като гимназиален учител по литиратура, попречи на всякаква моя литературна кариера. Заради този роман съдът ме осъди на две години затвор, а държавата ме провъзгласи за морално-политически некадърен да възпитавам младежта. Всичко бе заради моята критика срещу комунистическия режим.
Все пак някак си успях да се измъкна от комунистическата челюст и да не влеза в затвора. Но останах непрекъснато без работа, а с литература можех да се занимавам главно нелегално (създавах „вредителски” издателства - Запис, Алтера, студио Огледало, Еретикус). Отпечатването на „Аризани” в белградското издателство БИГЗ през 1982 г. и „Червеният крал” през 1984 г. беше нов инцидент, който обаче държавата веднага пресече. Това означаваше, че бях държан на границите на литературния живот, че държавните институции бяха недостъпни за мен, че бях по-често разгромяван, отколкото възнаграждаван. За да не умра от глад, ми дадоха инвалидна пенсия в минимален размер и така мъждуках, очаквайки някакви промени, които не се виждаха дори на хоризонта.
Тази комунистическа държава ме провъзгласи за свой враг. За десидент!
Посткомунистическата държава, която се издигна върху руините от войната на своите предпходници, продължи нейния ход и прекрати нейната ценностна система. Новината беше в това, че нейният нов вожд, Новият Тито, Слободан Милошевич развя бойното знаме и призова под него всички национални сили, за да води нови балкански войни. В този боен строй се наредиха и някои прославени писатели. Много сръбски писатели подлудяваха сръбския народ, а всред тях бе за съжаление и Борислав Михайлович Михиз! ( Михиз в „Мемоари за другите”).
Аз отказах да се наредя в Милошевичевия строй и да служа на такава държава. В самото начало на новата диктатура дадох интервю за младежкия печат, в което исках Сърбия да приеме словенското предизвикателство и да се дистанцира от Титовата държава. Словения е локомотивът на Югославия! Последва ново преследване, само че сега по-рафинирано. Нямаше вече нито съдебни запрещения, политически процеси, новите властници измислиха по-добър метод за ликвидиране на политическите си противници: тайните служби! Тази власт отново удари върху мен, като писател. Впрочем, през 1993 година във вихъра на масовото лудеене аз публикувах антивноенния роман „Прокълнатият сърбин”. Романът беше отпечатан, но не бе пуснат в продажба! Неговият издател, издателство „Фивет” сам изтегли книгата от обръщение! Просто изчезнаха 2000 екземпляра от моята книга, аз изгубих всички й следи, тъй че те никога вече не се появиха. Работата със забраната извършиха тайните служби от УДБА (Управлението на държавна сигурност).
Аз бях враг на тази държава! Останах си десидент!
Демократичната държава, създадена с промените на 5 октомври 2000 година обещаваха, че тя ще прекрати връзката си с предишните две. Но скоро се оказа, че свободата не съумя да пее, както робите пееха за нея (по думите на поета Бранко Милкович). Напразно очаквах, както и всички други десиденти, че демократичната власт ще поправи неправдите на комунистическата система и че поне ще ни признае, че сме дали принос за неговото сриване. Нищо такова не стана. Старите комунисти поеха новите партии, станаха техни лидери. Вместо една ние имахме вече няколко комунистически партии, недемократични, автократични, пирамидални. Вместо демокрация получихме партокрация, в която властта се превърна в главна цел и смисъл на живота. Титови комунистически кадровици, секретари на партийни комитети, Милошевичеви директори, „юговци” (т.е. хората от бившата ЮЛ, респективно - от. Югославска левица - б. пр.), отново яздят начело на колоната (думи на поета Владимир Назор) и определят кой кой е в страната Сърбия. Партиите реставрираха турската феодална система с министри като паши, недосегаеми и неприкосновени в своите пашалъци. Още веднаж пропаднаха надеждите на десидентите, че свободата ще съумее да запее.
Тъй като новите феодали са придобили солидни посткомунистически знания и образование, абсорбирали са технологията на поведението, дойде им на ума как още веднаж да ни измамят и да излъжат обществото! Те въведоха някакви демократични закони, но не ги прилагат! Тъй например Народната скупщина прие мъртви закони, като: Закон за лустрацията, Закон за уеднаквяване правата на бойците против фашизма, Закон за реабилитацията (Закон за денационализацията обаче изобщо не е приет.) Изпълнителната власт, дори четири правителства не си помръднаха и пръста тези закони да започнат да се прилагат. Феодалите да не са побъркани, та да лустрират сами себе си!
Мен разбира се ме интересуваше специално Законът за реабилитацията. Поисках от надлежния съд да ми отговори дали правилно съм бил преследван, дали съм законно уволнен от работа. Въпреки че според този Закон съдът бе задължен да ми отговори в срок от два месеца, втора година вече той не се обажда. Значи, нищо не става с реабилитацията.
И по време на демокрацията при случая с мен станаха два инцидента. Първият бе, когато Сръбското движение за обновление (на Вук Драшкович) при третото правителство пое Министерството за културата и ме назначи за помощник-министър. Това бе първата щатна ведомост, в която се подписвах след трийсет години! Когато приключих с това задължение, преминах на пенсия по възраст, която се равнява на средната пенсия. Вторият инцидент стана, когато издателската къща „Политика” АД (редактор Йово Вукелич) реши да отпечата моите два прославени романа „Червеният крал” и „Аризани”, като книги, които извършиха значително влияние върху читателите и отбелязаха един период от време. Малко ми трябваше да стана държавен писател! Но и това не се случи, петото демократично правителство, както и комунистическото преди двайсет години, побърза да поправи тази грешка и да ме върне там, където ми е мястото – всред десидентите.
Тази работа я свърши „Група 17”, собственост на новите капиталисти, която в Демократичната коалиция играе горе-долу същата роля, която имаше ЮЛ в Социалистическата партия. Тази група поправи и двете грешки на предишното правителство: чрез новото си ръководство в „Политика” АД тази Група още веднъж забрани моите книги, а чрез Министерството на културата определи, че аз не съм значим писател.
В „Политика” АД, както и в много други учреждения въпросната Група нанесе удар и подмени всички кадри, които бе назначило предишното правитество В новата сеч, т.е., при новите чистки тя назначи за джандарин известният Гушанац (само каква символика! - бел. прев.:„удушвач” - в сръбски жаргон) със задачата да ликвидира издателската дейност; и този най-лош слуга изпълни задачата на лошите си господари. Един от неговите първи ходове беше да забрани рекламирането и продажбата на моите книги, което означаваше, че „Червеният крал” и ”Аризани” ще завършат всред книгите за рециклиране при ликвидацията на предприятието.
Новото Министерство на културата вероятно, за да прикрие голямото ограбване на народа от своята Група, направи един маркетингов ход, който на пръв поглед може да е изглеждал хуманен, но всъщност представляваше още една измама за народа. Именно Министерството реши да награди някои стари заслужили хора на изкуството и да им връчи специалнои признание за значимия им принос в националната култура на Република Сърбия (досега такива признания бяха получили 308 личности в изкуството). Проблем се появи, когато се постави въпросът кой ще решава кои са онези хора на изкуството, които са дали най-значим принос в сръбската култура. Министерството по най-добрия комунистически маниер определи идеологическа комисия, която трябваше да каже кой кой е в сръбската култура. И Комисията отсъди: Иван Иванович ( заедно с Жарко Команин, Данко Попович, Жика Лазич, Радомир Смилянич, Мирослав Егерич...) не е дал значим принос в сръбската литература!
Понеже смятам, че държавата няма право да оценява достойнствата на хората на изкуството, особено пък това да прави едно партийно министерство, каквато и държавна комисия да състави то, аз се обръщам с това протестно писмо към нашата общественост (към институциите за култура, към медиите, читателите, творците, писателите...) публично да изразят своето мнение за тази постъпка на държавата и да кажат: Дали е съществувал Иван Иванович (както бе станало с Назъм Хикмет)?
Демокртичната държава продължава с практиката на комунистическата държава - да дели хората на изкуството на удобни и неудобни, да раздава на своите хора специални признания, а на не-своите да отрича всякакви достойнства. И това го прави чрез една комисия, всъщност комитет за политическа пригодност. Комунистическата държава, в която сме живели половин век от сръбската история, делеше интелигенцията на честна и безчестна. Честната интелигенция беше онази, която служеше на комунистическата власт, а безчестната, която й се съпротивляваше. Имах честта като писател да бъда поставен в безчестната интелигенция! Тази държава ме отхвърли, но читателите ме приемаха, защото не ги лъжех и бях писател на кървавата истина и на човешките права (по думите на големия наш поет Раде Драинац). Разбира се заради това бях непрестанно наказван от тази държава, а това че все пак преживях, то е защото живеех у самите читатели. Новата държава само продължава политиката на старата държава.
Поради това трябва да гледаме на решението на държавната комисия като на последна разправа на Титовите комунисти с мен и то по методите на Милошевич.
Заявявам че съм враг на тази държава. Превърнах се в излишен, ненужен писател! В десидент!
Някои читатели ми казаха, че съм сгрешил гдето въобще съм искал тази пенсия. Че ние те четем като писател, който не се вмества в стандартите, изживяваме те като човек, който се съпротивлява на държавата, виждаме в тебе десидента. Ако станеш държавен писател, за нас ти стваш безинтересен. За какво са ти награди, признания, привилегии? Остани такъв, какъвто си. Когато размислих върху това видях, че читателите имат право. Какво мога да им предложа? Преследвания, безобразия, присъди, тормози. А държавният писател трябва да си го окачват на реверите, както генералите закачат комунистическите си награди и признания, своите ордени. Работата е как се гледа на това, как се оценява. На държавата дори трябва да й благодаря, че ме е спасила от себе си! Що се отнася до преживяното от мен, щом съм живял толкова години като пенсионер инвалид (с минимална пенсия), колкото време ми остава, ще го живея и като пенсионер по възраст (средна пенсия). Както целия нормален свят, както моите читатели.

Иван ИВАНОВИЧ - Белград

Превод от сръбски: Ганчо САВОВ