Балканите
(Записки на един балканофил)

Полуостровът, особено когато е засукан и увъртян, сиреч доста откъснат от скупчения континент и скупченото хорско множество, е един наистина особен свят. Особен във всяко едно отношение: климата и житието на своите обитатели; странните пътища, сурващи се от стръмни канари в морета и галери; духа и културата, вярата, обществото и политиката. И понеже такъв един полуостров почти отвсякъде го мият морета и пазят проливи, тук трудно проникват човеци, обичаи, идеи и стоки, но влязат ли веднъж, сетне трудно си проправят път назад, навън. Полуостровите попиват много, те се като резервоари. Затуй на полуостровите се случват и много промени, с времето се правят какви ли не експерименти – теоретични и практични, в сферата на чистата мисъл, културната дейност, държавното устройство, политическите методи. Да вземем Скандинавия: мирът там трае повече от сто години; политическите им споразумения почиват на разума и приятелството – дали пък там, в далечния север, наистина не са вървели по стъпките на Платон! – културно-обществените им достижения са уникални. Да вземем и Италия: разцепена на толкова държави и държавни управления, колкото в цяла Европа никога не е имало, благодарение на хуманизма и изкуството тя се е превърнала в един огромен музей, а и музеите на всички други страни са пълни с експонати. Да вземем и Балканите: с Древна Гърция и средновековна Византия, с най-чудесните произведения на старите и средните векове.
Когато хората и книгите говорят за Древна Гърция и Византия, го правят тъй, сякаш Древна Гърция се е реела в облаците, а Византия – в мъглите на Ориента. Ту черни и пъклени, ту искрящи и с дъх на тамян. Балканите обаче са и едното, и другото – били са и са останали по пряка наследствена кръвна и идейна линия, в гените на народите, които живеят тук от стари времена. Древна Гърция с блестящите си философи и творци, с блестящата си политическа мисъл, оставила печата си върху всички държавни идеали и партийни принципи, и на себе си изпитала всички форми на държавния прогрес и държавното падение, също е балкански продукт. Византия, този гениален държавен организъм, отново и отново възраждащ се от руините, възкръсващ от смъртта, благодарение на даровитостта и огнените идеали на една единствена личност, владетел или пълководец – също е балкански продукт. А силата, гордостта и трагедията постепенно са затягали този уникален държавен организъм, докато не са го свели до един единствен балкански град, Визант или Цариград – това седмо или двадесет седмо чудо на Балканите, със своята невероятна история – политическа, религиозна, културна и некултурна.
Полуостровът е особен свят. Държавите и народите му, сякаш натъпкани на един кораб, макар и различни по своята същност, трябва да споделят един общ политически проблем и политически идеал. Настъпят ли трудни и опасни времена в политиката или пък културата, Балканите излизат на преден план, преди всички държави на Балканите. (Ще отворят ли най-сетне Балканите очите си спящи, и ще прозрат ли огромния културен потенциал, който притежават, за да действат заедно?) В своята "Политика" Аристотел казва: "цялото върви пред частите; целта върви пред интересите и средствата; за да можеш да живееш без обществото, трябва да бъдеш или бог, или животно". Балканите са цялост и цел за балканските страни, които нито могат да помръднат оттук, нито пък някому да сторят нещо. Сиреч, Балканите сами са си проблем и идеал. А земята, понеже носи и държи държавите и народите, би трябвало да е основен фактор в теорията за държавите и политиките. На един откъснат полуостров земята не е просто земя, а върховна категория: за балканците Балканите са върховно понятие, от което се извеждат всички останали понятия.
Чуждият свят и чуждите политици обикновено нямат ни най-малка, или пък имат само слаба представа за Балканите и балкански опит. А дори да поназвайнат нещичко поради разни там политически съображения винаги представят Балканите като разбит кораб, люшкан от бурните вълни на раздорите и нетърпимостта, който задължително трябва да бъде крепен отвън, за да не потъне. Затуй чуждият свят винаги извежда като балкански проблем проблемът на една отделна балканска държава, тъкмо на онази, която в дадения момент е забравила за своя полуостров. И Балканите или търпят това положение, или пък гледат да забравят за него: забравят, че сме едно цяло. А от всичките ни черти чуждият свят най-добре познава тъкмо тази балканска склонност към забрава. Затова игнорира Балканите като цяло, а балканските особености и проблематичност, назовава с всевъзможни имена, само и само да премълчи, че това са части на един общ балкански общ проблем и идеал.
Балканският свят трябва да напомни на големия свят за Балканите и неговите блестящи традиции. Вгледаме ли се в онуй, което е било, което сме имали и знаели, може и да съхраним балканските народи и балканците. Платон пише, че всяка държавна форма загива от вътрешните си несъвършенства и противоречия... че взаимоотношенията между държавата и управлението се развалят поради неразбирането... че принципите и идеалите не бива да са прекалено затегнати, защото от прекалено затегнатите принципи се роят партии, а от прекалено затегнатите идеали – държави... че за реда в една държава, или за взаимоотношенията на държавата и управлението (колкото и нелепи да са), освен свободата са нужни разум и приятелство". Всичко това са изключително мъдри и точни мисли, и то мисли на един полуостровитянин, с тенденцията работите на полуострова да се оправят с местен разум и приятелство. Затуй не бива да се подсмихваме на платоновите идеи за полуострова, прочул се нашир и длъж с раздорите и нетърпимостта, та дори и в Платонова Гърция. Не бива. В историята на Древна Гърция и Византия, и в историята на българите и сърбите, има прекрасни примери за това как да се спаси положението и опази мира без намесата на войските и парите. Разумът и приятелството обаче все по-често изчезват от политиката. Днес също сме свидетели на прекрасни усилия да си спомним блестящите традиции в сферата на мисълта и геройството, и всеотдайността. Днес балканските политици и балканският свят осъзнават идеала на Балканите: да властваш и да живееш, да се защищаваш и развиваш по пътя на разума и приятелството.
Балканите са опазили и друга една велика традиция на знаменитите си управници и възродители: те умеели да броят добре и така провиждали безброй отношения, а посредством тях – законите на живота и разбирателството. Добре броели селяните, полята, горите, работните дни и празниците; градовете и театрите; битките и гробовете; победите и пораженията. Така прозирали същността на реда, разбирателството и енергиите. Така научили повече и за онези, дето не знаели да броят, не знаели за безбройните отношения, не знаели, че Юстиниан е казал: "Който брои добре, той има право"; нито пък че божественият Платон твърдял че цифрата е дар от божествената вселена...
Ако народите на Балканите почувстват Балканите, ако почувстват цялото, то те ще има да броят чудни цифри от миналото и настоящето. Безчет са селяните, горите, водите, нивите; безчет са борбите за свобода; и безброй са цифрите на кадърността. Защото Балканите са земя на селяните, а у селяка има най-много от кадърността, която – отново балкански цитат: този път от Аристотел – която не е кадърност на гражданите, а кадърност общочовешка. А след броенето, идват разумът и приятелството.
(1940 г.)
Исидора Секулич (Аналитични моменти и теми, Събрани съчинения, том 9, Белград, 1977 г.)
Превод: Александра Ливен